"Роботите и империята" - читать интересную книгу автора (Азимов Айзък)

5б

На Гладиа й се стори, че скачването им отне много повече време, отколкото навлизането в орбитата на Земния кораб.

Данил запази спокойствие до края, но пък другояче не можеше и да бъде. Уверяваше я, че всички човешки кораби могат да се скачват един с друг, независимо от размера и модела си.

— Също като при хората — отбеляза Гладиа с измъчена усмивка, но Данил не отвърна нищо. Беше съсредоточил внимание върху фината настройка, която трябваше да се извърши. Сигурно скачване можеше да се осъществи винаги, но очевидно невинаги лесно.

Гладиа започна да става неспокойна. Земляните имаха кратък живот и бързо остаряваха. Бяха изминали пет години от нейната последна среща с Илайджа. Колко ли можеше да се е състарил? Дали тя щеше да успее да прикрие своя шок или ужас от промяната?

Както и да изглежда, той си оставаше все същият онзи Илайджа, към когото нейната признателност не можеше да познава граници.

Това ли беше всичко? Признателност?

Гладиа забеляза, че ръцете й са се вплели здраво една в друга, усещаше болка чак в раменете. Само с усилие на волята си успя да ги накара да се отпуснат.

Веднага разбра кога приключи скачването. Земният кораб беше достатъчно голям, за да има генератор на псевдогравитационно поле, и в момента на скачването полето обхвана и малката яхта. Появи се малък ротационен ефект, когато посоката към пода внезапно стана „надолу“, и Гладиа усети пропадането с два инча, от което на човек можеше да му прилошее. Коленете й се огънаха и изкривиха и тя падна към стената.

Изправи се малко трудно и с раздразнение си помисли, че можеше да предвиди промяната и да се подготви за нея.

— Скачихме се, мадам Гладиа — ненужно обяви Данил. — Колегата Илайджа иска разрешение да се качи на кораба.

— Нека влезе, Данил.

Чу се леко бръмчене и част от стената се нави като на руло. Някаква приведена фигура мина оттам, а зад нея стената се разви и изпъна.

Фигурата се изправи.

— Илайджа! — прошепна Гладиа, изпълнена с радост и облекчение. Стори й се, че косата му е посивяла още повече, но иначе той си беше същият. Никакви други доловими промени не се забелязваха, никакви белези на остаряване.

Той й се усмихна и известно време жадно я поглъщаше с поглед. След това вдигна показалец, сякаш искаше да каже „Почакай!“, и тръгна към Данил.

— Данил! — Бейли сграбчи робота за раменете и го разтърси. — Не си се променил. Йосафате! Ти си константата в живота на всички ни.

— Колега Илайджа. Хубаво е, че ви виждам.

— Хубаво е, че ме наричат отново колега, и ми се иска това да беше така. Виждам те за пети път, но за пръв път нямам проблем, който да разрешавам. Дори вече не съм детектив. Напуснах работа и сега емигрирам на една от новите планети. Кажи ми, Данил, защо не дойде с д-р Фастълф, когато той посети Земята преди три години?

— Така реши д-р Фастълф. Реши да вземе Жискар.

— Бях разочарован, Данил.

— Щеше да ми бъде приятно да ви видя, колега Илайджа, но след като се върна, д-р Фастълф ми каза, че пътуването е било изключително успешно, така че решението му вероятно е било правилно.

— Наистина беше успешно, Данил. Преди посещението му Земното правителство се опасяваше да сътрудничи в заселническите операции, но сега цялата планета ще се пръсне и стотици хиляди горят от нетърпение да тръгнат. Нямаме достатъчно кораби за всички тях — въпреки помощта от Аврора. Нито имаме достатъчно планети, които да ги поемат, защото всяка трябва да бъде пригаждана. Нито една не е подходяща за живот в непроменен вид. На тази, на която отивам, няма достатъчно свободен кислород и цяло едно поколение ще трябва да живее в покрити градове, докато планетата бъде обхваната от земната растителност.

Погледът му все по-често и по-често се отклоняваше към Гладиа, докато тя седеше и се усмихваше.

— Това може да се очаква — каза Данил. — Доколкото знам от историята на човечеството, Външните светове също са минали през период на тераобразуване.

— Несъмнено! И благодарение на техния опит сега процесът може да протече много по-бързо… Но се чудя, Данил, дали би изчакал малко в пилотската кабина? Трябва да поговоря с Гладиа.

