"Твоята целувка" - читать интересную книгу автора (Дод Кристина)

3

В клопка

Елинор беше пленница в този дом.

— Не мога да остана тук. — Тя се дръпна от мистър Найт, от виденията, които той провокираше. Сцени на бурно прелъстяване и социално изгнание. И над всичко това — отчаяно вълнение, вълнение, чието съществуване нямаше да признае, но то въпреки всичко си бе там. Ако този мъж се появеше в спалнята й посред нощ, щеше ли да му устои? Щеше ли да се съпротивлява?

— Аз съм… неомъжена — плахо възрази Елинор.

— Засега. — Думите му, гласът му, погледът му изразяваха ясно неговите намерения. Мистър Найт възнамеряваше бракът помежду им да не бъде по сметка, а пълен със страст и с цял куп невероятно буйни емоции. — Ще се оженим. Имаш думата ми.

Ако му повярваше, тя въобще нямаше да се противи на прелъстяването му.

Елинор смаяно отвори уста, когато тази похотлива мисъл проникна в замъгленото й съзнание.

Мистър Найт смръщи демонично вежди.

— Изглеждаш зашеметена. Сигурно си била наясно, че ще се оженя за теб независимо от пречките.

— Не е това. — А нещо много по-лошо. Елинор продължи с грижливия, търпелив тон на учителка, която обяснява дробите на ученик. — Не знам как стоят нещата в Америка, но ако остана с теб в тази къща, репутацията ми ще бъде унищожена завинаги независимо от благородните ти намерения.

— Ако останеш сама в тази къща, нещо много повече от репутацията ти ще бъде унищожено. — Погледът му бавно се плъзна по устните, шията, гърдите й.

Елинор прекрасно знаеше, че пътническият й костюм е семпъл, практичен и не оставя дори сантиметър непокрита кожа чак до гърлото й, но при този нагъл поглед неволно й се дощя да провери дали копчетата не са изчезнали като с магическа пръчица. Гърдите й набъбнаха, зърната им щръкнаха, опъвайки тесния корсаж. Усещането беше странно, невероятно дръзко и несъмнено доказваше, че тя трябва да зареже всяка мекушавост и да извоюва свободата си! А вместо това само изпелтечи:

— Искаш да кажеш… че ще…

— …се промъкна в спалнята ти в късна доба и ще те съблазня? Да, мило мое момиче, ще го направя без да ми мигне окото.

Дланите й се изпотиха. Копнееше да изтръгне ръката си от неговата.

— Ето защо ти осигурих придружителка. — Мистър Найт се наведе и разклати звънчето на масата.

— Придружителка ли? — озадачи се Елинор, разкъсвана между облекчението и съжалението. — Да не си побъркан? На света няма достатъчно почтена компаньонка, способна да защити репутацията ми, докато съм под този покрив.

— Напротив, племеннице, разбира се, че има! — звънна весел глас от вратата.

Елинор се обърна и ужасено си пое дъх.

— Ей ме на! — Ниската и пълничка дама стоеше на прага с разперени ръце. Модната й рокля беше в лавандулово — цвят, който придаваше блясък на белите й букли. — Първият ми съвет към теб, мила Мадлин, е да не държиш ръцете на мистър Найт, когато си насаме с него. Всъщност изобщо не ти препоръчвам да оставаш насаме с него, докато не се ожените, защото проклетникът му с проклетник е опасно чаровен!

Елинор прикри с юмрук кърпичката, завързана около кутрето й, и бавно се изправи на крака.

— Лейди… Гертруд?

Лейди Гертруд влетя вътре и продължи с неизчерпаем ентусиазъм:

— Значи ме помниш! Беше толкова отдавна.

Дори много повече от „отдавна“. Лейди Гертруд, графиня Гласър, беше леля на Мадлин по майчина линия и не се намираше в никаква роднинска връзка с Елинор. Не че добрата дама й бе отказала обичта си в няколкото редки случая, когато се бяха виждали. Тъкмо обратното. В щедрото сърце на лейди Гертруд се беше намерило място за братовчедката на Мадлин, тя я прие топло и мило.

Но сега тя щеше да развали маскарада, преди дори да е започнал.

Докато лейди Гертруд се носеше с разперени ръце към Елинор, Ремингтън ги наблюдаваше.

