"Нашите Марковски процеси ((застрахователен трилър за младши научни сътрудници))" - читать интересную книгу автора (Попов Иван)

4. ЧЕТВЪРТЪК

— Може ли такова нещо бе, Марков! — гласът на професор Дамгов днес бе суров и неумолим, като на ротен старшина, хванал някой от питомците си пиян да прескача оградата на казармата. — Какви бяха тия приказки вчера с Генади Симеонов? Кой изобщо ти е дал право да подработваш пари от други секции? Да ми беше казал, че искаш да работиш и на друго място, щях да ти уредя нещо! Но да се забъркваш с нечистите математици…

— Че какво толкова е станало? — Тома никак не можеше да разбере защо шефът се пеняви, сякаш са му изяли десерта.

— Марков, най не обичам, когато някой ми се прави на ударен. Все едно не знаеш кой финансира „Нечистата математика“.

— Че аз наистина не знам — отвърна съвсем искрено Тома. — Всъщност парите ги дава фондацията „Димитър Общи“, а тя е наша фирма, тоест ваша, тоест тяхна, на „ЯТАГАН“, приятелска…

— Лесно е да се каже — приятелска! Под шапката на „Димитър Общи“ сега седят кланове и групировки от кол и въже. Като не ти е ясно кой какъв ни се пада на нас, поне питай, преди да контактуваш с тях.

— Ама аз не знаех, че ще се получи така! Изобщо нямах понятие, че са ме турили в списъка на Генади Симеонов.

— А тогава защо си говорил с него и с професор Згурев за трансфери в чужбина? Аз тук началник ли съм ти или лукова глава?

— Че аз нямам подписан професионален договор — тактично напомни на шефа си Тома. Или поне си помисли, че е тактично. На другия край на линията професорът за миг замълча, сякаш се мъчеше да се сети за нещо, а после, вече с далеч по-спокоен тон, промълви: — Е, това е временно положение, нали знаеш, докато дойде машината. Всъщност договорът ще го подпишем утре, време е вече да те закрепостим. И повече никакво скок-подскок из останалите секции, ясно?

— Ясно — на Тома изведнъж му се отщя да подписва договор. — Кесаревото кесарю, ятагановото — ятагану…

— Стига си говорил глупости — сряза го шефът, — в дванайсет е погребението, време е вече да тръгваш, иначе ще закъснееш.

— Какво погребение?

— Ама ти от круша ли падаш? — повиши глас професорът. — Членкора Герасим Иванов не го ли знаеш? Той е мощна фигура… тоест беше. А моя милост ще чете надгробното слово. Тъй че в дванайсет часа трябва да си на централните гробища. Тъкмо после ще поговорим за клаузите на договора.

— Къде точно на гробищата?

— Шеста алея, парцел 29. Хайде, вече е време, след половин час ще се видим.

Тома остави слушалката, заключи кабинета и се запъти по посока на трамвайната спирка. Настроението му беше отвратително: не стигаше конското евангелие, което му чете шефът по телефона, ами на всичкото отгоре трябваше да се мъкне на гробищата, а както беше зъл и раздразнен от конското, хич нямаше желание да симулира скръбни физиономии и поклони пред светлата памет на Герасим Иванов. И дори времето, което цяла седмица преди това се държеше все хубаво и слънчево, сега се беше намръщило съвсем по гробищарски: духаше остър студен вятър, при това духаше сякаш от всички посоки едновременно, и разкарваше насам-натам по небето рошавите сиви облаци, надвиснали ниско над града.

…Пред входа на Централните гробища цареше истинска лудница. Край булеварда, незнайно защо кръстен на името на Мирослав Мирославов-Крушата, стояха паркирани немислим брой мерцедеси, БМВ-та и джипове. Те бяха окупирали целия тротоар — сто-двеста метра по продължение на ръждясалата ламаринена ограда на гробищата, — и постоянно идваха още коли, които спираха направо на пътя, блокирайки по този начин движението. От тях слизаха огромни, костюмирани в черно мъжаги и се отправяха към гробищата, като някои дори не отлепяха мобифони от бузите си и продължаваха да боботят нещо. „И всичките тия са тръгнали да погребват Герасим Иванов? — усъмни се Тома. — Не е за вярване. Сигурно е просто съвпадение, някой от босовете са го очистили и сега го заравят, но кой?“ Тома опита да си спомни не е ли чел напоследък във вестник „Меридиан мач“ за някое по-високопоставено убийство, но не успя. Междувременно в спонтанно образувалия се край шосето автосалон се появиха и три джипа с полицаи; неколцина от полицаите се запътиха към гробищата, боязливо промъквайки се между мощните лимузини и слизащите от тях мутрести личности с цветя и венци в ръце. Най-накрая Тома, който стоеше до будката за билети на трамвайната спирка и безмълвно наблюдаваше какво става наоколо, се престраши и тръгна към облепената с некролози порта на гробищата, заобикаляйки колкото може по-отдалеч колите и мутрите. Но когато приближи на няколко метра пред портата, видя, че просто няма начин да го пуснат вътре: няколко яки личности с червени ленти „ОХРАНА“ на ръцете и бели картончета със снимки на реверите стояха на две-три крачки зад портата и всички влизащи им показваха разни лични, служебни и други покани. Отвън на входа стояха и полицаите, и те също надничаха в поканите. „За чий дявол шефът ме викна тук, след като сигурно знае, че никой няма да ме пусне?“ — помисли си Тома, но в този миг изведнъж се сети нещо, бръкна в джоба на якето си и извади оттам визитката. Червено-жълтото картонче със стилизиран надпис „ЯТАГАН“, със снимката и името на незнайния експерт от незнайното ЛЕИ Лука Вартоломеев; същото онова, което намери на пода след дружеската визита на борците в кабинета на професора. „Тъкмо сега е моментът“, реши Тома. „Сега може да се опита на практика колко е голяма вълшебната сила на картончето. В края на краищата, благата дума «ЯТАГАН» железни врати отваря, при това не само в преносния смисъл на думата, това и децата го знаят. Изобщо времето на магическите думички в никакъв случай не е отминало: едно време е било «Сезам, отвори се», после — «В името Господне», а сега просто — «Пращат ме от ЯТАГАН». Тук ситуацията обаче е такава, че тия, дето гледат пропуските, също имат някаква вълшебна защита, поне срещу паролите с по-слаба магия. Ако магията на моята визитка е достатъчно силна, ще ме пуснат, но ако не е? Все пак това са силови групировки, а не буркани със зарзават, с тях майтап не бива…“ В този момент Тома забеляза, че от лявата му страна е застанал някакъв тип с черен костюм и съвсем нагло наднича, мъчейки се да прочете надписа на картончето. Той понечи да го скрие в джоба си, но тогава типът го погледна в лицето и попита:

— Колега, не сте ли вие програмистът на професор Дамгов?

