"Голото слънце" - читать интересную книгу автора (Азимов Айзък)

Отхвърлена е една хипотеза

— Трябваше веднага да ви кажа, колега Елайджа — обади се неочаквано Данийл, — че това е неизбежно заключение.

Бейли хвърли изненадан поглед към своя партньор-робот.

— Защо да е неизбежно? — попита той.

— Жената — отвърна Данийл — сама твърди, че е била единственият човек, който е виждал или би могъл да види съпруга й. Социалните условия на Солария са такива, че дори тя не би могла да представи доказателства, които да ни убедят в противното, инспектор Груър напълно логично, дори непременно би си помислил, че на Солария съпругът може да бъде посещаван единствено от съпругата. И тъй като само един човек би могъл да го види, то само един човек би могъл да бъде убиецът. Или по-скоро убийцата. Както навярно си спомняте, инспектор Груър каза, че само един човек е могъл да го направи. Според него всеки друг се изключва.

— Той спомена още — отвърна Бейли, — че и този единствен човек не би могъл да го направи.

— С което навярно е искал да каже, че на местопрестъплението не е било намерено оръжие. Може би госпожа Делмар ще обясни тази аномалия.

С хладната любезност на робот той посочи към Гладиа, която, все още във фокус, седеше със сведен поглед, стиснала малката си уста.

„Йосафате! — помисли си Бейли. — Забравихме дамата.“

Навярно раздразнението го бе накарало да забрави за нея. Дразнеше го безстрастието, с което Данийл пристъпваше към проблемите. Или може би собственото му пристрастие.

Не се опита да анализира нещата.

Каза:

— Засега това е всичко, Гладиа. Не знам какво казвате в този случай, но преустановете връзката. Сбогом.

Тя промълви тихо:

— Обикновено казваме: „Край на връзката“, но това „Сбогом“ ми харесва повече. Изглеждате притеснен, Елайджа. Свикнах да си мислят, че аз съм го направила, затова не бива да се тревожите.

Данийл каза:

— Вие ли го убихте, Гладиа?

— Не — отвърна тя гневно.

— Тогава сбогом.

И преди още гневът да се бе заличил от лицето й, тя изчезна. За миг обаче Бейли отново усети въздействието на тези необикновени сиви очи.

Макар да казваше, че е свикнала да я смятат за убийца, това бе очевидна лъжа. Гневът й бе по-красноречив от думите.

Бейли се питаше на колко ли други лъжи беше способна.

Бейли остана сам с Данийл.

— Слушай, Данийл. Не съм чак такъв глупак.

— Никога не съм ви смятал за глупак, колега Елайджа.

— Тогава кое те накара да кажеш, че на местопрестъплението не е било намерено смъртоносно оръжие? Не можем да бъдем сигурни; още не съм чул нищо, което да води до подобно заключение.

— Вие сте прав. Аз притежавам допълнителна информация, с която още не сте запознат.

— Бях сигурен. Каква информация?

— Инспектор Груър спомена, че ще изпрати екземпляр от доклада за тяхното разследване. Екземплярът е у мен. Пристигна тази сутрин.

— Защо не си ми го показал?

— Чувствувах, че поне в началния етап за вас ще бъде по-полезно да водите разследването според собствените си разбирания, без да се влияете от заключенията на други хора, които, то се знае, не са постигнали нищо задоволително. И тъй като аз самият чувствувах, че моите логически процеси може да са се повлияли от тези заключения, не взех участие в разговора.

Логически процеси! Ненадейно в съзнанието на Бейли изникна част от разговор, който някога бе водил с робоспециалист. Роботът, беше казал човекът, има логика, но не и разум.

Той каза:

— Накрая ти се намеси в разговора.

— Наистина, колега Елайджа, но само защото до този момент аз за себе си бях получил доказателства, които потвърждаваха подозренията на инспектор Груър.

— Какви доказателства?

— Такива, каквито могат да се открият в самото поведение на госпожа Делмар.

— Да бъдем конкретни, Данийл.

— Ако предположим, че жената е виновна и се опитва да докаже, че е невинна, за нея би било изгодно детективът, разследващ случая, да повярва, че е невинна.

— Е, и?

