"Бунтовният остров" - читать интересную книгу автора (Бенет Чарлс Мун)

СКАРВАНЕ В УКРЕПЛЕНИЕТО

До тази внезапна поява на бунтовниците от „Франси фри“, струва ми се, никой от нас не мислеше много за съкровището. Загубата на нашите другари дотолкова ни бе погълнала, че не можехме да мислим за друго. Но когато улових алчния поглед на Були, помислих си, че съкровището ще стане проклятие за всички ни.

Смелостта на човека бе явна. Той стоеше сам срещу мнозина и не се поколеба да разкрие присъствието си.

Ако Савидж очакваше да ни смути с внезапната си поява, лъжеше се. Капитан Хътълстоун ритна окования в железа сандък с тежкия си ботуш:

— Не сме го отваряли още. Несъмнено това е съкровище, току-що донесено на брега от „Пламтящ кръст“.

— А кой е този човек? — попита Савидж, сочейки Алек.

— Един от хората, които ти не искаше да помогнеш да освободим. Сега да занесем съкровището в укреплението.

Това сякаш не бе по вкуса на Були, който със снишен глас добави:

— Колкото по-малко хора знаят за съкровището, толкова по-малко ще делят.

— Това съкровище ще отиде в укреплението — настоя Хътълстоун. — Присъединих се към твоята група и ще се отнасям с хората честно и справедливо дотогава, докато и те се отнасят така с мен и с моите хора. Няма защо да крием съкровището от останалите.

Като видя, че няма друг изход, Були Савидж направи знак за тръгване. Той се нареди зад Джим и Троуър, когато те понесоха сандъка към укреплението.

По пътя си минахме през висока поляна, от която се виждаше широкият океан. Далеч, почти на самия хоризонт, се забелязваха два кораба, отрупани с платна. Почувствах радост от мисълта, че пиратите са вече далеч, но капитан Хътълстоун, който стоеше близо до мен, въздъхна. Той обичаше своя кораб „Светла зора“ и загубата му причиняваше мъка, която наличността на съкровището съвсем не облекчаваше.

Можете да си представите впечатлението, което нашата поява направи в укреплението. Мад Пат извика така, че накара птиците да изхвърчат от дърветата. Фред Скипърс, по чиито бузи имаше следи от скорошни сълзи, ме прегърна, като че ли бяхме приятели от години.

— Когато видях кръвта по сабята на онзи пират — каза той, — едва не заплаках!

Стъмпи се приближи до мен и странното му лице се изкриви в усмивка на радост, че ме вижда. Едничкото лице, което изразяваше истинско неудоволствие от появата ми, бе лицето на Слинки Дан. Той се намръщи злобно, докато видът на сандъка със съкровището не обърна гнева му в алчност.

— Какво е това, дето сте го донесли, Були? — попита боцманът.

Любопитството на останалите бе голямо.

— Съкровище, момчета, цяло съкровище! Нали ви казах, че ще намерим, когато се присъединихте към мене на „Франси фри“? И още много съкровища ще пипнем, ако заловим някой кораб и тръгнем по моретата, както момчетата от „Пламтящ кръст“. Само че няма да бъдем тъй глупави да заравяме печалбите си на остров, на който има моряци, пострадали от корабокрушение, нали?!

Грамадният човек смигна и се засмя на собственото си остроумие.

— Отвори го, капитане — настоя Фидлър и другите се присъединиха към молбата му.

Очите им светнаха от алчност, а ръцете им се свиваха, като че ли броят златни монети. Някой пъхна една брадва в ръцете на Були и всички се отдръпнаха, за да го оставят да разбие сандъка.

Були вдигна брадвата високо във въздуха и се приготви да я стовари с достатъчно сила, за да разбие сандъка, окован в железа.

— Откъде знаеш, че няма скъпоценни камъни вътре? — попита капитан Хътълстоун.

Спокойните думи спряха движението на брадвата тъкмо навреме. Були коленичи до сандъка. Мъчи се една-две минути, после изпрати боцмана да донесе пила и лост. Много съвети и груби шеги бяха казани, докато насилваха ключалката. Настана внезапно мълчание, когато Були се приготви да вдигне капака.

Бях проврял глава между краката на Мад Пат, който беше в първата редица на зрителите. Ахнах от смайване и очите ми инстинктивно се затвориха при вида на тия вълшебни камъни. Прекрасни блестящи краски, поток от приказна светлина за-струи от сандъка.

Були Савидж зарови ръцете си дълбоко в сандъка и вдигна шепа скъпоценности високо над главата си.