— Разбира се, колега Илайджа.

Данил престъпи прага на сводестата врата, която водеше към пилотската кабина, и Бейли погледна Гладиа въпросително, докато с ръката си правеше отпращащ жест.

Отлично изтълкувала жеста, тя отиде до контакта, който с едно докосване безшумно задейства механизма на плъзгащата се врата. Те бяха сами и свободни да правят каквото си пожелаят.

Бейли протегна ръце.

— Гладиа!

Тя ги пое в своите, без нито за миг да се замисли, че не носи ръкавици.

— И да беше останал, Данил нямаше да ни пречи — отбеляза тя.

— Физически да. Но психологически щеше! — Бейли се усмихна тъжно и добави: — Прости ми, Гладиа. Трябваше да поговоря първо с него.

— Познаваш го по-отдавна — меко отвърна тя. — Той има предимство.

— Не, но… Той е толкова беззащитен. Ако те ядосам, Гладиа, можеш да си позволиш и да ме удариш. Данил не може. Аз мога да го пренебрегна, да му заповядам да се махне, да се държа с него като с робот, а той ще е принуден да ми се подчини, без да се оплаква и да си остане същият верен колега.

— Но той наистина е робот, Илайджа.

— Не и за мен, Гладиа. С разума си разбирам, че е робот и че няма чувства в човешкия смисъл на думата, но със сърцето си го смятам за човек и съм длъжен да се отнасям с него като с такъв. Щях да помоля д-р Фастълф да ми позволи да го взема с мен, но на новите Заселнически планети не се допускат роботи.

— Щеше ли да се сетиш да вземеш мен, Илайджа?

— Космолити също.

— Изглежда вие, земляните, сте същите безразсъдни шовинисти като нас, космолитите.

Бейли кимна с глава.

— Чисто безумие и от двете страни. Но дори и да бяхме с всичкия си, не бих те взел. Няма да издържиш на онзи живот, а аз никога няма да съм сигурен, че имунните ти механизми сработват както трябва. Вечно ще ме е страх, че или ще умреш бързо от някаква незначителна инфекция, или ще живееш прекалено дълго и поколенията ни ще измират пред очите ти… Прости ми, Гладиа.

— За какво, скъпи Илайджа?

— За… това — той протегна ръце с длани, обърнати нагоре. — Че пожелах да те видя.

— Но аз се радвам, че го направи. Аз самата исках да те видя.

— Зная — каза той. — Опитах се да избегна срещата, но се разкъсвах при мисълта, че ще изляза в космоса и няма да спра на Аврора. Впрочем и сега няма да стигнем до нищо добро, Гладиа. Срещата ни просто ще означава още едно сбогуване, мисълта за което също ме разкъсва. Именно затова така и никога не ти писах; никога не пробвах да се свържа с теб по хипервълновата мрежа. Сигурно си се чудила защо.

— Всъщност не. Съгласна съм, че нямаше смисъл. Само щеше да усложни безкрайно нещата. Но все пак ти писах много пъти.

— Наистина ли? Не съм получил нито едно писмо.

— Защото никога не ги изпращах. Пишех ги, после ги унищожавах.

— Но защо?

— Защото, Илайджа, всички лични писма от Аврора за Земята минават през цензура, а моите до едно не бяха такива, които бих оставила да бъдат прочетени от тях. Уверявам те, че дори и да ми беше пратил писмо, то никога нямаше да стигне до мен — колкото и невинно да би било. Мислех си, че затова не съм получила нито едно. Но сега, като знам, че не си бил наясно с положението, съм изключително доволна, че не си допуснал глупостта да се опитваш да държиш връзка с мен. Щеше да изтълкуваш погрешно мълчанието ми.

Бейли се вторачи в нея.

— Но тогава как успя да дойдеш сега?

— Не и легално, уверявам те. Използвам частния кораб на д-р Фастълф, така че минах през граничните постове, без да ме проверят. Но ако корабът не беше на д-р Фастълф, щяха да ме спрат и да ме върнат обратно. Предполагах, че знаеш и това и че по тази причина си се свързал с него, а не направо с мен.

— Нищо не знаех. Не мога да се начудя на двойното невежество, което ме е предпазило. Дори тройно, защото не знаех хипервълновия ти номер, а не можех да рискувам, като пробвам да го науча на Земята. Не можех да го направя като частно лице, а нас двамата ни обсъждаха вече достатъчно из цялата Галактика, благодарение на онази тъпа хипервълнова драматизация, която пуснаха по субетера след Солария. Можеш да бъдеш сигурна, че иначе щях да опитам. Имах обаче номера на д-р Фастълф и щом навлязох в орбита около Аврора, веднага се свързах с него.

