"Роботите и империята" - читать интересную книгу автора (Азимов Айзък)

2

Роботът Жискар Ревентлов чакаше в дневната и Гладиа го поздрави с онова усещане за мъчителна неловкост, което я обземаше винаги при вида му.

В сравнение с Данил Жискар беше примитивен. Очевидно беше робот: метален, с лице, в чието изражение нямаше нищо човешко, с червеникавия блясък в очите си, който можеше да се види, стига да беше достатъчно тъмно. Докато Данил носеше дрехи, при Жискар имаше само илюзия за дрехи — макар и сполучлива, тъй като беше дело на Гладиа.

— Е, Жискар — обърна се тя към него.

— Добър вечер, мадам Гладиа — каза Жискар с лек поклон на главата си.

Гладиа си спомни думите на Илайджа Бейли отпреди много години, долови ги като шепот в потайните кътчета на съзнанието си:

— Данил ще се грижи за теб. Ще ти бъде приятел, както и охрана, а ти трябва да бъдеш негов приятел — заради мен. Но искам да се вслушваш в Жискар. Нека той бъде твоят съветник.

Гладиа се беше намръщила.

— Защо пък той? Не съм сигурна, че го харесвам.

— Аз не искам от теб да го харесваш. Искам да му вярваш.

И не пожела да й обясни защо.

Гладиа се опитваше да вярва на робота Жискар, но беше доволна, че не трябва да го харесва. У него имаше нещо, от което я побиваха тръпки.

И Данил, и Жискар й бяха служили добре в имението през всичките онези десетилетия, докато Фастълф беше официалният собственик. Едва на смъртния си одър Хан Фастълф й прехвърли на практика собствеността. След Данил Жискар беше второто нещо, което Фастълф остави на Гладиа.

— Данил е достатъчен, Хан — беше казала тя на стареца тогава. — Сигурна съм, че дъщеря ти Василия би искала да получи Жискар.

Фастълф лежеше притихнал в леглото, със затворени очи и така спокоен, както тя не го беше виждала от години. Не й отговори веднага и за миг Гладиа си помисли, че се е простил тихо с живота си, без тя да го забележи. Стисна конвулсивно ръката му и той отвори очи.

— Кръвните ми дъщери не ме интересуват ни най-малко, Гладиа — прошепна той. — Вече цели двадесет десетилетия имам само една истинска дъщеря и това си ти. Искам ти да вземеш Жискар. Той е много ценен.

— Защо да е толкова ценен?

— Не мога да ти кажа, но неговото присъствие винаги ми е действало утешително. Никога не го оставяй, Гладиа. Обещай ми това.

— Обещавам — съгласи се тя.

Тогава очите му се отвориха за последен път и събрал сетни сили, той изрече с почти нормален глас:

— Обичам те, Гладиа, дъще моя.

— Обичам те, Хан, татко мой — отвърна му Гладиа.

Това бяха последните думи, които той каза и чу. Гладиа разбра, че държи ръката на мъртвец и известно време не можеше да помръдне.

И така Жискар стана неин. Но въпреки всичко неизвестно защо той я караше да се чувства неловко.

— Е, Жискар — каза тя. — Опитвах се да намеря Солария сред звездите в небето, но според Данил тя няма да се вижда преди 0320, а дори и тогава ще са ми нужни магнитни лещи. Ти щеше ли да го знаеш?

— Не, мадам.

— Да чакам ли дотогава? Как мислиш?

— Смятам, мадам Гладиа, че ще е по-добре да си легнете.

— Наистина ли? — Гладиа се наежи. — А ако реша да остана?

— Това е само моето мнение, мадам, но утре ви чака тежък ден и без съмнение ще съжалявате за пропуснатия сън.

Гладиа се намръщи.

— Защо да ме чака тежък ден, Жискар? Доколкото знам, не се задават проблеми.

— Имате среща, мадам, с някой си Левюлър Мандамъс — отвърна Жискар.

— Така ли? Кога стана това?

— Преди час. Той се обади по фотофона и аз си позволих…

— Ти си позволи? Кой е той?

— Член на Института по роботика, мадам.

— Значи е подчинен на Келдън Амадиро.

— Да, мадам.

— Разбери, Жискар, че изобщо не желая да се виждам с този Мандамъс или с когото и да било друг, свързан по някакъв начин с онази отровна гадина Амадиро. И щом си си позволил да уредиш с него среща от мое име, позволи си също така да му се обадиш веднага и да я отмениш.

— Ако потвърдите това под формата на заповед и я отправите възможно най-строго и определено, ще се опитам да се подчиня. Може да не съм в състояние. Разбирате ли, по моя преценка вие ще си навредите, ако отмените срещата, а аз не трябва да позволявам да ви се случи нещо лошо вследствие на някакво мое действие.

— Преценката ти просто може да е погрешна, Жискар. Кой е този човек, че някаква пропусната среща с него да ми навреди? Това, че бил член на Института по роботика, едва ли е от значение за мен.

Гладиа съзнаваше ясно, че неоснователно излива яда си върху Жискар. Новината за изоставянето на Солария я беше разстроила, а собственото й невежество, което я докара дотам, че да търси Солария в небето, когато всъщност не можеше да я намери, я раздразни допълнително.

