"Дванадесетте стола" - читать интересную книгу автора (Илф Иля, Петров Евгений)

Глава VВеликият комбинатор

В единадесет и половина от северозапад, откъм село Чмаровка, в Старгород влезе млад човек на около двадесет и осем години. След него тичаше безпризорно момче.

— Чичко — весело викаше то, — дай десет копейки!

Младият човек извади от джоба си затоплена ябълка и му я подаде, но то продължаваше да го следва. Тогава пешеходецът се спря, погледна с насмешка момчето и каза тихо:

— Може би трябва да ти дам и ключа от дома си, където са парите ми?

Прекалилият безпризорен разбра безпочвеността на претенциите си и изостана.

Младият човек излъга: той нямаше нито пари, нито жилище, където би могъл да държи парите си, нито ключ, с който да отключи жилището. Нямаше дори палто. В града младият човек влезе със зелен втален костюм. Около дебелия му врат бе омотан няколко пъти стар вълнен шал; обут бе с лачени чепици, гарнирани с оранжева чортова кожа. Носеше ги на бос крак. В ръката си младият човек държеше астролабия1.

„О, баядерка, ти-ри-рим, ти-ри-ра!“ — затананика той, когато наближи пазара.

Тук за него се намери доста работа. Вмъкна се в редицата продавачи, чиито сергии бяха направо на земята, дигна ръка с астролабията и почна да вика сериозно:

— Кой търси астролабия? Евтино се продава астролабия! За делегации и женотдели с намаление.

Неочакваното предложение дълго време не будеше интерес. Делегациите от домакини се интересуваха повече от дефицитни стоки и се тълпяха край павилионите с манифактура. Два пъти вече покрай продавача на астролабията мина агент от старгородската криминална милиция. Но тъй като астролабията съвсем не приличаше на откраднатата вчера от канцеларията на Маслоцентьра пишеща машина, агентът престана да фиксира младия човек и отмина.

Към обяд астролабията бе продадена на един шлосер за три рубли.

— Сама мери — рече младият човек, като връчваше астролабията на купувача, — стига да има какво да се измерва.

Освободил се от чудноватия инструмент, веселият млад човек похапна в гостилницата „Кът на вкуса“ и тръгна да разглежда града. Мина по улица Съветска, излезе на Червеноармейска (бивша Голяма Пушкинова), пресече Кооперативна и отново се озова на Съветска. Но тя не бе вече оная Съветска, по която мина: в града имаше две Съветски улици. Докато се чудеше на това обстоятелство, младият човек се озова на улица Ленски събития (бивша Денисовска). Пред красивата двуетажна сграда №28 с табелка

той се спря, за да запали цигарата си от вратаря, който седеше на каменната пейка до вратата.

— Е, дядка — запита младият човек, като всмукна от цигарата, — във вашия град има ли моми за женене?

Старият вратар не се учуди никак.

— За някои и кобилата е мома за женене — отвърна той, подемайки на драго сърце разговора.

— Повече въпроси нямам — бързо изрече младият човек.

И тутакси зададе нов въпрос:

— Може ли в такава къща да няма моми за женене?

— Нашите моми — възрази вратарят — отдавна ги търсят на онзи свят с фенери. Това е старопиталище: баби живеят тук, на държавна издръжка.

— Разбирам. Такива, които са се родили още преди историческия материализъм, нали?

— Виж, това е вече вярно. Родили са се тогава, когато са се родили.

— А какво е било в тази къща преди историческия материализъм?

— Кога, кога?

— Ами тогава, при стария режим.

— А, при стария режим тук живееше моят господар.

— Буржоа?

— Ти си буржоа! Казвам ти — предводител на дворянството.

— Пролетарий, значи?

— Ти си пролетарий! Казах ти вече — предводител.

Разговорът с умния вратар, слабо ориентиран в класовата структура на обществото, би продължил бог знае още колко време, ако младият човек не се бе заел решително за работата.

— Виж какво, дядка — рече тихо той, — не е зле да си сръбнем малко.

— Ами че почерпи.

Те изчезнаха за известно време, а когато се върнаха, вратарят бе вече най-верният приятел на младия човек.

— Та така, ще нощувам при тебе — казваше новият приятел.

— Ако щеш и цял живот живей при мен, щом си добър човек.

Добрал се тъй бързо до целта, гостът чевръсто се вмъкна в стаята на вратаря, събу оранжевите си обуща, изтегна се на пейката и започна да обмисля утрешния план на действие.

Младият човек се казваше Остап Бендер. От биографията си обикновено съобщаваше само една подробност: „Баща ми — казваше той — беше турски поданик.“ През живота си синът на турския поданик бе променил много професии. Неспокойният му нрав, който му пречеше да се посвети на една определена работа, постоянно го подхвърляше в разни краища на страната и сега го бе довел в Старгород без чорапи, без ключ, без квартира и без пари.