— Ако можеше да повлияе върху преценките му, използувайки някоя негова слабост, тя би го направила, нали?

— Това е само предположение.

— Съвсем не — дойде спокойният отговор. — Трябва да сте забелязали, че тя съсредоточи вниманието си изцяло върху вас.

— Аз водех разговора — отвърна Бейли.

— Вниманието й беше насочено към вас от самото начало; преди още да знаеше, че вие ще водите разговора. Всъщност тя, съвсем логично, би трябвало да очаква аз като аврорианин да играя водеща роля в разследването. Въпреки това насочи цялото си внимание към вас.

— И до какво заключение стигаш?

— Че именно на вас, колега Елайджа, тя възлага всичките си надежди. Вие сте землянинът.

— Какво от това?

— Тя е проучила Земята. Загатна го неведнъж. Знаеше за какво говоря, когато я помолих да изолира дневната светлина в самото начало на разговора. Не се държеше като човек, който е изненадан или не разбира за какво става дума, както навярно би направила, ако нямаше действителни познания за условията на Земята.

— И?

— И тъй като познава Земята, съвсем логично може да се предположи, че е разбрала за една слабост, която земните хора притежават. Сигурно знае, че голотата там е табу, знае и какво въздействие може да има тя върху земния човек.

— Тя… тя обясни за видеоконтакта…

— Да, наистина. Но прозвуча ли ви напълно убедително? Два пъти позволи да я видят, както вие бихте го нарекли, в неприлично облекло…

— Ти смяташ — прекъсна го Бейли, — че тя се е опитала да ме съблазни. Това ли имаш предвид?

— Да ви отклони от професионалното ви безпристрастие. Така ми се струва. И макар че не мога да отгатвам подбудите зад човешките реакции, от данните, постъпили в паметта ми, мога да съдя, че жената отговаря на средното изискване за физическа привлекателност. Поведението ви освен това ме кара да мисля, че вие го съзнавате и одобрявате външността й. Стигнах дори до заключението, че госпожа Делмар е била права, като е смятала, че този начин на поведение ще ви предразположи.

— Слушай, Данийл — каза Бейли неловко, — както и да ми е повлияла, аз все пак съм служител на закона с ненакърнено чувство за професионална етика. Запомни това. А сега да видим доклада.

Бейли мълчаливо прочете доклада. Той свърши, обърна на първата страница и го прочете още веднъж.

— Това внася нов елемент — каза той. — Роботът.

Данийл Оливо кимна.

— Тя не спомена за него — добави Бейли замислено.

Данийл каза:

— Вие зададохте въпроса неправилно. Попитахте я дали той е бил сам, когато е намерила тялото. Попитахте дали някой друг е присъствувал там. Роботът не е „някой друг“.

Бейли кимна. Ако самият той беше заподозрян и го бяха попитали кой друг е бил на местопрестъплението, едва ли щеше да отговори: „Никой освен тази маса.“ Той каза:

— Сигурно трябваше да попитам дали е имало и роботи. — По дяволите, какви въпроси всъщност трябва да задава човек в един толкова различен свят? — До колко са законни показанията на роботите?

— Какво имате предвид?

— Може ли роботът да бъде свидетел? Да дава показания?

— Защо се съмнявате в това?

— Роботът не е човек, Данийл. На Земята той не може да бъде законен свидетел.

— Но отпечатък от стъпка може, колега Елайджа, макар той да е много по-малко човек, отколкото роботът. В това отношение становището на вашите хора е нелогично. На Солария показанията на робота, когато са компетентни, се приемат.

Бейли не възрази. Той опря брадичка върху кокалчетата на ръката си и започна да обмисля въпроса за робота.

Обезумяла от ужас, надвесена над тялото на съпруга си, Гладиа Делмар беше повикала роботите. Когато те са се появили, тя е била в безсъзнание.

Роботите съобщили, че са я намерили при трупа. И още нещо е имало там — робот. Този робот не е бил повикан; бил е вече там. Не е принадлежал към домакинството. Никой друг робот не го е виждал преди и не е знаел за функцията или предназначението му.

