"Роботите и империята" - читать интересную книгу автора (Азимов Айзък)

7а

С разум и с памет!

Разбира се памет, която не работеше като човешката. Липсваше й непостоянната услужливост, мъглявостта, прибавките и извадките, продиктувани от мислените пожелания и користолюбието, да не говорим за лутането, белите петна и нахлуването в миналото, които можеха да превърнат паметта в един продължителен сън наяве.

Това беше памет, типична за роботите, която отчиташе събитията по реда им точно като часовников механизъм, само че с много по-сгъстено темпо. Секундите се превръщаха в наносекунди, така че събития, продължили дни, можеха да бъдат възпроизведени толкова бързо, че при разговор да не се доловят и най-малките засечки.

Както и безброй пъти досега, Жискар отново съживи в паметта си своето отиване до Земята. Той неизменно търсеше начин, по който да обясни непринуденото умение на Илайджа Бейли да предугажда бъдещето и неизменно търпеше провал.

Земята!

Фастълф бе пристигнал на Земята в аврориански боен кораб с пълен екипаж — както хора, така и роботи. Но щом навлязоха в орбита, той се качи в капсулата за приземяване сам. Бяха стимулирали имунната му система с инжекции, а той самият си сложи задължителните ръкавици, комбинезон, контактни лещи и тампони за нос. В резултат на това се чувстваше съвсем защитен, но никой друг от аврорианците така и не склони да се присъедини към делегацията.

Фастълф беше махнал с ръка, без да настоява, тъй като (както по-късно обясни на Жискар) смяташе, че ще го посрещнат по-радушно, ако отиде сам. Една цяла делегация щеше прекалено много да напомня на земляните за отминалото тежко (за тях) време на Спейстаун, когато космолитите разполагаха с постоянна база на Земята и имаха пряк контрол върху планетата.

Впрочем Фастълф взе със себе си Жискар. Да отиде без нито един робот щеше да е немислимо дори за него. Да отиде с повече от един щеше да е предизвикателство спрямо нарастващата враждебност на земляните по отношение на роботите. В края на краищата Фастълф възнамеряваше да преговаря с тези хора.

Най-напред, разбира се, щеше да се срещне с Бейли, който щеше да е неговата свръзка със Земята и нейното население. Но това представляваше само един рационален претекст за срещата. Истинската причина се криеше в неговото искрено желание да се види отново с Бейли; Фастълф определено му дължеше много.

(А че Жискар искаше да види Бейли и че с тази цел беше засилил съвсем леко емоциите и импулсите в мозъка на Фастълф, самият Фастълф нямаше откъде да знае — нямаше как дори само да си го представи.)

Бейли ги чакаше при кацането заедно с неколцина официални представители от Земята. Неизбежно последва досадната протоколна размяна на учтивости. Изминаха часове преди Бейли и Фастълф да успеят да се измъкнат, а сигурно това щеше да стане и още по-късно, ако не беше безмълвната и неосезаема намеса на Жискар — само с едно докосване до мозъка на онези от по-важните официални лица, които очевидно се бяха отегчили до смърт. (Никога не възникваше опасност при подсилване на вече съществуваща емоция. Беше почти изключено да се стигне до причиняване на вреда.)

Бейли и Фастълф се бяха сврели в малката частна трапезария, до която обикновено имаха достъп само висши държавни служители. Имаше компютризирано меню, където се отбелязваше избраното ястие, след което го доставяха с компютризирани носачи.

Фастълф се усмихна.

— Твърде модернизирано — отбеляза той, — но тези носачи представляват просто едни специализирани роботи. Учудвам се, че Земята ги използва. Едва ли са правени на Външните светове.

— Не, не са — отвърна Бейли с важен вид. — Домашно производство, така да се каже. Предназначени са за ползване само по върховете, а аз имам тази възможност за първи път. Едва ли някога ще се повтори.

— Може някой ден да ви изберат на важна длъжност и тогава подобен род преживявания ще се превърнат за вас в ежедневие.

— Изключено — заяви Бейли.