Значи това беше Мадлин де Лейси, маркиза Шеридан и бъдеща херцогиня Магнус. От досегашните си наблюдения можеше да заключи, че тя не е типичната английска аристократка. Беше готов да я пречупи като див мустанг, който никога не е виждал седло или юзда. Вместо това, когато я погледна, той видя една срамежлива жена без капка от надменността, която обикновено вървеше с високото обществено положение. Лицето й имаше нежен овал, на страните й трептяха трапчинки, брадичката й беше леко вдлъбната, а над нея се усмихваха пълни и чувствени устни. Черната й коса беше събрана на тила в старомоден кок, и ако той разбираше нещо от жени — а той разбираше много — пусната, тя щеше да стигне до кръста й на тежки, естествени вълни, мамещи един мъж да зарови пръсти в живите кичури. Тялото й бе облечено в тъмни, грозни дрехи, но камуфлажът им не прикриваше големия бюст, а когато я хвана за кръста, откри колко тънък беше той и колко ханшът под него беше закръглен…

Той впери поглед в ръцете си и се усмихна, физически беше усетил огъня, който пламна помежду им, и смяташе — не, знаеше — че и тя се е опарила. Иначе нямаше да го гледа все едно той беше някакъв необуздан дивак.

Ах, само да знаеше колко студени и пресметнати са действията му, колко важна бе тя за плановете му, нямаше да е просто предпазлива, а направо уплашена. Но разбира се, тя не знаеше, нито пък той щеше да й каже. Не и докато не станеше твърде късно за семейството й — и за нея.

Тя беше негова. Неговата херцогиня.

Лейди Гертруд беше описала взаимоотношенията си с Мадлин като топли и сигурно не лъжеше, защото дамата беше приятна, мила и познаваше всеки във висшето общество.

Ала херцогинята явно се ужаси, щом я зърна.

— Скъпо дете, толкова се радвам, че най-сетне се завърна от Континента. Този ужасен Наполеон се вихри навсякъде, а безчестните му войници залавят почтените английски граждани. Много се тревожех за теб и за… — Лейди Гертруд погледна племенницата си в лицето и изумено вдигна вежди.

— …Елинор…

Ремингтън видя как младата жена първо преглътна, а после избъбри на един дъх:

— Елинор беше доста уморена от пътуването и я оставих да си почине.

— А! Да, разбира се. Сигурно. — Лейди Гертруд говореше бодро и не криеше, че се забавлява. — Та кой не би бил изморен след четиригодишно скитане из цяла Европа? Но щом Елинор я няма, дваж по-добре, че мистър Найт ме повика за твоя компаньонка. — Лейди Гертруд се протегна и го потупа по бузата. — Добро момче!

А най-невероятното беше, че от нея бликаше искреност. Тя беше живото въплъщение на добротата и за петте дена на познанството им той я бе обикнал. Отдаваше й се да общува с хората. Всички я харесваха, дори непожалените от острия й език — като самия него, например. Лейди Гертруд бе склонила да придружава племенницата си, сега се държеше приветливо и грижовно, ала по време на първата им среща не беше скрила какво мисли за този годеж.

В замяна Ремингтън ясно й бе показал, че не дава пукната пара за мнението й, точно както и тя за неговото. Старата дама се съгласи да не му се бърка в работите, докато той спазва всички правила на приличието.

Лейди Гертруд седна на канапето и дръпна Елинор до себе си.

— Обаче как само се озова тук, а? Какво мислиш за херцог Магнус и поредната му глупост?

Сега херцогинята отвърна решително:

— Намирам за срамно, че не може да удържи хазартната си страст, дори когато става въпрос за собствената му дъщеря.

Блясъкът в очите й стресна Ремингтън.

— Нима съм толкова неприемлив жених? — попита той със зле прикрито раздразнение, после затаи дъх в очакване на мнението й за важната си персона.

— Не знам, мистър Найт, не знам що за характер имате — тросна се тя. — Но въпреки че в наше време много малко жени се омъжват по свое усмотрение, поне се запознават със съпрузите си преди обявяването на годежа. Срам и позор, че една херцогиня е лишена от тази привилегия.

— И аз така си мислех! Чувствата ти са напълно основателни, скъпа — намеси се лейди Гертруд и стрелна Ремингтън с поглед. — Смятах, че и мистър Найт е жертва на хазартната лудост, но сега, като го опознах, подозирам, че всъщност много добре е пресметнал всичко.

Ремингтън вдигна надменните си вежди в знак на пълна невинност и чистосърдечие.