Изтегнат в топлата и задушна стая на вратаря, Остап Бендер шлифоваше в мислите си два възможни варианта на своята кариера. Можеше да стане многоженец и спокойно да се мести от град на град, мъкнейки със себе си новия куфар със задигнати от поредната съпруга ценни вещи.

А можеше и още утре да отиде в Стардеткомисия2 и да предложи да се заеме с пласирането на още ненарисуваната, но гениално замислена картина „Болшевики пишат писмо на Чембърлейн“ по популярната картина на художника Репин „Запорожци пишат писмо на султана“. В случай на успех този вариант би му донесъл около четиристотин рубли.

И двата варианта бяха замислени от Остап през последното му пребиваване в Москва. Вариантът с многоженството се роди под влияние на прочетеното във вечерния вестник съобщение за съдебен процес, където ясно се сочеше, че някакъв многоженец бил осъден само на две години, без да бъде строго изолиран. Вариантът №2 се роди в главата на Бендер, докато разглеждаше изложбата на Съюза на художниците от революционна Русия, където се бе вмъкнал гратис.

Ала и двата проекта си имаха своите недостатъци. Да започне кариера на многоженец без прекрасен петнист сив костюм, бе невъзможно. При това трябваше да има поне десет рубли, за да бъде внушителен и да съблазнява. Разбира се, би могъл да се ожени и с обикновения си зелен костюм, защото мъжката сила и красота на Бендер бяха напълно обаятелни за провинциалните Маргарити, вече моми за женене, но това би било, както казваше Остап, „ниско качество, нечиста работа“. С картината също не всичко бе гладко: можеха да се явят чисто технически затруднения. Удобно ли ще е да се рисува другарят Калинин с казашки калпак и бял ямурлук, а другарят Чичерин — гол до кръста? В случая може, разбира се, всички действуващи лица да бъдат нарисувани в обикновени костюми, но това вече е съвсем друго.

— Няма да има този ефект! — произнесе Остап гласно.

И едва сега той забеляза, че вратарят отдавна вече говори нещо разпалено. Беше се отдал на спомените си за бившия собственик на къщата:

— Началникът на полицията му отдаваше чест… Отиваш например при него, да кажем, на Нова година да го поздравиш — три рублички ти дава… На Великден например, да кажем, още трички. Е, да речем, за именния ден го поздравяваш… Само от поздравления за една година петнайсетина рубли ще събереш… Да ме представи за медал дори обеща… „Аз, казва, искам моят вратар с медал да бъде.“ Точно тъй ми казваше: „Ти, Тихон, смятай, че имаш вече медал…“

— Е, и дадоха ли ти?

— Потрай… „На мене, казва, вратар без медал не ми трябва.“ В Санкт-Петербург отиде за медал. Е, от пръв път, така да се каже, не стана. Господа чиновниците не пожелали. „Царят, кай, в чужбина заминал, сега не може.“ Нареди ми господарят да чакам. „Ти, кай, Тихон, почакай, без медал няма да останеш.“

— Ама твоят господар пречукаха ли го, а? — неочаквано запита Остап.

— Никой не го е пречукал. Сам си замина. Мигар можеше да остане тук с войниците… А сега дават ли медали за вратарска служба?

— Дават. Мога да ти издействувам.

Вратарят погледна с уважение Бендер.

— Не бива да стоя без медал. Службата ми е такава.

— А къде отиде господарят ти?

— Кой го знае! Хората казваха, че за Париж заминал.

— Аха!… Като бялата акация е цветът на емиграцията… Значи, той е емигрант!

— Ти си емигрант… За Париж, казват, заминал. А къщата взеха за старопиталище… Тях, ако щеш, всеки ден ги поздравявай — петак няма да получиш!… Ех! Господар на място беше той!

В този момент над вратата затрепери ръждясалият звънец. Вратарят се потътри с пъшкане към вратата, отвори я и се отдръпна стъписан.

На най-горното стъпало стоеше Иполит Матвеевич Воробянинов, черномустакат и чернокос. Зад пенснето очите му сияеха с предвоенния блясък.

— Господарю! — възторжено измуча Тихон. — От Париж ли?

Смутен от присъствието на непознат човек във вратарската стая, чиито голи виолетови ходила едва сега забеляза иззад края на масата, Иполит Матвеевич искаше да избяга, но Остап Бендер скочи пъргаво и ниско му се поклони.

— Макар у нас да не е като в Париж, молим ви, заповядайте в нашата колиба.

— Здравей, Тихон — бе принуден да каже Иполит Матвеевич, — аз съвсем не идвам от Париж. Откъде ти е влязло това в главата?

Но Остап Бендер, чийто дълъг благороден нос надушваше къде има изгода, не даде на вратаря да гъкне.