— Гледайте! — извика с прегракнал от вълнение глас. — Това може и цар да накара да позеленее от завист!

Видът на искрящото съкровище подлуди групата. Започна безумно блъскане. Прострени ръце се мъчеха да стигнат до отворения сандък. С яростен рев Савидж наведе глава и започна да отблъсква с всички сили най-настойчивите. После, като остави камъните, затвори сандъка и с гръмовен глас извика на хората си да се дръпнат назад.

За момент алчността пропъди здравия разум у бунтовниците. Последва нов натиск. Но сега ръцете на Були Савидж бяха свободни. Като хвана боцмана, който се тикаше най-много и бе успял да грабне голям бисер, той го вдигна и хвърли през главите на викащата тълпа. Същата участ сполетя и друг бунтовник, който падна с болезнен трясък на земята.

При вида на решителния отпор на своя главатар хората се дръпнаха крачка назад. Були се изправи с тежко дишащи гърди и с блясък на дива радост в малките си очи.

— Хайде! — извика той подигравателно. — Кой друг иска да се научи да лети? Хайде! — добави, когато никой не помръдна.

Подигравката на Савидж засегна един широкоплещест моряк на име Чивърс, приятел на Мад Пат. Той бе готов да застане на наша страна, ако Були постъпи нечестно. Видях как ръката му се метна назад и в следващия миг дълъг нож изсвистя към сърцето на Були. Той вдигна лявата си ръка с инстинктивно усилие да се запази от удара. Щастието бе на негова страна. От ръката му шурна кръв. Без да обръща внимание на раната си, ревна от ярост и скочи върху нападателя. Десният му юмрук се размаха диво и се стовари в лицето на Чивърс. Кръв изби в ъгъла на устата му. Човекът падна безчувствен на земята. Савидж не се задоволи с това. Той се разкрачи над тялото на нападателя си, сграбчи го за гърлото и започна да го души.

— За Бога, сър! — извика Мад Пат на капитан Хътълстоун. — Направете нещо за спасението на приятеля ми!

Савидж бе обхванат от ужасна ярост. Лицето му стана огненочервено, по челото му се издуха сини жили. А очите му — виждам ги и сега в кошмарни сънища като светещи въглени, с убийствен блясък в тях. Всички се свиха до грубите греди на стените, за да бъдат някак си по-далеч от влудения гигант, който душеше другаря им до смърт.

Но капитан Хътълстоун не се поколеба. Той пребледня, защото схващаше риска, на който се излага. Ако Савидж го нападнеше, задето се намесва, ограниченото пространство за борба щеше да бъде в полза на бунтовника. Но трябваше да се спасява един живот, въпреки че човекът заслужаваше наказание за подлия опит за убийство. Хътълстоун пристъпи до борещата се двойка.

— Пусни го, капитан Савидж! — каза той с твърд глас.

В тона му нямаше заповедничество, но се усещаше нещо, което трудно можеше да се пренебрегне; нещо, което говореше за силната воля на човека.

Без да отхлабва хватката си или да престане да друса безчувственото тяло, Савидж погледна през широкото си рамо. Устните му се сгърчиха над големите жълти зъби и той яростно изръмжа. Ненавистта все още гореше в очите му — ненавист, която лесно би се обърнала срещу всеки, който се осмели да попречи на неговото отмъщение.

— Махай се или ще те удуша като него!

Но капитанът не бе човек, който може да се уплаши. Той вдигна спокойно пищова си и го насочи право към челото на Були:

— Ако не станеш веднага, ще стрелям!

Макар и влуден от ярост, Савидж прецени, че го очаква смърт. Ръмжейки със стиснати челюсти като диво животно, обезпокоено за плячката си, той се изправи. Забелязах присвитите му ръце и леко приведеното тяло, готово за внезапен скок.

— Да не си посмял да мръднеш! — предупреди го капитанът.

Въпреки дивото боричкане преди няколко минути край отворения сандък със скъпоценностите, все още имаше хора, готови да следват Були Савидж във всичко. Един от тях се намеси в двубоя, преди някой от нас да направи опит да го спре. Този човек, висок и сух, с жилеста шия и беззъба уста, внезапно хвърли празна бутилка към Хътълстоун. Бутилката удари ръката му, която стискаше дръжката на пищова, и накара капитана да изтърве оръжието си. Пищовът падна на земята.