— Но е добро момче и добра партия — заключи лейди Гертруд.

— За кого? — сопна се херцогинята.

Ремингтън би се заклел, че след тези думи тя прехапа езика си.

— За теб — отвърна той. — Единствено за теб.

— Седни, скъпо мое момче — подкани го лейди Гертруд. — Изнервям се, докато висиш над мен като някакво огромно чудовище.

Ремингтън си помисли, че никой досега не го е наричал „огромно чудовище“ и седна така, че да е точно срещу избраницата си.

— Надявах се да пийна чай, но чайникът е изстинал. Да не сте счупили чаша? — Лейди Гертруд се намръщи при вида на порцелановите парченца.

Ремингтън видя как Мадлин пламна от притеснение и скри бинтованата си ръка под полата.

— Аз я изпуснах — каза тя.

— Колко нетипично за теб! — възкликна лейди Гертруд. — Помня те като доста по-уверена. Добре де, добре, няма защо да се вайкаме за някаква си чаша. Скъпа, би ли позвънила за още гореща вода?

— С ваше позволение, мистър Найт — промърмори Мадлин и вдигна звънеца.

— Но моля ви — той махна с ръка. — Бих желал отсега нататък да считате тази къща за свой дом.

— Аз… боя се, че… това е невъзможно. Трябва да се върна у дома!

Той я завладя с поглед, налагайки й волята си:

— Ако зависи от мен, никога няма да се върнете в къщата на баща си.

Тя извърна глава в дръзко отричане на властта му. Добре. Найт обичаше предизвикателствата, а тази свенлива херцогиня го подлагаше на изпитание. Тя позвъни точно толкова силно, колкото да я чуе лакеят. Даде нарежданията си тихо, но твърдо, като жена, която е свикнала да получава резултати, без да се набива на очи.

— Уважаеми дами, бихте ли ме осветлили как така нейна светлост има високата си титла, без дори да е омъжена?

— Заради кралица Елизабет — отвърна лейди Гертруд, сякаш това изясняваше всичко.

— Бихте ли се доизказали? — попита Ремингтън, след като видя, че друго обяснение няма да последва.

— Личи си, че сте американец. Не че имам нещо против американците. Не, съвсем не. Намирам ги за доста свежи със странните им маниери и волностите, които си позволяват. — Лейди Гертруд вдигна лорнета си към него. — Въпреки че да държите ръката на скъпата ми племенница без позволението на леля й е прекалена волност!

— Да, госпожо. — Ремингтън нямаше намерение да си признава, че и в Америка действията му щяха да бъдат окачествени като неприлични, нито пък че той винаги пришпорваше нещата към естествения им завършек, или по-точно казано — към завършека, който го устройваше. Не беше мъж, който оставя съдбата да поема по незнайно какви пътеки. Той сам ковеше бъдещето си, а сега и бъдещето на младата херцогиня.

— Една далечна моя прабаба била придворна дама на кралица Елизабет и спасила живота на господарката си. Като отплата нейно величество й дарила херцогство, което по правило се наследява от най-големия син, ако има такъв, но кралицата наредила ако първородното дете е момиче, титлата да се пада на него. — Мадлин говореше бавно и подбираше думите си, сякаш… сякаш сърцето й щеше да се пръсне.

Но какви проблеми можеше да има бъдещата херцогиня Магнус? Тя беше родена сред привилегии и богатство. Ремингтън от личен опит знаеше, че за английските аристократи останалите хора са като прахта по подметките им. Не допускаха нищо и никого да им се пречка. Не ги възпираше никаква етика. За тях убийството не бе проблем.

Но той щеше да си отмъсти и накрая горката Мадлин щеше да разбере какво е да събираш парчетата от разбитото си сърце.

Ремингтън не позволи на нищо от това да се изпише на лицето му.

— Подобна титла се среща много рядко, нали? — почтително се поинтересува той.

— Моето семейство е единственото, удостоено с подобна привилегия — отвърна Мадлин. — Но волята на кралица Елизабет е закон.

— Тя е била силна жена. — За разлика от това впечатлително и уязвимо момиче.

Мадлин очевидно се засегна. Странно, все едно бе прочела мислите му.

— Следователно, докато баща ви е жив, още не сте херцогиня. И не заслужавате почитта, която хората ви оказват с тази титла? — продължи той, макар да имаше усещането че рита безпомощно кутре.