И, разбира се, всъщност познанията на Данил накараха да блеснат нейните пропуски, но въпреки това тя не се нахвърли върху него… Но пък Данил толкова приличаше на човек, че Гладиа машинално се държеше с него така, сякаш той наистина беше. Външният вид обясняваше всичко. Жискар изглеждаше като робот и лесно можеше да се предположи, че няма чувства, които да се наранят.

Във всеки случай Жискар въобще не реагира на заяждането на Гладиа. (Нито пък Данил би го направил, ако става въпрос.)

— Представих ви д-р Мандамъс като член на Института по роботика — каза Жискар, — но той е може би нещо повече. През последните няколко години той е бил дясната ръка на д-р Амадиро. Това го прави важна фигура и вие не бива да го пренебрегвате. Д-р Мандамъс не е подходящият човек, когото можете да си позволите да оскърбите.

— Така ли? Не ми пука за Мандамъс, а още по-малко за Амадиро. Предполагам не си забравил, че някога, когато той, аз и целият свят бяхме млади, Амадиро направи всичко възможно да докаже, че д-р Фастълф е убиец, и че само по някакво чудо машинациите му не успяха.

— Много добре си спомням, мадам.

— Чудесно. Боях се, че си забравил за двадесет десетилетия. През тези двадесет десетилетия не съм имала нищо общо с Амадиро или с когото и да било друг, свързан с него, и смятам да продължа тази линия на поведение. Не ми пука дали ще си навредя, нито какви могат да бъдат последствията. Няма да се срещна с този д-р Не-знам-си-кой и за в бъдеще не уреждай срещи от мое име, без да ме питаш. Или поне без предварително да обясниш, че подобни уговорки подлежат на потвърждение от моя страна.

— Да, мадам — каза Жискар, — но мога ли да изтъкна…

— Не, не можеш — сряза го Гладиа и се обърна.

Възцари се тишина, докато тя направи три крачки, след което я настигна спокойният глас на Жискар:

— Мадам, трябва да ви помоля да ми вярвате.

Гладиа спря. Защо беше използвал тази дума?

Тя дочу отново гласа от миналото: „Не искам от теб да го харесваш. Искам да му вярваш.“

Гладиа присви устни и се намръщи. Неохотно, насила, тя се обърна.

— Добре — неприязнено попита тя, — какво още искаш да ми кажеш, Жискар?

— Само това, че докато д-р Фастълф беше жив, мадам, политиката му доминираше на Аврора и сред Външните светове. В резултат на това хората от Земята можеха свободно да се преселват на многобройни, подходящи за целта планети в Галактиката, а Заселническите светове, както ги наричаме сега, процъфтяваха. Сега обаче д-р Фастълф е мъртъв, а приемниците му нямат неговия престиж. Доктор Амадиро запази антиземните си възгледи, които сега е твърде възможно да вземат връх. Вероятно в политиката ще се подеме мощен курс срещу Земята и Заселническите светове.

— Дори и да е така, Жискар, какво мога да направя аз?

— Можете да се срещнете с д-р Мандамъс и да разберете защо той напира да се срещне с вас, мадам. Уверявам ви, че настояваше най-категорично срещата да се проведе колкото се може по-рано. Помоли ме да я уредя за 0800.

— Жискар, аз никога не приемам преди обяд.

— Обясних му това, мадам, но той продължи да настоява да ви види на закуска, което приех като израз на отчаяние. Стори ми се важно да се разбере защо е толкова отчаян.

— Значи ти смяташ, че ако не се срещна с него, това ще ми навреди лично, така ли? Не те питам дали ще има лоши последствия за Земята или за Заселниците, или за трето, или за четвърто. Ще навреди ли на мен?

— Мадам, това може да попречи на Земята и на Заселниците да продължат колонизирането на Галактиката. Тази мечта се зароди в главата на детектива Илайджа Бейли преди повече от двадесет десетилетия. Така че да се навреди на Земята би означавало да се оскверни неговата памет. Греша ли, като смятам, че всяко накърняване на неговата памет би наранило и вас лично?

Гладиа остана изумена. За втори път от един час насам Илайджа Бейли се намесваше в разговора. Той отдавна не беше сред живите — един краткоживущ землянин, умрял преди шестнадесет десетилетия — и все пак само при споменаването на неговото име я побиваха тръпки.

— Как е възможно положението да се е влошило толкова внезапно? — попита тя.

— Не е внезапно, мадам. Двадесет десетилетия хората от Земята и хората от Външните светове следваха паралелни курсове и бяха предпазвани от конфликт благодарение на мъдрата политика на д-р Фастълф. Но винаги съществуваше и силно опозиционно движение, на което д-р Фастълф трябваше непрекъснато да оказва съпротива. Сега, когато д-р Фастълф е мъртъв, опозицията има много повече власт. Изоставянето на Солария значително засили нейното влияние и скоро тя може да се окаже доминиращата политическа сила.

— Защо?

— Случаят със Солария показва недвусмислено, мадам, че мощта на Външните светове запада, и много аврорианци сигурно са на мнение, че трябва да се предприемат решителни действия — сега или никога.

— А според теб, срещата ми с този човек е важна, защото може да предотврати всичко това, така ли?

— Точно така, мадам.

Известно време Гладиа остана потънала в мълчание. Макар с неохота, тя си напомни отново, че беше обещала на Илайджа да вярва на Жискар. Накрая каза:

— Добре, не искам да го правя и не смятам, че от срещата ми с този човек ще има полза за някого, но… много добре, ще се срещна с него.