— Отлично — каза той, като намигна, — не идвате от Париж. Разбира се, дошли сте от Кологрив, за да навестите покойната си баба.

Казвайки това, Остап Бендер нежно прегърна объркалия се вратар и го изблъска от вратата навън, преди той да разбере какво се е случило, а когато се опомни, можа да съобрази само това, че от Париж е пристигнал господарят му, че него, Тихон, го изблъскаха от стаята и че в лявата му ръка е пъхната еднорублева банкнота.

След като затвори грижливо вратата, Бендер се обърна към Воробянинов, който все още стоеше сред стаята, и каза:

— Спокойно, всичко е наред. Презимето ми е Бендер. Може би сте чували?

— Не съм чувал — нервно отвърна Иполит Матвеевич.

— Отде накъде пък в Париж може да бъде известно името на Остап Бендер? Топло ли е сега в Париж? Хубав град. Имам там омъжена братовчедка. Неотдавна ми изпрати копринена кърпичка в препоръчано писмо…

— Що за глупости! — възкликна Иполит Матвеевич. — Какви кърпички? Аз идвам не от Париж, а от…

— Прекрасно, прекрасно! От Моршанск.

Иполит Матвеевич никога досега не бе имал работа с толкова темпераментен млад човек като Бендер и се почувствува зле.

— Знаете ли, трябва да си вървя — каза той.

— Къде ще вървите? Няма защо да бързате. ГПУ само ще дойде при вас.

Иполит Матвеевич не можа да съобрази какво да отговори, разкопча палтото си с оръфана кадифена яка и седна на пейката, като неприязнено гледаше Бендер.

— Не ви разбирам — каза той с унил глас.

— Не е страшно. Сега ще разберете. Една минутка.

Остап обу на бос крак оранжевите чепици, разходи се из стаята и започна:

— През коя граница минахте? Полската? Финландската? Румънската? Както изглежда, скъпо удоволствие. Един мой познат неотдавна премина границата, той живее в Славута, откъм нашата страна, а родителите на жена му — от другата. За семейни работи се поскарал с жена си, а тя била от самолюбие род. Плюла му в мутрата и избягала през границата при родителите си. Поседял този мой познат три-четири дена сам в къщи и вижда — лоша работа: ядене няма, в стаята мръсно; и решава да се помири. Излиза една нощ и тръгва през границата при тъста си. Но граничарите го хващат, съставят му акт, затварят го за шест месеца, а след това го изключват от профсъюза. Сега, казват, жена му се върнала, глупачката, а мъжът й лежи в затвора. Храна му носи… И вие ли през полската граница минахте?

— Честна дума — промълви Иполит Матвеевич, изпаднал неочаквано във властта на приказливия млад човек, който се бе изпречил на пътя му към брилянтите, — честна дума, поданик съм на РСФСР. В края на краищата мога да ви покажа паспорта си…

— При съвременното развитие на печатарското дело на Запад да се напечата съветски паспорт, е толкова дребна работа, че е смешно дори да се говори за това… Един мой познат стигна дотам, че печаташе даже долари. А знаете ли колко е мъчно да се фалшифицират американски долари? Там хартията е с такива, знаете, разноцветни нишки. Трябва много добре да се владее техниката. Той умело ги пласираше на московската черна борса; после се оказа, че неговият дядо, известен сарафин, ги е купувал в Киев и напълно се разорил, защото доларите все пак били фалшиви. Така че с вашия паспорт и вие може да се излъжете в сметките си.

Ядосан, че вместо да търси енергично брилянтите, е принуден да седи във вонящата вратарска стая и да слуша бръщолевенията на младия нахалник за подозрителните дела на познатите му, Иполит Матвеевич все още не се решаваше да си ходи. Плашеше го мисълта, че непознатият млад човек ще раздрънка по целия град, че е пристигнал бившият предводител. Тогава — край на всичко, а може и да го затворят.

— Вие все пак никому не казвайте, че сте ме видели — умолително рече Иполит Матвеевич, — могат наистина да помислят, че съм емигрант.

— Да! Да! Това е конгениално! Преди всичко актив: завърнал се в родния град емигрант. Пасив: страхува се, че ще го задържат в ГПУ.

— Хиляди пъти ви казах, че не съм емигрант!

— А кой сте тогава? Защо сте дошли тук?

— Дойдох от град Н. по работа?

— По каква работа?

— По частна работа.

— И след всичко това казвате, че не сте емигрант?… Един мой познат също пристигна…

Сега вече Иполит Матвеевич, доведен до отчаяние от историите за познатите на Бендер и видял, че е невъзможно да излезе наглава с него, се покори.

— Добре — каза той, — всичко ще ви обясня.

„В края на краищата без помощник е мъчно — помисли си Иполит Матвеевич, — а той изглежда голям шмекер. Такъв може да ми бъде полезен.“