— Племенницата ми е маркиза Шеридан и бъдеща херцогиня, което й гарантира заслужено уважение от страна на елита — ядоса се лейди Гертруд. — Всъщност почти всички се обръщат към нея с „ваша светлост“ и признават привилегиите на бъдещия й ранг.

Това се казваше конско и Ремингтън сведе глава пред достойния си противник.

— На мен ми е безразлично дали той ми оказва почитта, дължима на една херцогиня — презрително рече Мадлин. — Американците не се впечатляват от аристокрацията, или така поне твърдят. Дано обаче мистър Найт се отнася с уважение към другите жени — от всички прослойки…

Да, лейди Гертруд му беше прочела конско, но презрението на неговата бъдеща съпруга го засегна истински.

— Ще се постарая да не ви поставям в неудобно положение.

— Постарайте се сам да не изпадате в неудобно положение — ледено отвърна Мадлин. — Ето го и Бриджпорт с чая ни.

Икономът влезе, носейки чист поднос с нов чайник и камериерката го последва с чиния съвсем пресни курабии. Този път Мили не допусна грешката да зяпне херцогинята, а бързо остави курабиите, нервно стрелна мистър Найт с очи и се оттегли.

Мадлин го погледна с укор.

Ама какво искаше тя от него? Да остави слугинчето да я изпива с поглед? Понякога с жените не се излизаше на глава.

И по-лошо, понякога те ти се качваха на главата.

Мадлин вдигна чайника. Сега ръката й беше напълно сигурна. Тя наля на трима им.

— Какво си направила? — Лейди Гертруд посочи кърпичката около кутрето й.

— Само драскотина — отвърна Мадлин. — Нищо особено.

Ремингтън стана, уж за да вземе чашата си. Вместо това улови ръката й, разви превръзката и разгледа белега.

— Трябва да внимаваш. Домът ми е пълен с опасности, а аз не искам да пострадаш.

Тя го погледна изненадано. Устните й се разтвориха и тя придоби уплашен вид.

Ама че жена! Изглеждаше плаха, докато не я подигра за титлата й, а после му демонстрира леден гняв. Минута по-късно, след няколко умело подхвърлени думи, тя отново се сви в черупката си.

Трябваше да внимава, в противен случай тази Мадлин можеше да го омагьоса.

Той взе чашата и се върна на мястото си.

— Посъветвах се с лейди Гертруд и избрах няколко бала, на които да отидем.

— Не може да бъде! — Мадлин вдигна ръка към гърлото си.

Аха, помисли си Ремингтън. Най-накрая си показа рогцата и взе да се лигави. Не искаше да я виждат с него. Той разбърка чая си.

— Без съмнение ще ми изтъкнете, че нямате подходящо облекло.

— Да! Точно така! — Тя облекчено си пое дъх и улови подхвърленото от него спасително въже.

Е, той бързо-бързо го изтръгна от ръцете й:

— Ангажирах шивачка, която чака бъдещата ми невеста на проба.

— Не можете… не мога… ще нарушим приличието. Нали така, госпожо?

Лейди Гертруд се начумери.

— Не ми казахте, че сте си позволил волността да поръчате дрехи на Мадлин.

— Реших, че ще възразите и ми се видя по-лесно да измоля прошка след като грехът е сторен. — Няма що, добро обяснение. — Следващите няколко вечери ще прекараме в светско обкръжение, представяйки се за херцогинята и нейния безумно влюбен годеник.

— О! — Мадлин едва успя да си поеме дъх.

Ремингтън би се заклел, че това развитие на нещата я изплаши най-много от всичките му провокации до момента. Ах, какво забавление го чакаше: щеше да влачи малката снобка под ръка и да разиграва с нея театър пред лондонските домакини.

Но изненадите тепърва предстояха.

— А после, след три дни, считано от днес, самите ние ще дадем прием. Поканите са разпратени. Интересът към мероприятието ни вече е огромен.

— Прием? Тук? — Мадлин изпърха с мигли, докато се мъчеше да установи зрителен контакт с него. — Но… но защо?

Ремингтън рядко се усмихваше, но сега се усмихна, и то невероятно чаровно.

— Трябва да дадем прием. Трябва да отпразнуваме годежа си и наближаващата ни сватба. След три дни ще ти подаря годежен пръстен и пред очите на всички ще го сложа на пръста ти. Като символ на вечната ни любов, той ще краси ръката ти — докато смъртта ни раздели.