— Както и да е, ето ни тук — Гладиа седна в края на койката и протегна ръце.

Бейли ги пое и се опита да седне на един стол, който придърпа на няколко крачки, но тя настойчиво го затегли към койката и той седна до нея.

— Как вървят нещата при теб, Гладиа? — смутено попита той.

— Доста добре. А при тебе, Илайджа?

— Остарявам. Тъкмо преди три седмици отпразнувах петдесетия си рожден ден.

— Петдесет не е … — Гладиа спря.

— За землянин е много. Ние не живеем дълго, нали знаеш.

— Дори и за землянин петдесет не е много. Не си се променил.

— Много мило от твоя страна, но аз си знам къде се е пропукало дървото. Гладиа…

— Да, Илайджа?

— Трябва да те питам. Вие със Сантирикс Гремионис…

Гладиа се усмихна и кимна.

— Той е мой съпруг. Послушах съвета ти.

— Как ти се вижда?

— Твърде задоволително. Животът е приятен.

— Добре. Надявам се да е задълго.

— Нищо не трае векове, Илайджа, но би могло да продължи години, дори може би десетилетия.

— Някакви деца?

— Още не. А какво ще кажеш за твоето семейство, женени приятелю. Как е синът ти? Жена ти?

— Бентли се премести в Заселническите колонии преди две години. Всъщност аз отивам при него. Заема важен пост на планетата, към която съм се отправил. Той е само на двадесет и четири, а вече му имат уважението — погледът на Бейли заигра. — Мисля, че ще трябва да се обръщам към него с Ваше Благородие. Поне на обществени места.

— Прекрасно. А мисис Бейли? Тя с теб ли е?

— Джеси? Не. Не иска за нищо на света да напусне Земята. Обясних й, че отначало дълго ще живеем в покрити градове, така че няма да е много по-различно от Земята. Примитивно, разбира се. Но след време може да промени решението си. Ще се устроя колкото се може по-добре и щом веднъж го направя, ще помоля Бентли да отиде до Земята и да я доведе. Дотогава може да се почувства толкова самотна, че да дойде. Ще видим.

— Но междувременно ще си сам.

— На кораба има повече от сто други емигранти, така че всъщност не съм сам.

— Но те са от другата страна на скачващата стена. А аз също съм сама.

Бейли неволно хвърли кратък поглед към пилотската кабина.

— Като изключим Данил, разбира се — добави Гладиа, уловила погледа му, — който пък е от другата страна на онази врата и който е робот, колкото и да си го представяш като човек… А предполагам, че не си искал да се видим само за да си поговорим за нашите семейства, нали?

Лицето на Бейли стана сериозно, почти разтревожено.

— Не мога да искам от теб…

— Тогава аз искам от теб. Тази койка май са я правили, без да имат предвид, че може да послужи и за сексуални занимания, но, надявам се, ще рискуваш едно евентуално падане.

— Гладиа, не мога да отрека, че… — колебливо започна Бейли.

— О, Илайджа, недей да го усукваш само за да дадеш дължимото на вашия морал на Земята. Аз ти се предлагам съгласно аврорианските обичаи. Имаш пълното право да ми откажеш, а аз нямам никакво право да те питам защо… Само че ще те питам, и то най-настоятелно. Реших, че право на отказ имат само аврорианците. Няма да приема отказ от един землянин.

Бейли въздъхна.

— Аз вече не съм землянин, Гладиа.

— Още по-малко ще го приема от един нещастен емигрант, тръгнал за варварска планета, където ще трябва да се крие в някакви си покрити градове… Илайджа, винаги сме имали толкова малко време и сега пак е така, а аз може никога повече да не те видя. Тази среща е толкова абсолютно неочаквана, че би било космическо престъпление да не се възползваме от нея.

— Гладиа, наистина ли желаеш един стар мъж?

— Илайджа, наистина ли искаш да ти падна на колене?

— Но аз се срамувам.

— Тогава си затвори очите.

— Искам да кажа от себе си… от грохналото си тяло.

— Тогава страдай. Глупашкото ти мнение за теб самия няма нищо общо с мен — и тя го обви с ръце, докато шевът на роклята й бавно се разтваряше.