Тъкмо сервираха яденето и носачите се оказаха дотолкова усъвършенствани, че дори пренебрегнаха присъствието на Жискар, който стоеше с безстрастен вид зад стола на Фастълф.

Известно време Бейли мълчаливо се хранеше, после донякъде срамежливо рече:

— Хубаво е, че се видяхме отново, д-р Фастълф.

— Радвам се не по-малко. Не съм забравил как преди две години, когато бяхте на Аврора, вие успяхте да свалите от мен подозренията, че съм унищожил робота Джендър, и ловко разменихте ролите ни с моя самонадеян противник, добрия стар Амадиро.

— Още ме побиват тръпки, като се сетя за това — промърмори Бейли. — Добре дошъл и ти, Жискар. Надявам се, че не си ме забравил.

— Би било съвсем невъзможно, сър — отвърна Жискар.

— Много добре! Е, докторе, надявам се, че политическото положение на Аврора продължава да е благоприятно. С такова впечатление остава човек от новините тук, но аз не се доверявам много на анализа на Земята за събитията от Аврора.

— Така и правете — поне за момента. Моята партия държи здраво в ръцете си Съвета. Амадиро продължава да води някаква мрачна опозиция, но подозирам, че ще минат години, преди неговите хора да се съвземат от удара, който им нанесохте вие. А как вървят нещата при вас, мистър Бейли — в личен план и въобще?

— Задоволително… Кажете ми, д-р Фастълф — лицето на Бейли потрепна смутено — …взехте ли Данил с вас?

Фастълф бавно отвърна:

— Съжалявам, Бейли. Взех го, но го оставих на кораба. Сметнах, че не би било твърде политично да ме придружава един робот, който прилича толкова много на човек. При положение че Земята се настрои толкова твърдо против роботите, сметнах, че присъствието на един хуманоиден робот би могло да се изтълкува като умишлена провокация.

Бейли въздъхна.

— Разбирам.

— Вярно ли е, че вашето правителство възнамерява да забрани използването на роботи в Градовете?

— Подозирам, че скоро ще се стигне дотам след известна законна отсрочка естествено, за да се сведат до минимум финансовите загуби и неудобствата. Роботи ще се използват само по полята, където са необходими в земеделието и минното дело. Но в крайна сметка постепенно ще бъдат изместени и оттам, а на новите планети се предвижда изобщо да не се използват.

— Като споменахте за новите планети — отлетя ли вече вашият син от Земята?

— Да, преди няколко месеца. Имаме новини от него — пристигнал е на една от новите планети без проблеми заедно с неколкостотин други заселници, както самите те се наричат. Планетата има някаква местна растителност и атмосфера с ниско съдържание на кислород. Явно с течение на времето ще може да заприлича на Земята. Междувременно са издигнали някакви импровизирани покрития, агитират нови заселници и усърдно са се заели с тераформирането. Писмата на Бентли и спорадичната хипервълнова връзка с него са твърде обнадеждаващи, но на майка му й е ужасно мъчно за него.

— А вие ще отидете ли там, Бейли?

— Не съм сигурен, че животът на чужда планета под някакви измислени покрития съвпада с представата ми за щастие, д-р Фастълф — не съм толкова млад и ентусиазиран като Бен, — но мисля, че след някоя и друга година ще трябва да го направя. Във всеки случай вече подадох заявление в Отдела, че възнамерявам да емигрирам.

— Предполагам, че сте ги разстроили.

— Ни най-малко. Казват, че е така, но всъщност се радват, че ще се отърват от мен. Прекалено съм се прочул.

— А как реагира земното правителство на тази експанзионистична кампания за заселване на Галактиката?

— С безпокойство. Общо взето, не я забраняват, но определено и с нищо не я поощряват. Продължават да подозират, че космолитите са настроени против и че ще направят нещо неприятно, за да я спрат.

— Социалната инерция — отбеляза Фастълф. — Съдят за нас по действията ни от миналите години. Ние определено дадохме ясно да се разбере, че вече поощряваме колонизирането на нови планети от Земята и че от своя страна смятаме да направим същото съвсем отделно.

