"Прокълнати жени ((Делфина и Иполита))" - читать интересную книгу автора (Бодлер Шарл)

Шарл БодлерПрокълнати жени(Делфина и Иполита)

Под немощния блясък на гаснещи лампади върху възглавки меки, пропити с аромат, бленува Иполита за силните наслади, отбулили воала на свян и знойна жад. Тя дири с взор, помътен от бурята могъща, на своята невинност лазура помрачен — тъй както пътник вечер глава назад извръща към хоризонта, гаснещ с отминалия ден. Набъбналите сълзи в очите уморени, премалата, видът й, отпаднал от сластта, ръцете отмалели, оръжия строшени — допълва всичко тая тъй крехка красота. Делфина на колене, спокойна и щастлива, я гледа и победно очите й пламтят: тъй в свойта плячка хищник последен поглед впива, преди да вбие зъби във вкусната й плът. Красива мощ, склонена над прелест нежно-бледа, надменна, прежадняла, все още пие с жар упойващото вино на своята победа и чака да й сложат в нозете сладък дар. Тя гледа как в очите на жертвата й блика мелодията няма, възпяваща страстта, и тази благодарност, безкрайна и велика, под клепките избила с въздишка на уста. — Любима, Иполита, защо, какъв е този твой страх? Не осъзна ли — не бива ни веднъж да правиш хекатомби със свойте първи рози под суховея мощен на всеки срещнат мъж! Видя ли — мойте ласки са нежните мушици, които милват вечер спокойните води, а мъжките приличат на тежки колесници: връхлитат и изриват по пътя си бразди. Ще минат върху тебе с безжалостни копита подобно впряг волове, опънали хомот. Не страдай, погледни ме, о, мила Иполита, ти, обич моя, моя надежда, мой живот, да видя — дай — очите с лазур и звездопади, божествената бездна, в която тайни спят! Завесата ще вдигна пред тъмните наслади, ще те приспя и няма да има край сънят! Но трепва Иполита и шепне тя: „Делфина, не съм неблагодарна, но… тоя вечен смут; как страдам, как се мята душата ми невинна като след нощ безсънна на оргии и блуд. Усещам как нападат ме ужаси, кошмари и призраците черни, строени в боен ред, под стража ме повеждат по път сред дим и пари — към хоризонта кървав, затворил се отвред. Защо ли, обясни ми, див ужас ме връхлита? Такова странно нещо ли сторихме в страстта? Изтръпвам, като чуя: «Мой ангел, Иполита!» И чувствам как протягам към тебе пак уста. Не гледай строго, сестро, от мене възжелана, обичам те — навеки ще те обичам аз, макар и да ме водиш направо към капана, за моята погибел раззинал алчна паст!“ Делфина тръсва гордо трагичната си грива, железния триножник съборила от яд, и хвърля гневен поглед, и казва с ярост дива: — Кой дръзва да говори пред любовта за ад? Проклет да е от всички, проклет да е навеки мечтателят, от глупост, невиждана до днес, потеглил по измамни и гибелни пътеки и пръв решил да смеси в едно любов и чест! Да, който иска в общо мистическо начало да свърже мрак и блясък, и зной със студ суров, во век не ще съгрее паралитично тяло под слънцето пламтящо, наречено любов! Върви, търси — щом искаш — мъжа глупак, жениха, сърцето непорочно да ръфа настървен, но знай, че ужасена, разкаяна и лиха ще дойдеш да подложиш кървяща гръд пред мен. И знай, че на земята един е господаря!… И младото момиче със сълзи на лице надава вик: „Усещам, в мен бездна се разтваря и тя — и тая бездна — е моето сърце! Като вулкан пламтяща, бездънна като ада! Не ще насити никой чудовищната паст и все тъй Евменида от люта жад ще страда, и с факел ще разпалва изгарящата страст. Но плътните завеси за нашата умора жадуваното кътче нали ще оградят; глава на твойто рамо как искам да оборя и с хлад гробовен нека ме лъхне твойта гръд!“… — Пропадайте, летете, окаяни създания, пропадайте надолу сред зейналия ад, сред тая бездна, дето престъпните желания, бичувани от вятър, понесъл дим и смрад, кипят и врат, клокочат като море сред буря. Търсете, луди сенки, простор за свойта страст; насладата ви мъки към мъки ще притуря и никога не ще се насити този бяс. В бърлогите ви слънце лъчи не ще разпери; през процепите тесни бацилите струят като светлика бледен на призрачни фенери и с мириса си гнусен пронизват вашта плът. Безплодието алчно на ласките ви щави, суши и нова жажда разпалва то в гръдта и като флаг разкъсан плющи, плющи плътта ви под бесния, нестихващ самум на похотта. Далече от тълпата, прокудени, презрени, носете се — вълчици сред пустош в зной и мраз — и следвайте съдбата, души неутолени, докрай — и надминете Безкрайното у вас.