Последва бурна сцена. Два или три пищова изгърмяха, затрополиха стъпки, разнесоха се ругатни. Човекът, който бе хвърлил бутилката и бе вдигнал друга, за да я запрати след първата, внезапно писна от болка и я изтърва. Троуър бе забил куршум в китката му. Почти в същия миг Були се хвърли с яростен рев върху Хътълстоун и го събори на земята. Тъкмо ръцете му се бяха сключили около гърлото на капитана, когато Алек и Джим се спуснаха да помагат на поваления си приятел. Те хванаха Були за ръцете, вдигнаха го и го запратиха назад. Хътълстоун бързо скочи на крака и извади втория си пищов. Сблъсъкът свърши тъй бързо, както бе започнал.

Хората се бяха разделили на две групи. На наша страна бяха и няколко души от екипажа на Савидж: Стъмпи, Фред, Скипърс, Мад Пат и двамата му приятели (Чивърс тъкмо се оправяше от жестоките удари, които бе понесъл) и още двама. Всичко единайсет мъже, годни за борба, и две момчета, готови да поемат дела си. Чивърс, разбира се, бе още много изтощен и не можеше да бъде от полза. Срещу нас, групирани около Савидж край противоположната стена, бяха останалите от неговия екипаж. Двете групи бяха равни по сила. Всъщност струва ми се, ние имахме предимство, защото Слинки Дан и човекът, хвърлил бутилката, бяха ранени, а двамата наши, дошли от групата на Савидж — ония, които той хвърли по време на първото боричкане край сандъка със съкровището, се бяха вече оправили от падането.

Хората от двете страни се гледаха заплашително и чакаха само една дума, за да се хвърлят едни върху други. Някои бяха извадили сабите си, а други — сграбчили каквото оръжие им бе попаднало.

Между двете групи на земята стоеше сандъкът със съкровището, чието съдържание бе дало искрата, причинила взрива. На меката пръст близо до сандъка лежеше голям скъпоценен камък, паднал от ръцете на Савидж, когато бе държал камъните високо в шепите си, за да ги видят всички. За мен, както лежеше светещ в леглото си от сива пръст, той приличаше на окото на зъл дух, който подтиква всички ни към кървави и срамни дела.

Най-после капитан Хътълстоун наруши мълчанието, изпълнено с взаимно предизвикателство.

— Капитан Савидж — каза той, — ние постъпваме като глупаци. Ето на, навярно скоро ще бъдем посетени отново от господата, чието съкровище завладяхме, а не можем да направим нищо по-добро от това да цепим главите си един на друг.

— Ти започна — ревна Савидж, прегракнал от ярост, — и аз ще…

Но Хътълстоун прекъсна ругатнята му:

— Донякъде съм за осъждане, но не можех да стоя и да гледам как се убива човек.

— А можеш да гледаш как хвърля нож върху мен, за да ме убие, нали?

— И това не мога да гледам! Постъпката му бе подла, не отричам, но това е научил в твоята компания. Бих искал да го видя съден справедливо и наказан за тази долна постъпка. Но безспорно ти нямаш право да го убиваш сам.

— Право? Какво ме е грижа за правото? Само пред силата прегъвам коляно…

— Е, добре, щом зачиташ само силата, от какво се оплакваш тогава? — попита Хътълстоун. — Не употребихме ли сила, за да те накараме да превиеш коляно и така да отървем Чивърс от теб?

— Ти си същински морски адвокат — каза Савидж. — Ако си толкова добър в морското дело, колкото в приказването, ще завършиш живота си като адмирал на цялата английска флота. Сега да видим какво предлагаш за изглаждане на нашите различия, както ги наричаш ти. Какво да направим, например, с това куче Чивърс?

— Струва ми се, че той си получи заслуженото — каза капитанът със смях, решил да разсмее и Були. — Тъй както му стискаше шията, Чивърс ще страда от гърло цяла седмица.

— Ами какво ще правим с това? — попита Савидж, сочейки сандъка.

— Макар че моите приятели и аз изровихме съкровището, то ще се раздели по равно между всички ни.

Сред хората се разнесоха ръкопляскания, но скоро замряха, тъй като всеки чакаше с нетърпение следващите думи на капитана. И той продължи със същия ясен, разумен тон:

— Според мене можем да направим две неща със съкровището: или да го поделим сега на равни купчинки, после да хвърляме жребий кой пръв да избира, и тъй нататък. А виждам от ръкоплясканията, че се одобрява тази мисъл, но тя има и лоши страни, не забравяйте това. Всеки от нас ще стане подозрителен и ще бди денем и нощем някой да не му открадне дела. Няма ли да е по-добре да оставим съкровището тук, както си е в сандъка, и да го заровим в средата на сградата? Ще бъде лесно да се пази, защото винаги има някой от нас. Лесно ще се защитава, ако пиратите ни нападнат. Лесно ще го отнесем на борда, ако на острова се отбие някой кораб, който да ни откара в Англия. Тогава можем да си го разделим, щом сме тръгнали за дома.