— В някакъв смисъл да — Тома не видя никакъв смисъл да се крие. — А вие по каква линия ми се падате колега?

Тук типът измъкна от джоба си визитка, същата като тази на Тома, но с друго име и снимка, и от нея се разбра, че той се казва Максим Лесидренски, асоцииран професор в ИХСТБ. Строго погледнато, на външен вид той приличаше на всичко друго, но не и на професор; яката фигура, дългите ръце с груби кокалести длани и едрите, сякаш дялани с тесла черти на лицето му придаваха силно криминално излъчване и го правеха да прилича по-скоро на амнистиран затворник, отколкото на учен. А и Тома никога не го бе срещал из кафенетата на института.

— Вие на погребението ли сте тръгнали? — попита Максим Лесидренски.

Тома кимна утвърдително.

— Трябва да се срещна с професор Дамгов, той щял да чете надгробното.

— Няма да го чете той. Преди малко го извикаха някъде отгоре — тук Лесидренски изразително заби показалец в небето, където се гонеха парцаливите мръсни облаци.

— А, от фондацията „Димитър Общи“? — отвърна с въпросителен тон Тома, когото тази вест хич не го изненада.

— „Свети Димитър Общи“ — уточни събеседникът му. — Оня ден коригираха името, на заседание на управителния съвет. Така то, името, щяло по-добре да посрещне изискванията на Валутния борд… А Владко Дамгов дори да беше дошъл, вас нямаше да ви пуснат вътре. Мероприятието е извънредна класа, със сценарий и телевизия, дори не на всички професори им се разреши да дойдат, а какво остава за младшите научни сътрудници. Всъщност Дамгов би трябвало да се появи в Първа частна, най-много след час… Знаете ли къде е Първа частна?

Тома завъртя отрицателно глава.

— Не знаете? Е, аз също съм натам, тъй че ако искате, мога да ви закарам, с кола съм.

Тома не се възпротиви на това предложение. Колата на Лесидренски беше бяла лада „седмица“, паркирана в една глуха пресечка на около двеста метра от гробищата — всички места по-наблизо бяха заети от мерцедеси и БМВ-та. Вместо по шосето, където минаваше трамвайната линия, Лесидренски подкара ладата първо по разни разкопани улички, после по тесен асфалтов път, заобикалящ циганската махала. По едно време пътят се промуши през един тесен подлез под ж.п. линията и Тома неочаквано разбра, че се приближават към института, но от задната му страна, и наистина когато след минута-две Лесидренски сви встрани и паркира колата пред някаква не много голяма бяла църква, той видя вдясно от тях да се издига силуетът на институтската сграда. От църквата я отделяше само една висока ламаринена ограда с избуяли около нея трънаци, няколко бараки с неясно предназначение и широка ливада, на която пасеше стадо овце. Двамата слязоха от ладата, Лесидренски я заключи и чак тогава Тома видя познатия син силует на носорог върху огромния надпис „Първа частна църква ЕООД. Централен офис“, издигнат над оградата на паркинга. Самият паркинг беше пълен със скъпи лимузини, също като пред гробищата, но никакви хора не се виждаха. „Почнали са вече“ — каза Лесидренски и се запъти към църквата по покритата с плочи от червен камък алея; Тома го последва. Макар че архитектурата на църквата си беше чисто църковна — кубета, камбанарии, тесни и високи прозорци с цветни стъкла, тежка дървена врата, — тя създаваше впечатление по-скоро на банкерска резиденция или пък на луксозен извънградски ресторант. Нямаше сиви олющени стени, изгнили греди и неприлични надписи със спрей, с каквито бяха покрити всички църкви из града; тук стените се белееха прясно измазани с драпана мазилка, цветните прозорци бяха с модерна алуминиева дограма, а на камбанарията се виждаше инсталирана сателитна антена и нещо друго, което много напомняше машина за лазерни ефекти в дискотека. На стената до резбованата врата се подпираше снажен портиер с червена ливрея и зяпаше със скучаещ поглед как градинарят коси с моторна косачка тревата на ливадата в двора. Когато Лесидренски се появи в полезрението на портиера, следван по петите от Тома, онзи се прокашля внушително, погледна за миг пропуска на Лесидренски, Тома бръкна в джоба за визитката си, но портиерът направо им махна с ръка да влизат, което те и сториха без забавяне. Отвътре църквата също си приличаше на църква, а не на офис или примерно на ресторант: тясно преддверие, в което седяха трима охранители, и след него — широка зала с висок сводест таван и стени, покрити целите със стенописи. Но какви стенописи! На цялата лява стена беше изрисувана Тайната вечеря: дванайсетте апостоли, но не с бели парцаливи одежди, както в картината на Леонардо, а с вишневочервени сака и солидни златни верижки, проблясващи под разкопчаните копринени ризи, и Тома изведнъж разпозна в лицата на апостолите дванайсетте върховни босове от борда на директорите на „ЯТАГАН“, същите като на снимките — Носорога, Крокодила, Търтея, Глигана, Ламята… А на централното място — самият М.М.-К., вперил гладен поглед в трапезата и едновременно придържащ с дясната ръка мобифона към ухото си. Самата трапеза беше нещо фундаментално — едно цяло печено прасенце, с лимонче между зъбите и маслинка в дупето, няколко чинии с шопска салата, с вълча салата, и огромен брой бутилки с тежки етикети: „Паспорт“, „Джони Пешеходец“, „Бяло конче“, „Наполеон“… Между чашите, бутилките и мезетата се валяха мобифоните на останалите апостоли. „Някой от тия идиоти сто на сто ще си залее мобифона с пиене — помисли си Тома, — ама нали за гъзарията няма почивен ден…“ Погледът му бавно се плъзна нагоре, към високия таван, по който се рееха изрисуваните ангели — странни създания с бели криле на гърбовете, с шарени кърпи, вързани на бръснатите глави, с шушлякови анцузи, високи кецове и с неизменната бейзболна бухалка в дясната ръка и мобифон в лявата. На отсрещната стена пък беше изобразен, ако се съди по всичко, Божият град: лабиринт от улички с разставени по витрините светещи реклами на охранителни фирми, обменни бюра и ресторанти с еротично шоу, по уличките сновяха дребните фигури на праведниците, свеждащи се в ниски поклони пред лимузините на местните светии или архангели… Целият този нов зографски канон съвсем взе акъла на Тома, който няколко минути само зяпаше като ударен стенописите и чак после забеляза, че в църквата има още хора, скупчени прави в дъното, пред нещо като олтар, ако изобщо една дълга маса за заседания с червена покривка отгоре може да се нарече олтар. Лесидренски бе изчезнал някъде и Тома бавно запристъпва напред по разноцветната мозайка към групата хора. За негова изненада те не бяха нито мутри, нито някакви други босове: по-голямата част бяха жени, някои от тях държаха в ръце малки репортерски касетофончета, а неколцина от мъжете бяха нарамили видеокамери. Зад масата за заседания, издигната като олтар, седяха няколко човека, със същите вишневочервени сака и златни верижки като апостолите от стенописа, но с далеч по-интелигентни физиономии; седящият в центъра говореше нещо в натрупаните пред него микрофони. Тълпата долу постоянно напираше напред към олтара, но трима охранители я държаха на няколко крачки разстояние. Тома изведнъж забеляза и Максим Лесидренски — той стоеше малко настрана от тълпата, допушвайки цигарата си; като улови погледа му, Лесидренски му махна с ръка да се приближи, после се огледа внимателно наоколо и загаси фаса в полирания до блясък дървен перваз, опасващ стената на около метър височина от земята. „Това пресконференция ли е, а?“ попита го тихо Тома. „Промоция“, отвърна Лесидренски и обърна поглед към мъжете на червената маса. Тома също погледна натам и изведнъж бузестото румено лице на младия мъж, който седеше в средата и говореше в микрофоните, му се стори познато; той се вгледа по-внимателно и с огромна изненада позна в него бившия си състудент Костадин Въжаров. Коста беше подстригал дългата си коса, бе обръснал бакенбардите и сега, облечен с модно вълнено сако и бяла риза вместо с биташкото си дънково яке от едно време, изглеждаше като съвсем друг човек, но все пак нямаше съмнение, че е той. „Как ли е успял да се издигне чак дотук?“ — учуди се Тома; първо, едно време състудентът му се славеше като пълен идиот, второ, на изпитите по-висока оценка от тройка не беше получавал, и трето, нямаше абсолютно никакви връзки измежду силните на деня (родителите му бяха прости безименни селяни някъде от Бургаско). Но все пак по някакъв необясним начин Коста Въжаров се бе изкатерил по житейската стълбица чак до олтара на Първа частна, докато Тома, с далеч по-добрата си диплома и знания, търкаше задник по столовете в институтските кафенета. В този момент Коста спря да говори и протегна ръка, за да си налее кока-кола във високата стъклена чаша; Тома се промъкна напред към тълпата и наостри уши, за да чуе какво се приказва горе от олтара.