Нито пък е можело да се разбере нещо от въпросния робот. Той не е бил в изправност. Когато го намерили, движенията му били нарушени, повреден бил и позитронният му мозък. Не могъл да отговаря правилно нито с думи, нито автоматично и след щателен преглед, извършен от експерт, бил обявен за непоправимо повреден.

Единствената му дейност със следи на организираност било непрекъснатото повтаряне на думите: „ще ме убиеш… ще ме убиеш… ще ме убиеш…“

Не е било открито оръжието, с което навярно са разбили черепа на убития.

Неочаквано Бейли рече:

— Ще хапна, а после пак ще се видим с инспектор Груър… или ще установим видеоконтакт с него, все едно.

Ханис Груър все още ядеше, когато бе осъществен контактът. Хранеше се бавно, като подбираше внимателно всяка хапка от разнообразните блюда и загрижено се взираше във всяка, като че търсеше някоя скрита комбинация, която щеше да се окаже най-задоволителна.

Бейли си помисли: „Може да е на неколкостотин години. Възможно е яденето да го отегчава вече.“

Груър каза:

— Моите почитания, господа. Надявам се, че сте получили доклада ни. — Плешивата му глава лъсна, когато се наведе над масата, за да си вземе някакво лакомство.

— Да. Освен това имахме интересен разговор с госпожа Делмар — отвърна Бейли.

— Добре, добре — каза Груър. — И до какви изводи стигнахте, ако има такива?

— Че е невинна, сър.

Груър рязко вдигна поглед.

— Така ли?

Бейли кимна.

— Все пак — поде Груър — тя е единственият човек, който е могъл да го види, единственият, който е могъл да бъде наблизо…

Бейли каза:

— Това ми е ясно, но колкото и непоклатими да са социалните порядки на Солария, този аргумент не е от решаващо значение. Мога ли да ви обясня?

Груър се бе върнал към обяда си.

— Разбира се.

— Всяко убийство има три опорни точки — каза Бейли, — и трите — еднакво важни. Те са мотив, средство и възможност. За да се докаже нечия вина, всяка от тях трябва да е налице. Съгласен съм с вас, че госпожа Делмар е имала възможност да го убие. Колкото до мотива, не съм чул за такъв.

Груър вдигна рамене:

— На нас не ни е известен. — За момент погледът му се премести върху смълчания Данийл.

— Е, добре. Мотивът не е известен, но тя може да е патологичен убиец. Да оставим това за малко и да продължим. Тя е в лабораторията с него и по някаква причина иска да го убие. Размахва заплашително някакъв тежък предмет. Той не разбира веднага, че жена му наистина иска да го удари. Ужасен изкрещява: „Ще ме убиеш“ и тя го удря. Той понечва да избяга, но ударът се стоварва и смазва тила му. Впрочем някой лекар видял ли е тялото?

— Да и не. Роботите повикали лекар за госпожа Делмар и той, разбира се, е видял и трупа.

— За това не се споменава в доклада.

— Едва ли е уместно. Мъжът е бил мъртъв. Всъщност когато лекарят е бил в състояние да разгледа тялото по видеофона, то е било вече съблечено, измито и подготвено за кремация, както се прави в такива случаи.

— С други думи роботите са унищожили уликите — подхвърли раздразнено Бейли. После добави: — По видеофона ли казахте? Не го ли е видял?

— Велики Космосе! — възкликна Груър. — Каква мрачна мисъл! Разбира се, че по видеофона, във всички възможни положения и в едър план, уверявам ви. При известни обстоятелства лекарите са принудени да виждат пациентите си, но не разбирам защо трябва да виждат трупове. Медицината е мръсна работа, но дори и лекарите не прехвърлят известна граница.

— Ето какво имам предвид. Лекарят съобщи ли нещо за раната, която е причинила смъртта на доктор Делмар?

— Разбирам накъде клоните. Смятате, че раната може да е била твърде тежка, за да бъде нанесена от жена.

— Жената е по-слаба от мъжа, сър. А госпожа Делмар е дребна жена.

— Но изглежда силна, инспекторе. При наличието на подходящо оръжие гравитацията и опорната точка биха свършили по-голямата част от работата. Дори и без тях една обезумяла жена може да извърши невероятни неща.

Бейли сви рамене.