— Тогава се надявам да обясните това на нашето правителство… Но, д-р Фастълф, имам един друг, по-маловажен въпрос. Как е… — Бейли запече.

— Гладиа? — попита Фастълф тайно развеселен. — Забравихте ли как се казва?

— О, не. Просто не смеех да… да…

— Добре е — продължи Фастълф, — не я безпокоят излишно. Помоли ме да не забравя да ви предам много поздрави от нея, но вие сам ме подсетихте.

— Надявам се, че не й създават проблеми заради соларианския й произход?

— Не, нито нейната роля в разобличаването на Амадиро. Тъкмо обратното. Уверявам ви, че се грижа за нея… Но не бих искал да се отклоняваме толкова от темата, Бейли. Какво ще стане, ако земните власти продължат да се противопоставят на емиграцията и експанзията? Процесът ще продължи ли въпреки подобно противопоставяне?

— Може би — отвърна Бейли, — но не е много сигурно. Сред земляните като цяло е налице значително противопоставяне. Много е трудно да се измъкнем на свобода от огромните подземни Градове, които в момента представляват нашият дом…

— Вашата утроба.

— Или нашата утроба, щом предпочитате. Да отидеш на нова планета, да се налага да живееш цели десетилетия в най-примитивни условия и да не можеш през целия си живот да помиришеш никакви удобства — това изобщо не е лесно. Понякога, като се замисля, направо решавам да не тръгвам — особено ако съм изкарал някоя безсънна нощ. Решавал съм да не тръгвам стотици пъти и някой ден току-виж решението ми се затвърдило. А щом аз имам съмнения, при положение че в известен смисъл съм инициаторът на цялото движение, тогава кой от останалите би тръгнал спокойно и на драго сърце? Без поощрение от страна на правителството или, направо казано — без населението да получи един хубав правителствен шут отзад, цялата идея може да пропадне.

Фастълф кимна.

— Ще се опитам да убедя вашето правителство. Но ако не успея?

— Ако не успеете — тихо отвърна Бейли — и ако поради това нашите хора не успеят, остава една единствена алтернатива. Космолитите ще трябва да заселят Галактиката сами. Тази работа не бива да се оставя.

— Нима ще останете доволен, ако космолитите пред очите ви започнат да се ширят из цялата Галактиката, докато в същото време земляните продължат да се тъпчат върху своята единствена планета?

— Никак няма да съм доволен, но би било за предпочитане пред сегашната ситуация, когато няма експанзия и от двете страни. Преди много векове земляните се устремили към звездите и се установили на някои от планетите, които сега се наричат Външните светове. После те пък колонизирали други. Много отдавна обаче нито земляните, нито космолитите не са заселили и разработили успешно някоя нова планета. Това не бива да продължава.

— Съгласен съм с вас. Но какви са вашите причини да искате експанзия, Бейли?

— Смятам, че без някакъв вид експанзия човечеството не може да върви напред. Не е задължително да бъде географска експанзия, но тя е най-сигурният начин за индуциране и на останалите видове. Щом може да се предприеме географска експанзия, която не е за сметка на други разумни същества, и щом има свободно пространство за целта, тогава защо не? Да се съпротивляваш на експанзията при тези условия означава да предизвикаш сигурен упадък.

— Значи според вас няма други алтернативи? Експанзия и напредък? Отказ от експанзия и упадък?

— Да, мисля, че е така. Затова, ако Земята се откаже от експанзия, тогава космолитите трябва да я приемат. Човечеството — било то представено от земляни или от космолити — трябва да започне експанзия. Бих искал да видя, че земляните се заемат с тази задача, но ако това не стане, тогава по-добре експанзия на космолити, отколкото никаква. Едната алтернатива или другата.

— Ами ако едните започнат експанзия, а другите не?

— Тогава обществото на тези, които я започнат, ще се заздравява, а другото — ще отслабва.

— Сигурен ли сте?

— Мисля, че би било неизбежно.

Фастълф кимна.

— Всъщност съгласен съм с вас. И затова се опитвам да убедя и земляните, и космолитите да изберат експанзията и напредъка. Това е третата и, струва ми се, най-добра алтернатива.