— Терминът „Божия закрила“ — разясняваше Коста Въжаров — предполага, разбира се, фигурата на господ Бог, която или пряко държи нещата в ръцете си, или най-малкото стои някъде отзад, на гюме, в бекграунд, или може би в ъндърграунд… Значи въпросът може да се постави и така: „Какви са връзките на Първа частна с господ Бог“, и в дъното все пак остава съмнението: „Абе има ли Бог, или няма?“ На тоя последния въпрос са се мъчели да отговорят най-великите мислители на човечеството, като започнем от Тертулиан и Тома Аквински, минем през Декарт, Кант, Нютон и стигнем чак до Едуард Фредкин, Уилям Гибсън и Виктор Пелевин12 — но до ден днешен задоволителен отговор няма. Защото тук въпросът е философски, а философските въпроси са най-жилави, най-неразрешими и най-дълбоко вкоренени от всички. И в този аспект наивните твърдения в стил Остап Бендер: „Бог няма, това е медицински факт“, или не по-малко наивните религиозни догмати в противоположен смисъл не са никакви отговори…

— Но вие не можете да продавате Божия закрила, без да гарантирате на клиентите си, че Бог съществува — възразиха от тълпата.

— А когато онази другата църква привиква паството си на служба, тя гарантира ли нещо? Гарантира краставици на търкалета. За да приемеш Бог, казват теолозите, се изисква вяра, а не гаранция, а според християнството вярата е личен въпрос. Тоест няма технология, която отвън да каже дали еди-кой си е вярващ или не — единствено сам той може да реши за себе си… В този, религиозния бранш, гаранция по определение не може да има. Сигурно затова разни неуки чиновници напираха да ни забранят. Ние обаче им викаме по същата причина вие трябва да забраните и оная църква, православната, и мюслиманите, и всички останали религии. Тук ние си имаме работа не с факти, а с психологическа установка: щом клиентите ни вярват, щом имат установката да се осланят на Божията закрила, и щом тази закрила на всичкото отгоре действува, при това бая ефективно, както показва експериментът…

— А как действува, по какви механизми? — нахалните въпроси от тълпата продължаваха да се сипят. — Досега нищо не чухме за тях.

— Хммм… — примижа лукаво Коста Въжаров. — Нали знаете какво казват християнските теолози: Бог има, но неведоми са неговите пътища. Тук ние, разбира се, не сме чак толкова невежи, не падаме съвсем от круша, тъй че терминът „неведоми“ се оказва повече или по-малко относителен. Ние например поддържаме със същия тоя Бог пряка сателитна връзка, през частния комуникационен спътник на „ЯТАГАН“, и дори предлагаме връзка по Интернет с всевишния — нещо, което останалите църкви засега гледат през крив макарон, и по този показател Бог е много по-наш човек, отколкото техен… Ш-ш-шт! Недейте вика, и до вашия въпрос ще стигна, първо само да добавя, че понеже небесните сървъри не поддържат TCP/IP протокол, ни се наложи да правим специални драйвери, за да се закачим към отвъдния свят, но това е интересно само за специалисти. А за Божията закрила нека го кажем така: ние сключваме договор с клиента, пращаме копие от договора през спътника, а после Бог като го получи, вече си има грижа да осигури закрилата, нали той разполага с нужните сили… какво имам предвид ли? Ами че Господ си има за целта цял контингент… да ги наречем ангели. Ангели-охранители, не сте ли чували за тая длъжност? Вижте как точно се изразих, без да искам. И ангелите вече имат грижата относно закрилата…

— А защо на стенописите сте изрисували ангелите с толкова дебели вратове и с бейзболни бухалки? — попита някой и посочи с ръка към свода на църквата.