— Вие говорите за оръжие? Къде е то?

Груър се размърда. Той протегна ръка към някаква празна чаша, в зрителното поле се появи робот и я напълни с безцветна течност, която би могла да бъде и вода.

Груър вдигна пълната чаша веднага, после я остави, сякаш се бе отказал да пие. Каза:

— Както е отбелязано в доклада, не успяхме да го открием.

— Зная какво пише в доклада. Искам да си изясня няколко неща. Претърсвахте ли за оръжието?

— Навсякъде.

— Вие лично ли?

— Роботите, но под моя непрекъснат надзор. Не успяхме да открием нищо, което да прилича на оръжие.

— Това прави обвинението срещу госпожа Делмар неубедително, нали?

— Така е — отвърна спокойно Груър. — Това е едно от нещата, които не разбираме. Това е една от причините да не предприемем нищо срещу госпожа Делмар. Това е една от причините да ви кажа, че виновната също не би могла да извърши престъплението. Трябваше да добавя, че така изглежда само на пръв поглед.

— Защо мислите така?

— Навярно се е отървала от оръжието по някакъв начин. Не сме достатъчно находчиви, за да го открием.

Бейли попита кисело:

— Обмислихте ли всички възможности?

— Струва ми се, да.

— Наистина ли? Да видим. С някакво оръжие е бил разбит човешки череп и то не е намерено на местопрестъплението. Единствената възможност е да е било изнесено. Рикейн Делмар не е могъл да го изнесе. Той е бил мъртъв. Могла ли е Гладиа Делмар да го изнесе?

— Сигурно — подметна Груър.

— Как? Когато са се появили роботите, тя е била на пода в безсъзнание. Може да е симулирала, но във всеки случай е била там. Колко време е минало до появяването на първия робот?

— Зависи кога точно е било извършено убийството, а това не ни е известно — смутено отвърна Груър.

— Аз прочетох доклада, сър. Един от роботите съобщил, че е дочул шум и вик, който според него бил на доктор Делмар. Както изглежда, той е бил най-близо. Сигналът за повикване светнал пет минути по-късно. На робота му е необходимо по-малко от минута да стигне до мястото. — Бейли си спомни случаите, когато бе наблюдавал скорострелното появяване на роботи. — За пет минути, дори за десет, на какво разстояние би могла госпожа Делмар да отнесе оръжието и да се върне навреме, за да симулира припадък?

— Тя е могла да го унищожи в анихилатора.

— Според доклада анихилаторът е бил изследван и остатъчната активност на гама-лъчите е била съвсем слаба. Нищо обемисто не е било унищожавано в него в продължение на двайсет и четири часа.

— Знам — отвърна Груър. — Само ви казвам какво е могло да стане.

— Съгласен съм — рече Бейли, — но възможно е да има много просто обяснение. Предполагам, че роботите от домакинството на Делмарови са били проверени и разпитани.

— О, да.

— И всички ли бяха в добро състояние?

— Да.

— Възможно ли е някой от тях да е отнесъл оръжието, без да съзнава, че това е оръжие?

— Нито един от тях не е изнасял нищо от мястото на престъплението. Нито пък е докосвал нещо, ако трябва да бъдем точни.

— Не е вярно. Те все пак са отнесли тялото и са го приготвили за кремация.

— Е, да, разбира се, но това не влиза в сметката. То е тяхно задължение.

— Йосафате! — измърмори Бейли. С мъка запази спокойствие. Каза: — Да допуснем, че още някой е бил там.

— Невъзможно! — възкликна Груър. — Как би могъл някой да се натрапи на доктор Делмар?

— Да допуснем! — извика Бейли. — На роботите никога не би им хрумнало, че може да се е появил натрапник. Не вярвам някой от тях да е претърсвал района около къщата веднага след престъплението. В доклада не се споменава такова нещо.

— Не е правен оглед до момента, в който започнахме да търсим оръжието, но това стана доста по-късно.

— И не сте ли търсили следи от земеходна или летателна машина в района?

— Не.

— Тогава, ако някой е имал дързостта да се натрапи на доктор Делмар, както се изразихте, той е могъл да го убие и след това да си отиде спокойно. Никой не би го спрял, нито би го видял дори. После би могъл да разчита на пълната увереност на другите, че никой не е бил там.