Въпреки доводите на Хътълстоун мнозинството от бунтовниците гледаха със съмнение на второто му предложение. Повечето от тях искаха веднага да получат дела си. Може би се надяваха на възможността да спечелят богатството на другарите си в хазартни игри, тъй като бяха закоравели играчи. Обаче капитан Хътълстоун получи силна поддръжка не от другиго, а от самия Були Савидж. Останалите се съгласиха. Веднага бе изкопана дълбока яма в средата на пода и в нея бе спуснат сандъкът. После, по предложение на Савидж, бе хвърлен жребий за скъпоценния камък, изпаднал при отварянето. Доброто настроение на мрачния гигант изглеждаше напълно възстановено, когато той се падна на него. Във всеки случай откритата вражда в нашите редици бе временно изцерена, макар да нямаше пълно доверие помежду ни.

За мен започна щастливо време на острова: дни на скитане и излежаване, на плуване и риболов. Фред Скипърс ме придружаваше навсякъде и ние станахме истински приятели. Понякога към нас се присъединяваха Джим или Олд Троуър, а често и Чири Сам, който ни разказваше чудесни приказки.

Капитан Хътълстоун получи разрешение от на Були Савидж да сформира група за изследване на далечната страна на острова. У него мъждукаше слаба надежда, че на острова може да дойде и друг кораб, не пиратски, и бе решил да направи престоя ни колкото е възможно по-приятен. Искаше също така да построи убежище за оцелелите, в случай че пиратите успешно атакуват укреплението ни.

И така, той се отправи с останалите от „Светла зора“ и с Чивърс в своеобразна експедиция. Искаше и аз да се присъединя към групата, но Савидж не позволи.

Към обяд Слинки Дан, който бе изпратен по следите на групата на Хътълстоун, се завърна с известието, че тя не е направила нищо подозрително, а е изпълнила плана за отиване до другата страна на острова. Като научих това чрез Стъмпи, още веднъж поисках разрешение за излизане извън оградата. Първият му отговор бе един плесник, от който залитнах. Щом се изправих с разкървавен нос, Савидж промени държанието си. Може би се уплаши, че ще се оплача на капитан Хътълстоун — той никога не се осмеляваше да вдига ръка срещу мен, когато капитанът е наблизо — и затова се съгласи да ме пусне. За всеки случай ми забрани да отивам „по-далеч от едно изсвирване със свирката“. Взе и друга предохранителна мярка — заповяда на Стъмпи и Фред да ме придружават.

— Ако не се върнеш пет минути след като изсвиря със свирката си — заплаши ме той, — ще смъкна кожата от безобразието ти тяло!

Джуджето не каза нищо. Сподавеният му гняв изби в мълниеносен блясък на очите. Фред и аз не чакахме друго разрешение. Прехвърлихме се през оградата и тръгнахме с такава крачка, че Стъмпи трудно можеше да ви следва. Денят бе чудесен. Слънцето ярко светеше. Морето бе по-синьо от небето и напръскано със злато там, където леки вълни улавяха слънчевите лъчи. Шепнещите листа образуваха просторен навес над главите ни и хвърляха прошарена сянка в краката ни. Птиците възторжено пееха в грамаден хор.

Стъмпи не бе така опиянен от гледката. Той пухтеше задъхано и мърмореше като разсърден учител.

— За Бога, седнете и си починете — издума джуджето за четвърти път и въпреки всичките ни протести и молби повече не мръдна от мястото си. Опря гръб о дънера на едно дърво и ние неохотно го последвахме.

След кратката почивка отново забързахме. Стъмпи се дразнеше, че не може да ни настигне. Отряза дълга пръчка и ни заплаши хубаво да ни набие, ако ни хване. Ние го замеряхме с топчета от кал. При бягането се спънах в един издаден корен. Джуджето веднага ме хвана, и то тъй здраво, че не можех да се измъкна от ръцете му. Едва тогава разбрах колко сме го ядосали.

— Ти си го търсеше и го намери! — извика то и подкрепи думите си с едно шибване на пръчката, което ме накара да се сгърча и да разбера, че ще ям хубав пердах.

Преди втория удар Фред извика. Ръката на мъчителя ми остана като закована. За момент помислих, че се преструва, за да ми помогне да избягам от наказанието, но в гласа му имаше истинско вълнение:

— Стъмпи! Погледни там! Кораб! Идва към острова!

В същия миг се разнесоха три глухи изсвирвания откъм укреплението.