— А вие случайно виждали ли сте някога ангели без бейзболни бухалки? — ухили се доволно Коста Въжаров. — Изобщо виждали ли сте някога ангели, но не на кино или на икона, а на живо? Не сте. Ами тогава?!? Някои били виждали, казвате? И къде? В реанимацията? Недейте вярва много на такива приказки, за душите, дето се върнали обратно от рая след клинична смърт. Издигнала се значи душата към небето, и там видяла високи фигури в бели одежди и криле на гърбовете, и фигурите в бяло повеждали душата към рая, значи. Само че кой да му каже на човека, че тия фигури в бяло не са никакви ангели, ами са докторите и медицинските сестри, дето стърчат в реанимацията около леглото на пациента и правят облози дали той, пациентът, ще прескочи трапа и ако не, то след колко време ще го изнесат с краката напред. Така че един съвет от мен: не бъркайте рая с реанимацията! И ангелите с медицинските сестри, хе-хе-хе… А сега едно съображение относно бухалките. Представете си значи ангел невъоръжен, който са го сложили да закриля примерно обменно бюро, или пък платен паркинг. Че на тоя ангел още на втория ден служба ще му направят главата мека и кубинките сираци ще му оставят… кой ли? Злите сили, разбира се. Същите, от които закриля обекта, дето са го турили. Ако злите сили се натъкнат на някой ангел като ония, дето ги рисуват по иконите, гърчав и само с един измислен лък въоръжен, на тоя ангел смятайте, че вече сте му видели некролога. Друго е, ако е як, поне стотина кила, с бухалка, а и с мобифон, че да може да извика подкрепление в сюблимния момент. Така че виждате, времената се менят, ангелите също…

— А не се ли страхувате, че могат да затворят вашата църква по закона за борба със сектите?

— Че ние не сме секта. Първа частна, строго погледнато, не е дори и църква, защото сме регистрирани като търговска фирма, а не като религиозно сдружение. Ние просто продаваме религиозни услуги, както да речем поповете, които ръсят светена вода на откриванията на банкови офиси, само че тия попове, понеже не са регистрирани по търговския закон, не плащат данъци — а ние, поне по идея, плащаме. Нашите цели са като на всяка търговска фирма: разширяваме пазара, предлагаме нови услуги, изобщо — стремим се към печалба, а не към религиозна пропаганда…

— Тогава защо издавате религиозни материали? — попита някой отдолу и размаха над главите на тълпата няколко книжки с шарени корици.

— А защо не? В края на краищата това също е вид услуга, още повече в нашите тълкувания и скриптове никъде няма разпалване на религиозна, расова или каквато и да било вражда. Погледнете само: на книжния пазар се предлага „Майн кампф“, „Протоколи на ционските мъдреци“, Интернет е задръстен с пропаганда на войнстващи ислямски секти, а някой е седнал да прави въпрос от издаването на Евангелията от Брат’чедите или пък Посланието на Емил Кирилов-Крокодила до Брокерите на Недвижими Имоти… не го ли знаете посланието? Дето се разправя как Мохамед пратил до планината факс: „Моля явете се на еди-коя си дата, в еди-колко си часа еди-къде си ЗА ИЗЯСНЯВАНЕ НА НЯКОИ ОБСТОЯТЕЛСТВА“. И понеже планината, ясна работа, не дошла при Мохамед, се наложило той сам да си дигне дебелия задник. Между другото сега е време да ви кажа, че вечерта от шест часа тук ще има проповед; ще се чете нравствено послание под наслов „Да убием застрахователя в себе си“… Какво шумите, темата ли не ви харесва или нещо друго? Ако не ви харесва, кажете си направо, а не внасяйте смут сред останалите… Така, значи не сте против темата все пак, добре. С две думи, идеята е проста: в душата на всеки човек седи по един малък застраховател, който постоянно напира да излезе навън, на свобода, за да разгърне дейност както той си иска, и затова трябва този вътрешен застраховател да бъде озаптян овреме, да му бъдат, образно казано, туширани попълзновенията още в зародиш… Подробностите не ги знам, аз все пак не съм духовен пастир, само отговарям за връзките с обществеността. Елате вечерта и ще чуете цялата проповед. А съботното послание ще бъде на тема „Стикерите — народни закрилници“. Интересна тема, сами разбирате, богата на нюанси и тълкувания…

В този момент някой дръпна Тома за ръкава; той се обърна и видя зад себе си Максим Лесидренски. „Да излезем навън да изпушим по една цигара“ — предложи той тихо, за да не пречи на промоцията. Тома отвърна, че не пуши, но тук Лесидренски понижи глас още и му прошепна, че трябва да говори нещо с него, нещо свързано с професор Дамгов. Тогава Тома кимна и се заизмъква от тълпата, хвърляйки последен поглед към бившия си състудент, бълващ мътни словесни потоци от червения заседателен олтар. „Виж ти как се е отракал!“ — мислеше си той. „Едно време можех сам да му запуша устата с две-три хитри приказки, а сега цяла тълпа журналисти не може да излезе наглава с него…“ В този момент погледът на Тома се плъзна по стената над олтара и се спря на един детайл от стенописа, който не бе забелязал досега. Високо вляво, между дебеловратите фигури на светиите, стоеше изправена Темида, богинята на правосъдието, в класическа римска тога и със завързани очи; в лявата си ръка тя държеше везни, а с дясната размахваше бейзболна бухалка.

— И кога щял да се появи тук професор Дамгов? — попита Тома.

Лесидренски вдигна рамене, докато палеше цигарата си, после ръката със запалката направи неопределен жест.

— Сигурно изобщо няма да се появи. По сценарий трябваше да седи там зад масата, отляво на отговорника за връзки с обществеността, ама кой го знае? Напоследък Владо Дамгов съвсем го е ударил през просото, с извинение. Лично аз мисля — при тези думи Лесидренски понижи глас и се доближи до Тома, — че той се крие. При това се крие не от друг, а от собствените си спонсори, от „Свети Димитър Общи“.