— И наистина никой не е бил там — отсече Груър.

Бейли продължи:

— И още нещо. Само едно. Замесен е робот. На местопроизшествието е имало робот.

За пръв път се намеси Данийл:

— Роботът не е бил там. Ако е бил там, нямаше да има престъпление.

Бейли рязко извърна глава. А Груър, който повторно бе вдигнал чашата си, отново я остави и се втренчи в Данийл.

— Не съм ли прав? — попита Данийл.

— Напълно — рече Груър. — Роботът би попречил на човека да навреди на друг човек. Първият закон.

— Добре — каза Бейли. — Съгласен съм. Но сигурно е бил наблизо. Той е бил на местопроизшествието, когато са пристигнали другите роботи. Да предположим, че е бил в съседната стая. Убиецът настъпва към Делмар и Делмар изкрещява: „Ще ме убиеш.“ Домашните роботи не са чули тези думи; най-много да са чули вик, но никой не ги е повикал и не са отишли. Обаче този робот е чул думите и по силата на Първия закон е пристигнал без повикване. Било е твърде късно. Може да е видял самото убийство.

— Сигурно е видял края на убийството — съгласи се Груър. — Това го е извадило от равновесие. Да наблюдава как причиняват вреда на човека, без да я предотврати — това е нарушение на Първия закон и според обстоятелствата позитронният мозък повече или по-малко се поврежда. В нашия случай повредата е била значителна.

Груър бе втренчил поглед във върха на пръстите си и поклащаше пълната чаша напред-назад, напред-назад.

Бейли каза:

— В такъв случай роботът е бил свидетел. Беше ли разпитан?

— Каква полза? Беше повреден. Можеше само да казва „Ще ме убиеш.“ Съгласен съм с версията ви. Това сигурно са били последните думи на Делмар, те са се врязали в съзнанието на робота, докато всичко останало е било разрушено.

— Известно ми е, че Солария се е специализирала в роботиката. Нима не е било възможно да се поправи роботът? Да се възстановят връзките?

— Не — рязко отвърна Груър.

— Къде е сега роботът?

— Превърнат е в отпадъци.

Бейли повдигна вежди.

— Доста странен случай. Няма мотив, няма средство, няма свидетели, няма доказателства. Когато се е намерило някакво доказателство, с което да се започне, то е било унищожено. Подозирате една жена и май всички са убедени във вината й; поне всички смятат, че никой друг не може да е виновен. Това очевидно е и вашето мнение. Тогава питам се: „За какво съм изпратен аз?“

Груър се намръщи.

— Изглеждате възбуден, господин Бейли. — Той рязко се обърна към Данийл: — Господин Оливо.

— Да, инспектор Груър.

— Бихте ли проверили дали всички прозорци в жилището са затворени и затъмнени? Възможно е инспектор Бейли да чувствува влиянието на откритото пространство.

Това изявление удиви Бейли. Той понечи да опровергае предположението на Груър и да нареди на Данийл да остане на мястото си, но в последния момент долови паническа нотка в гласа на Груър, някаква молба в искрящите му очи.

Облегна се и изчака Данийл да напусне стаята.

Сякаш маска падна от лицето на Груър и го остави оголено и изплашено. Груър каза:

— Стана по-лесно, отколкото очаквах. Бях обмислил толкова начини да останем насаме. Не вярвах, че аврорианинът ще се махне при първата молба, но в момента не можах да се сетя за нищо друго.

Бейли рече:

— Е, сега съм сам.

— Не можех да говоря свободно в негово присъствие — започна Груър. — Той е аврорианин и е тук, защото ни беше натрапен — това е цената, която трябваше да платим за вас. — Соларианинът се наведе напред. — Тук има нещо повече от убийство. Не ме интересува само кой го е извършил. На Солария съществуват партии, тайни организации…

Бейли го погледна.

— Наистина там не мога да ви помогна.

— Разбира се, че можете. Трябва да знаете следното: доктор Делмар беше Традиционалист. Вярваше в старите нрави, в добрите нрави. Но сред нас се надигат нови сили, които искат промени, и Делмар е бил заставен да млъкне.

— От госпожа Делмар ли?

— От нейната ръка може би. Това е без значение. Зад нея стои организация и то е по-важно.

— Сигурен ли сте? Имате ли доказателства?

— Само някои неизяснени неща. Нищо повече. Рикейн Делмар беше попаднал на следа. Уверяваше ме, че има неопровержими доказателства и аз съм сигурен в това. Познавах го достатъчно добре и знам, че не беше нито глупак, нито дете. За жалост той ми каза много малко. Естествено искаше да завърши разследването си, преди да направи разкритията си достояние на властите. Навярно е бил към края, иначе не биха рискували да го убият така жестоко и неприкрито. Едно нещо той все пак ми каза. Цялата човешка раса е застрашена.

Бейли беше потресен. За момент му се стори, че отново слуша Миним, но това бяха още по-ужасяващи неща. Нима всички щяха да го занимават с космически заплахи?

— Защо смятате, че аз мога да помогна? — попита той.

— Защото сте землянин — каза Груър. — Разбирате ли? Тук нямаме опит в тези работи. В известен смисъл ние не разбираме хората. Твърде малко сме.

Изглеждаше смутен.

— Не ми е приятно да ви го казвам, господин Бейли. Моите колеги ми се смеят, някои се гневят, но съм убеден в едно нещо. Струва ми се, че вие, земляните, сигурно разбирате човека много по-добре от нас просто защото живеете сред тълпи от хора. А детективът ги разбира повече от всички. Не е ли така?

Бейли едва-едва кимна и не отрони дума. Груър продължи:

— В известен смисъл имахме късмет с това убийство. Не се осмелих да говоря с другите за разкритията на Делмар, защото не знаех кой би могъл да е замесен в заговора, а самият Делмар не беше склонен да говори, докато не приключи с разследването си. Дори да беше завършил работата си, какво щяхме да предприемем по-нататък? Как се постъпва с враждебно настроени хора? Аз не знам. От самото начало чувствувах, че ни трябва землянин. Когато чух за работата ви във връзка с убийството в Спейстаун на Земята, разбрах, че имаме нужда от вас. Свързах се с Аврора, с чиито хора сте работили в тясно сътрудничество, и чрез тях установих контакт със земните власти. Но не можах да склоня колегите си да се съгласят на това. После дойде убийството и то бе достатъчно силен шок, за да ми осигури съгласието, от което имах нужда. В този момент те щяха да се съгласят на всичко.

Груър се поколеба, после добави:

— Не е лесно да молиш за помощ землянин, но съм принуден да го направя. Запомнете, каквото и да е станало, човешката раса е застрашена. Земята също.

Тогава над Земята бе надвиснала двойна опасност. Беше доловил отчаяната откровеност в гласа на Груър.

Но ако убийството бе за Груър удобен случай да направи онова, което толкова отчаяно бе искал да направи, беше ли то и щастлив случай? Това тласна мислите му в нова посока, но лицето, очите и гласът му не издадоха нищо.

Бейли каза:

— Изпратен съм тук, сър, за да ви помогна. И ще го направя, доколкото е по силите ми.

Най-после Груър вдигна забравената чаша и погледна към Бейли над ръба й.

— Добре — каза той. — Умолявам ви, нито дума на аврорианина. За каквото и да става въпрос, Аврора може да е замесена. Те живо се заинтересуваха от случая. Настояха например господин Оливо да бъде включен като ваш партньор. Аврора е могъща; трябваше да приемем. Увериха ни, че го правят само защото господин Оливо е работил вече с вас, но е по-вероятно да искат да имат техен надежден човек на мястото на събитията, нали?

Той отпи бавно, без да откъсва очи от Бейли.

Бейли потърка замислено буза с кокалчетата на пръстите си.

— Ако това…

Без да довърши, той скочи от стола и почти се хвърли към другия, преди да си спомни, че това отсреща бе само изображение.

Защото Груър, впил обезумял поглед в чашата, се беше хванал за гърлото, хриптейки: „Гори… гори…“

Чашата падна от ръката му и се разля. С нея падна и Груър, с лице, разкривено от болка.