— А защо се крие? Има да им дава пари ли?

— Глупости, пари. Просто ги излъга за монопола върху езиковото инженерство, а това никой няма да му го прости. Нали само заради тоя монопол му дадоха пари за суперкомпютъра, а след като се разбра, че някъде в нелегалност вече работи втора лаборатория по езиково инженерство, той вече виси на косъм. Спасява го засега само това, че още не се знае кой държи втората лаборатория… А вие как мислите? Ще отърве ли кожата Дамгов?

— Не знам — отвърна Тома, учуден от въпроса. — Май въобще не съм в час какви игри се играят около нашата секция.

— Да, вярно, тези неща по идея се разпространяват само под формата на слухове. До каква степен изобщо професорът ви е въвел в работата?

— А вие защо питате? — осведоми се на свой ред Тома, на когото този обрат на разговора хич не му хареса.

— Аз съм нещатен консултант на „ЯТАГАН“ — каза Лесидренски и извади от джоба си служебна карта на обединението. Тома не успя да я разгледа добре, тъй като събеседникът бързо си я прибра обратно, но все пак видя, че нещата са сериозни. — Отгоре искат да се ориентирам в бакиите на Дамгов, понеже на него вече хич му нямат доверие…

— Не знам доколко мога да ви помогна — прекъсна го Тома. — Самият аз съм в пълно неведение. Ето например, вие сте от нашия институт. А колко пъти сте видели професор Дамгов през последната година?

Лесидренски понечи да отговори, но изведнъж се замисли и така си остана с отворена уста.

— Да, разбрах — каза накрая той, — разбрах какво имате предвид. Моят въпрос целеше друго, но излиза, че вие сигурно не знаете нищо за езиковото инженерство…

— Напълно сте прав.

— И сигурно ви се иска да научите нещо повече за него?

— Не съм против — каза Тома. — Стига, разбира се, да не е някаква застрахователна тайна, кой знае…

Лесидренски хвърли фаса и запали нова цигара.

— По принцип не е тайна, но се чудя как да ви го обясня. Ако ви кажа направо — сигурно ще ми се смеете, толкова несериозно ще ви прозвучи, още повече вие сте здравомислещ човек, с математическо образование, още компютърно… Затова ще почна малко по-отдалеч. Видяхте днес примерно стенописите в Първа частна. Сигурно си мислите, че босовете вече са съвсем изнаглели, за да ги изографисват като апостоли, а мутресите — като свети деви, и че всичко това, макар и добре да изглежда, си е пълна идиотщина — в края на краищата от бандитите е трудно да направиш светии. Тук изниква обаче такъв въпрос: а откъде сме толкова сигурни, че нашата, християнската църква, не е произлязла от някоя подобна силова групировка? Не вярвате? Между другото историята има сигурни документи, че появата на християнството съвпада по време със забраната, която римските власти наложили на юдейските крайпътни разбойници по отношение на регистрираните от тях охранителни фирми… Не се смейте, говоря сериозно! Лично мен никой не може да ме убеди, че първите християнски църкви не са били просто офиси, където хората си плащали, за да им отпуснат нещо от типа на нашата Божия закрила. В този контекст забележете като какъв са рекламирали Исус Христос: като спасител! „Спасител млад по плажа върви, за чейндж готов е винаги той, по една хилядарка е германската марка, а после женитба със нов паспорт, той дал е заявка за една скандинавка, Слънчев бряг блус…“13 И от какво ги е спасявал Исус? Или от кого? Братя Стругацки направо твърдят, че апостолите Йоан и Яков са били разбойници14. Е и това ако не е силова групировка, какво друго? А има и още нещо: търговците в храма! Да!!! — Тук Лесидренски съвсем се разпали, очите му се облещиха сякаш в екстаз, а жестовете му станаха толкова енергични, че за малко да бръкне в устата на Тома.

— Да, търговците! Във всички храмове по света, във всички времена и епохи, е имало и търговци. Без изключение. Дори нашия Дворец на културата да вземем: ако приемем, че е храм на културата — сега в него са само сергии и бутици, и коледни базари, великденски, и тъй нататък… Защо тогава Исус и хората му са тръгнали да разбиват сергиите в Ерусалимския храм? И най-важното — разбили са ги! И според криминалните досиета на римските власти, никой и гък не е казал! И къде са гледали стражите, питам аз, нали там и стражи е имало? Ами настрани са гледали, там е работата! Всичко почнало оттам, че търговците не щяли да плащат на Исусовата групировка рекет, и затова юнаците дошли, размахали тоягите, посъветвали ги малко, потрошили инвентара и си отишли. Стражите също били в играта, затова се правели, че не виждат нищо… Да, ама станал гаф, в групировката имало агент на римските служби, някой си Юда Искариотски, той натопил боса и го прибрали на сухо. На делото Пилат, като всеки прокурор, сигурно е бил „хванат“ от апостолите с някоя тлъста сумица, та доста се помъчил да изкара Исус невинен, ама евреите казали — йок, бей ага ефенди, аман от тоя, разпъвайте го, че да рахатясаме и ние! И предпочели да пуснат другия разбойник, дето не бил от групировката… — В този момент, без да иска, развълнуваният Лесидренски захапа цигарата си откъм обратната страна, опари си езика и се разрази с дълга и витиевата трънска псувня. После хвърли остатъка от цигарата и продължи, вече поуспокоен:

— Да вземем също така застрахователната компания „Ллойд“. Тя, сочат документите, е била основана от подставени лица на група видни английски пирати. С две думи, решили да печелят не само от ограбените кораби, но и от неограбените… Но тук проблемът е другаде. Как изобщо юдейските крайпътни разбойници са успели така здраво да се маскират като църква, че основаната от тях групировка да стои непоклатима вече цели две хилядолетия? Как така една нищо и никаква гангстерска банда се превръща в основа на цялата ни цивилизация?… Тук можем да стигнем и по-далеч. Нали в чисто физически план ролята на днешната държава е практически неотличима от тази на един, така да го наречем, оторизиран рекетьор. Тоест, застраховател. Какво казва държавата на изнудвания от нея данъкоплатец? „Ако не се изръсиш с еди-колко си данъци, лошо ти се пише!“ Съвсем като нашите спонсори от „ЯТАГАН“, но защо тогава държавата по идея я имат за нещо хубаво, а застрахователите, поне доскоро — за обобщен образ на злото? Разликата е само, че едните размахват бухалки, а другите — данъчни закони, но толкова важно ли е това? Къде минава тънката разлика между рекетьор и пазител на реда? Кажете? — Лесидренски направи пауза, сякаш чакаше Тома да отговори, но понеже той не знаеше какво следва да каже, професорът продължи:

— В думите. Да, точно така, само в думите! Едните ги наричат тъй, а другите иначе, и нищо повече. Всичко е въпрос на легитимация, на ценности, на психична установка… Идеята е проста: аз, казва оторизираният рекетьор, не само ви взимам парите, аз върша това в името на справедливостта. Виждате колко малка разлика, но едновременно с това колко решаваща и мъчнопреодолима е тя: за две хилядолетия разбойничество никоя друга банда не е успяла да накара половината свят да чете молитви в нейните офиси! Имало е някои по-дребни успехи в тази насока, например рицарският орден на хоспиталиерите-йоанити. Те започнали кариерата си като охранители на пътищата към Светите земи, но постепенно се увлекли да рекетират де що има за рекетиране наоколо, и я карали така цели два века; чак когато поискали застраховка и от самия папа римски, им дигнали мерника и ги отлъчили от църквата… И сега изниква въпросът: как може например една групировка, вкарвайки в обръщение необходимите за целта думи, да промени идеите и нагласите на хората така, че от прост изнудвач да се превърне в стълб на обществото? Създавайки нов комплекс от ценности и очаквания, тоест нов език може ли тя да се легитимира, превръщайки се от ситуация в култура?…

В този момент някъде от дебрите на сакото на Лесидренски се чу мелодично бипване, леко приглушено от вълнения плат; той бръкна в джоба си и измъкна радиотелефон от неизвестна на Тома система, явно запазена само за служебно ползване в рамките на застрахователната индустрия. „Ало!“ — извика Лесидренски в микрофона; в отговор долетя дълга тирада, изкривена до неузнаваемост от смущенията и лошата връзка, така че Тома изобщо не можеше да различи излитащите с пращене от слушалката думи и улавяше само отговорите на Лесидренски. „По идея обектът трябваше да е на обекта… не, не… да, бях на обекта, но там всичко друго видях, но не и обекта… да… да, тръгвам веднага… разбира се… точно преди спявката!“

Щом разговорът свърши, Лесидренски прибра радиотелефона и се обърна към Тома:

— Колега, аз трябва да се появя в института, тъй че… Вие натам ли сте?

Тома сви рамене в знак на съгласие и последва Лесидренски, който се отправи към пътеката покрай ливадата.

— Вие не бяхте ли с кола? — сети се изведнъж той.

— Нека седи тук на паркинга на Първа частна. Той добре се охранява, под Божията закрила и тъй нататък, а иначе ще вземат да ми я откраднат. — И Лесидренски поведе Тома по пътеката, покрай мирно пасящото стадо овце.

— И така, докъде бях стигнал?… — помъчи се той да възстанови мисълта си отпреди телефонния разговор. — Аха! Та значи, преди две хилядолетия юдейските съратници на нашите спонсори направили решаващата стъпка: седнали и си написали евангелия. Тоест не ги написали те сами, застрахователите по правило не са кой знае колко грамотни, сигурно са наели двама-трима бедни студенти по еврейска филология от Ерусалимския свободен университет и те са свършили тая работа. Между другото, „евангелие“ означава блага вест. „Радвай се, дъще, ще родиш син божи“, казал ангелът и почнал да си разкопчава панталоните… А сега сериозно. „В началото бе словото“ — така започва едно от евангелията, онова от Тома, ако не се лъжа… да, прав сте, от Лука15. Как да тълкуваме това? Повечето хора са склонни да виждат тук връзка с кабалата, окултизма и изобщо магическите практики, използващи тъй наречените вълшебни думички, да речем прословутият тетраграматон, който представлява Божието име, записано по определен начин. Виждате колко устойчиво е вярването, че думите сами по себе си могат да променят реалния свят. Но как стоят нещата в действителност? Един от пионерите на езиковото инженерство, Виктор Пелевин, казва: „Ние живеем сред думи и неща, които можем да изразим чрез тях. Речникът нa всеки език е едновременно и пълен каталог на достъпните за възприемане от тази култура феномени; когато се изменя лексиката, се изменя и светът ни, и обратно.“16 Забележете — И ОБРАТНО! Това е идеята на езиковото и ценностно инженерство: манипулирайки целенасочено езика, да постигнем промяна на цялото обществено съзнание, а това значи — и на живота. Всъщност езиковото инженерство е много подобно на генното, нали езикът, освен всичко останало, е своеобразна генетична памет на обществото — наследствен материал, който се манипулира от езиковия, или социалния инженер. Например, на десети ноември… стоп! Според вас какво се случи тогава?

— 10 ноември? — повтори с въпросителен тон Тома. — Роден Мирослав Мирославов-Крушата, стожер на българщината по света и у нас… не, грешка, друга дата беше. А на 10 ноември… Май че се сещам. Стана нещо, ама така и не се разбра какво. По телевизията и вестниците изведнъж почнаха да лаят бай ни Тошо…

— Вярно, лаеха го! Но това не беше обикновена гризня и оплюване на някого или нещо. Тогава ония, дето свалиха бай ти Тошо, стартираха операция по смяна на езика. Просто една определена категория думи спря да се употребява — и на тяхно място дойдоха нови думи, които ги заместиха! Това беше нужно, за да се смени политическата система, да се препрограмират избирателите така, че безусловно и безалтернативно да желаят политическата промяна… А! Казах препрограмиране на избиратели и се сетих за нещо важно. Езиковото инженерство всъщност е най-радикалната измежду технологиите за промиване на мозъци, или, както е по-красивият, безболезнен и наукоподобен термин, „хуманитарни технологии“. Класическите такива технологии работят с езика като статично зададен, пасивно използвайки неговите смислови кодове, модели, понятия, установки. А езиковото инженерство активно манипулира тези понятия, кодовете и дори логиката на езика — било то почти изцяло, както на ноември, било то само отчасти… По-дребномащабни словесни сътресения се организират доста често и по всякакъв повод. Ето например изразът „Валутен борд“. Знаете, той беше взет на въоръжение съвсем скоро, за да замени предишните вълшебни термини „Приватизация“ и „Структурна Реформа“, понеже те не се справиха с тежестта на задачите, които трябваше да изнесат на гърба си, и капитулираха. Какви са задачите ли? Ами най-простата: да убедят хората, че техните политически избраници не просто ядат и пият за народна сметка и крадат де що има за крадене, а вършат това в името на нещо друго, нещо по-висше… Сега за това „по-висше“, в името на което се яде, краде и пие по върховете, е обявен Валутният борд, преди беше Реформата, Светлото Бъдеще… Това са думите-носители. Истинската опора на властта. Тяхната сила, разбира се, постепенно се изчерпва и накрая ги снемат от въоръжение, но ги заменят с нови… В наше време замяната става много лесно: достатъчно е да бутнеш по нещо на медийните шефове, или пък да ги подплашиш, и думите-носители почват да ги бълват по всички станции и канали в ефира, по всички вестници, в стохилядни тиражи, и така всеки божи ден. А нали знаете, че има едно твърдение, приписвано на партайгеносе Гьобелс, което твърдение в теорията на невронните мрежи се доказва строго… да, да, невронните мрежи! Нали тъкмо тях е инсталирала природата в главите на хората. И тъй, какво е казал Гьобелс? „Всяка лъжа, повторена N пъти, при N достатъчно голямо, става достатъчно неотличима от истината.“ И оттук още едно твърдение с ранг на теорема, този път от законите на Мърфи: „Истината е еластична.“ Вие обучавали ли сте някога невронни мрежи? Само на компютри, а не на хора? Нищо, принципът е един и същ. Но сигурно не знаете, че новите думи-носители се съчиняват с компютърна помощ. Да, и това беше целта на нашия с вас тук разговор! По цял свят операциите по езиково инженерство се планират с помощта на суперкомпютри, точно като оня, дето го очаквате във вашата секция. Основната идея, с която от „ЯТАГАН“ ви дадоха пари за него, беше именно това, че те искаха да имат възможно най-пълния лингвистично-мрежов модел, за да изстискат от него възможно най-ефективни думи-носители, а построяването на такъв лингвистичен модел е трудоемка операция и гълта адски много машинни ресурси. И всичко сигурно щеше да върви добре, само че ви завъртяха машината в някакъв бюрократичен водовъртеж, а през това време някъде другаде заработи нелегална лаборатория по езиково инженерство, макар че тук думата „нелегална“ не е съвсем на място, това все пак не е забранена дейност…

В този момент двамата стигнаха до талашитените бараки в края на ливадата, заобиколиха ги през избуялите около пътеката храсти и излязоха в тясното пространство между тях и оградата. И там, сякаш появили се направо от думите на Лесидренски, стояха натрупани едно върху друго стари платна с лозунги, останали тук от най-различни времена и Етапи на Големия Път: „Напред към светло бъдеще“, „Дела, дела и само дела“, „…за бърза смяна на системата“ (началото на този лозунг се губеше, затрупано под останалите платна), „Демокрация с малко, но завинаги!“, „А ти какво направи за делото на структурната реформа?“, „Данъчните инспектори са умът, честта и съвестта на епохата“… А на най-горното платно с прясно боядисани огромни букви се червенееше новото заклинание: „ДА ЖИВЕЕ ВАЛУТНИЯТ БОРД — СВЕТЛОТО БЪДЕЩЕ НА ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО!“

— Тук има ателие за лозунги — поясни Лесидренски, улавяйки погледа на Тома, докато двамата се промъкваха по пътеката към дупката в оградата. Дупката си беше всъщност един малък параден вход: цяло платно от оградата бе изкъртено, а отзад, на територията на института, имаше инсталирана малка будка, приспособена от автомобилно ремарке, в която дремеше някакъв старец — сигурно портиер или пък охрана на дупката. Тома и колегата му се шмугнаха покрай стареца, продължиха няколко метра по наредените като пътека между дърветата каменни плочи, и изведнъж се озоваха до източния край на дългата институтска сграда, съвсем близо до главния вход. Тома забеляза, че щом излязоха на асфалтовия паркинг пред института, Лесидренски започна да се държи някак странно.

Приказливостта му изчезна като дим, той млъкна, сви се и почна внимателно да се озърта нагоре към прозорците на сградата. И тогава Тома си спомни двата предишни разговора за суперкомпютъра, с професор Яким Рангелов и членкора Герасим Иванов, лека му пръст: как го канеха в кабинетите си, дрънкаха с потаен тон врели-некипели, а после изведнъж го избутваха и се заключваха отвътре. И най-интересното, дадоха му червена папка, после жълта папка… И в главата му се появи нещо като догадка.

— Колега — обърна се той към Лесидренски, — кога ще мога да взема от вас зелената папка? — Цвета той избра съвършено напосоки, мислейки си може би как се сменят цветовете на светофара. — Оная, дето е в сейфа в кабинета ви… — тук Тома млъкна смутен, защото Лесидренски изведнъж се спря като вкаменен, лицето му рязко побледня, а очите му се изцъклиха в безнадежден поглед.

— Първо, аз нямам кабинет — отвърна с неуверен глас той, — точно така, нямам кабинет, преди месец го преоборудваха на кафене, с договор от „ЯТАГАН“… И освен това, по идея зелената папка трябва да я вземете от друг, не от мен. Аз съм прекалено ниско в йерархията. Трябваше…

В този миг някъде отгоре се чу юнашко изсвирване; Тома вдигна глава и видя едно обръснато до блясък кубе върху мощен врат и яки рамене, и всичко това надвесено от отворения прозорец на последния етаж. Шестия, преброи той машинално, за да е сигурен.

— Айде бе! — изкрещя главата право срещу него и Лесидренски. Тома не разбра нищо, но колегата му мигом подскочи, размаха радостно ръце и без да се сбогува, изприпка по стълбите към института и изчезна в тъмния правоъгълник на вратата. Странното държание на Лесидренски доста озадачи Тома, но не чак толкова, че да го наведе на някаква определена мисъл. Още повече след всичките приказки за църковната кариера на юдейските разбойници той чувстваше мозъка си като промит и сякаш съвсем негоден за разсъждение, и май нищо друго не му оставаше, освен да се замъкне в някое барче и там да изкара остатъка от деня в разговори за мачове. Или най-добре да поиграе бридж в ъндърграунда — в компанията на Мария, тя сега сигурно си пие джина там, и на хищния фикус-мутант. И Тома вече се бе запътил към мазето, но мимоходом хвърли поглед към некролозите, залепени върху стъклената входна врата; искаше да види какво са написали там по адрес на Герасим Иванов. Некролозите бяха два. Единият, както му е редът, беше със снимка и дълго изброяване на титлите: „чл.-кор. проф. д-р к.т.н. Герасим Иванов“, следваше кратко славословие и накрая беше подписан от ръководството нацялата академия. А другият… Тома го погледна и не повярва на очите си. Защото там пишеше: „На втори този месец, сряда, внезапно почина професор Яким Рангелов, основател и дългогодишен ръководител на секция «Комплексни системи»… Поклон пред светлата му памет.“ Тома усети как отново мравки полазват по гърба му. „Облаците се сгъстяват — повтаряше мислено той. — Сгъстяват се около моята глава, тоест по-скоро около суперкомпютъра, но това е все същото… Трябва да се направи нещо. Време е да се разбулят най-накрая тези облаци, да се проясни ситуацията, пък ако трябва — да се влезе и в окото на циклона за тази цел, в самия център на събитията; нали в окото на циклона никога няма облаци?“ Окончателно усетил сериозността на положението, той тръсна глава и с решителни крачки се отправи към кабинета на шефа си. Кабинетът не даваше признаци на живот — в смисъл, че всичко вътре си стоеше така, както Тома го бе оставил сутринта: нямаше професорски фасове в пепелника, нямаше и вестник „Безсмислен труд“, хвърлен на бюрото. Тома включи компютъра, набра адреса на страницата, където бе сложил статията „Обща теория на Института“, и заби поглед в монитора. Статията си седеше там; той я прочете надве-натри по диагоналната методика, за да си припомни хода на разсъжденията в нея. Усещането беше доста странно — Тома сам се изненадваше какво е писал преди половин година, макар че без съмнение разпознаваше и тогавашния ход на мислите си, и цялата логика на текста. Сякаш се връщаше в някакво отдавна отминало, но не съвсем забравено състояние, когато светът е изглеждал прост и ясен, а разкриването на тайните му — въпрос на още съвсем малко усилия… И изведнъж Тома откри, че последната част му е абсолютно непозната. И заглавието — „Институтът като изчислителна система“, — и съдържанието не събуждаха никакви спомени у него. Изглеждаше, сякаш ги е добавил към статията съвсем друг човек. „Кой ми е барал файловете?“ — запита се озадачен Тома. „Може би от органите, или, не дай си Боже, застрахователите? Но тях какво ги интересува моята тъпа статия?“ Всичко беше толкова неясно, че той заряза догадките и се зачете в текста. „Две неща отличават Института от всички мислими изчислителни системи, реализирани някога в света. Първото, това е почти абсолютната откъснатост на кратковременната памет от дълговременната. Ако приемем, че за дълговременна памет на ИХСТБ служат дисертациите и протоколите от научни съвети, а за кратковременна — празните приказки по барчетата и кафенетата, това се вижда съвсем очевадно. Информационните кванти от кратковременната памет не се отпечатват по почти никакъв начин в дълговременната. Оттук последната се превръща в напълно несвързана с настоящия момент канонична история, а първата се лишава от абсолютно всякакви корени, губи всякаква инерционност и консервативност и започва лудо да се колебае при всяка произволно малка промяна на външното информационно поле…“ „Да не го е писал Ивайло?“ — мина през ума на Тома. „Това за барчетата и научните съвети беше негова идея…“ Тома вдигна телефона и набра номера на колегата си, но понеже оттатък не отговаряше никой, се върна обратно към статията на екрана. „…Второ, огромната част от информационните рецептори на Института са обърнати не към външния свят, а към самия него, пряко към инфопотоците на вътрешните му преживявания. ИХСТБ е един безкрайно интровертен, вглъбен в себе си свръхразум. Всеки квант от външното информационно поле, попаднал в него, претърпява немислим брой вътрешни отражения и трансформации, минава през неизброими положителни и отрицателни обратни връзки — давайки начало, в крайна сметка, на цяла лавина от дъщерни информационни кванти, понякога мутирали до пълна неузнаваемост. Резултатът от тези «мислителни» процеси не се съотнася с нищо от външния свят — защото ИХСТБ не излъчва информация, ако не се брои потокът от отчети, обещания и лозунги, както и услугите, извършвани на «ЯТАГАН» по застрахователна линия, за които обаче отговарят отделни звена, силно автономни и опериращи по чисто формални показатели. Огромната част от ресурсите на Института са заети с поддържане именно на информационните потоци в скритите му слоеве, главно в неформално-кафеджийската му компонента, — или, с други думи, с неговия «вътрешен живот», свръхбогат, свръхзатворен, напълно автономен и едновременно с това безкрайно неустойчив, необвързан с никаква история и лишен от всякаква инертност и чувство за цел и посока. Външната информация се обработва от свръхразума на ИХСТБ изключително във веригите на краткотрайната памет, при това се обработва паралелно и, което е най-важно, безструктурно. Не съществуват общи за всички инфокванти изчислителни вериги и обратни връзки, не съществува дори и обща логика. Всеки квант се разсейва по цялото изчислително пространство (т.е. по всички служители, които са информационните клетки на Института); в различни точки от това пространство той резонира и проявява себе си, главно под формата на дъщерни инфопотоци — и така си създава цяло множество от локални обкръжения и логически системи, които обаче са готови да се самоликвидират при първия завой на генералната линия на външния инфопоток. Да се превърне някое от тези обкръжения в устойчива изчислителна структура е невъзможно поради блокираната дълготрайна памет. За последната, лишена от връзка с мисловните процеси, остава само да бъде манипулирана външно, по застрахователна линия, което всъщност и се прави, но то не оказва никакво осезаемо влияние върху «вътрешния живот» на Института. Но такава система е незаменима за целите на информационното моделиране. Наистина, в нея се реализират всички възможни асоциативни редове, всички възможни локални конфигурации на инфоквантите — нали отсъстват ограничения от страна на дълготрайната памет под формата на автоцензура и канонични рефлекторни вериги. Институтът е идеална опитна система, с която трябва да се експериментира — както от страна на отделни учени, така и от страна на Института като цяло, тоест той да експериментира със самия себе си…“ На това място текстът неочаквано свършваше. Отдолу с големи букви бе написано: