"Адмирал Морган" - читать интересную книгу автора (Бенет Чарлс Мун)

Разоряването на Порто Бело

Минаваше полунощ, когато Морган поведе хората си на последната атака, за да превземе напълно Порто Бело.

Луната беше скрита зад облаци.

Въпреки свободата, която имаха, никой от хората на Морган не беше пиян. Това говореше за неговото голямо влияние. Всички жадуваха за атака и всеки се хвалеше колко испанци ще заколи.

— Инат хора са тези граждани — каза един, додето чакахме заповедта за атака. — Исках един търговец да ми покаже къде си е скрил богатството. Закле се, че нямал нищо. Отсякох му пръстите един по един и чак тогава ми каза.

— А след това, Джим?

— Накарах го да открие дупката, където го беше скрил, след това го застрелях и зарових в същата дупка — отговори Джим сред грубия смях на приятелите си.

— Това ми припомня — подзе друг — за един нисък шишко, който се кълнеше, че бил просяк и нямал нищо скрито. Аз го вързах с пояса за клона на едно дърво и запалих слаб огън под него, за да стопля мозъка му, та да си припомни по-добре. И разчекнете ме, приятели, ако още не виси там. Има да се люлее като препечено пиле.

Отвратен от тяхната извратеност, аз избягах настрана, последван от Дикстън. Седнахме върху една каменна стена с болка на сърцето, че трябва да се бием рамо до рамо с тия жестоки буканиери.

Както седяхме да чакаме сигнала за атака, Дикстън сложи предупредително голямата си ръка върху коляното ми, сочейки с показалеца си надолу по тесния път.

Отначало не видях нищо, защото луната беше зад облак. Но скоро, когато очите ми свикнаха да различават сенките, видях тайнствена фигура да се приближава към нас.

Дикстън ме дръпна да се скрия зад широкия му гръб и така зачакахме онзи, който продължаваше предпазливо да пълзи към нас.

Дикстън извади пистолета си и аз последвах примера му.

Нападателят беше вече отминал мястото, където се криехме, преди Дикстън да пристъпи напред и да му извика.

— Горе ръцете или ще стрелям!

Неизвестният, който беше увит с дълго наметало, бавно направи това, което му беше заповядано, но остана с гръб към нас. Дикстън пристъпи напред, за да види кой е.

Но когато се опита да разгърне наметалото, издигнатите ръце на странника се обвиха около ръката, която държеше пистолета. В следващия миг и двамата бяха на земята, ръмжейки като разярени вълци и премятайки се с дива бързина.

Няколко пъти бях виждал Дикстън да се бори, но никога силата му не бе така оспорвана, както сега. Изглежда, че беше срещнал сериозен противник. Непознатият беше изумително бърз в движенията и ужасно силен въпреки по-дребния си ръст. Той сполучи да прикове Дикстън с гръб към земята с чудна хватка, която обезвреждаше напълно гиганта.

Докато двамата борци бяха твърде заети, за да мислят, че има и трето лице, аз сграбчих падналия пищов на моя другар и напразно се опитвах да намеря удобно място, откъдето да ударя противника, без да нараня Дикстън. Издебнах удобен случай. Ножът на непознатия, който той опитваше да забие в гърлото на Дикстън, ме накара да побързам. Пристъпих бързо напред и допрях пищова зад ухото му.

— Ще стрелям, ако удариш! — извиках аз.

При тези думи той извърна лице към мене и аз съзрях с ужас същото грозно, прорязано от белег лице, което бях видял на борда на кораба на Морган: шпионина Нокър!

Виждайки ме, той изръмжа страшно, което едва не ме накара да изпусна пищова си от уплаха.

— Махни този пищов, глупако! — изрева той с проклятие.

Мислех да се разберем с него честно. При все това не се подчиних на командата му и го помолих да пусне другаря ми. Той стори това много грубо и скри ножа си в пояса.

— Търся Морган — изръмжа той. — Какво искаш да кажеш, като се хвърляш отгоре ми по този начин, дръвник с дръвник?

— Защо, приятелю? — отвърна кратко Дикстън. — Исках да видя кой си и дали лицето ти изглежда честно. Но щом моят малък приятел те познава, ще те заведем при Морган въпреки всичко.

— Въпреки какво, говедо?

— Твоето честно лице, приятелю — и Дикстън се засмя на собствената си смешка.

Помислих, че Нокър ей сега ще се спусне към Дикстън, и хванах по-здраво пищова си. Но очевидно той съвсем не мислеше така и учтиво ме помоли да го заведа при Морган, като прибави, че не желае да бъде видян от другите буканиери.

Морган остана много доволен при вида на посетителя си.

— Добре дошъл — каза той. — Щях да започна атаката след половин час. Защо закъсня?

— Първо, трудно и рисковано беше да напусна укреплението. И второ, тези, двамата глупаци ме забавиха четвърт час. Мисля, че няма да забравиш да ги накажеш.

Аз започнах да протестирам, но Морган ме спря с едно движение.

— Ще ви изслушам сутринта. Сега ти, Дикстън, можеш да си вървиш. Артър, донеси ни вино и чаши.

— Е? — попита Нокър, като изпи чашата си. — Досега моята помощ допринесе ли нещо?

— Сведенията ти бяха доста точни, а идеята относно превземането на втората крепост — много сполучлива. Ако изпълниш и обещанието си да ни помогнеш да превземем и третата, най-силната крепост, още утре ще видиш нашият червен кръст да се развява на мястото на испанския.

— А наградата? Спомняш ли си пазарлъка ни?

— Десет хиляди златни кюлчета. Ще ги имаш, не се страхувай.

— И командването на кораб във флота ти. Това беше част от пазарлъка. Омръзна ми да се преструвам на свещенослужител.

— Ще бъдеш и капитан, Нокър, и може би ще доживеем да се борим дълго срещу испанците. А сега, какво стана с обещанието ти? Ще можем ли да хвърлим във въздуха барутния склад, както говорихме?

— Всичко ще стане. Поведи хората си призори. В суматохата и уплахата лесно ще запаля фитила, който е вече поставен в склада. Но гледай някой от твоите нехранимайковци да не ми попречи.

— Не се плаши, Нокър. Носи свещеническото расо и помни паролата „Мансвелт“. Това ще те спаси, ако някой от буканиерите ми пожелае да прободе испански свещеник.

Те говориха още десет минути. След това Дикстън и аз бяхме натоварени да заведем безопасно Нокър до третото укрепление.

Зазори се. Буканиерите понесоха широките си стълби и се втурнаха в трета атака. Испанците бяха на поста си — звънът от удар върху желязо и барабаните призоваха войниците на оръжие. Гъст и опасен пушечен огън поздрави появяването ни и много от нашите паднаха по пътя между втората и третата крепост.

Но буканиерите продължиха пътя си с устрем, сякаш безчувствени към безмилостните куршуми. Когато някой от хората паднеше, друг безшумно заемаше мястото му.

Щом стигнаха до стените и опряха стълбите в тях, безстрашните буканиери веднага започнаха да се изкачват, нехайни към смъртта. Усилията на защитниците станаха по-отчаяни от всеки друг път. Големи камъни, разтопено олово и железни парчета летяха надолу, за да допълнят пушечните изстрели и стрелите.

Но буканиерите стреляха точно и много от испанците падаха от стените заедно с предметите, които хвърляха.

Мъчно бе да се предскаже как ще свърти битката, ако не беше предателството на Нокър.

В разгара на битката неочаквано изригна внезапна ослепителна светлина. После силна експлозия разтърси укреплението и земята под краката ни. Испанците още повече се изплашиха и се обърнаха да видят дали не е изригнал вулкан зад тях. Морган се възползва от суматохата.

— Напред! — извика той.

— Напред! — отекнаха капитан Нежни, Скарфас и всички други капитани.

И сами дадоха великолепен пример на хората си, като бързо се покачиха върху стените на укреплението, преди испанците да се съвземат.

Буканиерите ги последваха със силни викове. Испанците се обърнаха да се бият отново, но беше вече късно. Ние връхлетяхме с пълни пищови и безмилостни саби. Неприятелят беше обезсърчен. Видът на капитан Нежни, който си пробиваше път сред редовете му, на Скарфас, който след всяка своя жертва изпускаше по едно проклятие, на Големия Дикстън, който стърчеше над всички и поваляше наляво и надясно враговете с желязна пръчка, и над всички — видът на Морган, който беше пример за хората си, срази неприятеля.

Някои започнаха диво да бягат, напразно търсейки безопасно място. Други падаха на колене, молейки за пощада. Някои още се биеха, докато намериха смъртта си под нож или куршум. От всички, които останаха върху стената, нито един не беше пощаден.

Съпротивата беше сломена и буканиерите се разпръснаха, щастливи като ученици, да дирят като на игра скрити пленници. Намерените или биваха убивани веднага, или ги измъчваха, за да задоволят жестоките си страсти.

Опитах се да намеря Морган и да го помоля да не избиват безмилостно невинните испанци, но не можах да го открия. Той и няколко избрани от него хора бяха отишли да дирят съкровищата на града.

Помолих Дикстън да потърсим някой испанец, който може да ми каже нещо за баща ми. Пътят ни отведе до мястото, където беше станала експлозията.

Облегнати на купчина развалини, видяхме Нокър. Облечен в свещенически дрехи, той си пушеше спокойно.

— Нокър! — прошепнах на другаря си и се снишихме зад развалините на една стена, като не желаехме да имаме повече работа с предателя.

След малко видяхме двама буканиери да се приближават, вероятно дирейки още испанци. Като съзряха мнимия свещеник, те извикаха от радост и се забързаха. Може би бяха забравили изричните думи на Морган да не закачат никой свещеник, додето не го поздравят с думите „Смърт на испанците!“, на което трябваше да се отговори: „Мансвелт“. Те обаче не му казаха нищо и единият от тях го мушна с върха на сабята си, докато другият се готвеше да го разсече на две.

Нокър не се опита да им дава обяснения. Той протегна скритата в дрехата си ръка, в която държеше пищов, насочи го към оня, който го беше мушнал, и натисна спусъка. За момент помислих, че куршумът не беше улучил, защото човекът остана прав. Но скоро той се хвана за гърдите, залюля се тежко и падна по лице.

Другарят му с рев се хвърли да отмъсти. Острието на ятагана му се издигна и вече се спускаше. Свещеникът още не беше се помръднал. В последния момент Нокър се хвърли под ръката на другия, така че двамата застанаха гърди до гърди. Острието на един нож блесна на слънцето и вторият буканиер падна, преди да извика.

— Да си вървим — прошепна бързо Дикстън. — Това не е човек, а демон. Да се надяваме, че никога няма да бъде на служба при Морган. Господ знае какви жестокости ще измисли.

И ние тихо пропълзяхме настрана.

Последваха няколко дни на такава разпуснатост и пиянство в Порто Бело, които ме изпълват с отвращение, като си ги припомня. След като напълниха корабите си със събраните съкровища, буканиерите така му пуснаха края, че ден и нощ можеха да се намерят десетки мъртвопияни по средата на улиците на Порто Бело.

Защо Морган не контролираше хората си по-добре? Никой не можеше да отрече, че той е в състояние да ги спре. Мисля, че това той правеше нарочно, защото те щяха да се бият още по-ожесточено при втори подобен случай.

Но адмиралът беше твърде опитен командир, за да се изложи на риска да бъде изненадан от някой неприятел. През цялото време, докато бяхме в Порто Бело, той държеше голям брой от хората си трезви и под оръжие. Два галеона ден и нощ сновяха по хоризонта на стража. Морган не възнамеряваше да бъде излъган, както бяха излъгани испанците.

Аз още продължавах да бъда прислужник и често трябваше да служа на Нокър, който се ползваше с голяма почит от страна на адмирала. Този предател ми беше ужасно антипатичен, а и той ми отвръщаше със същата омраза. Почти веднага щом беше назначен за капитан на буканиерите, намери начин да ме обвини в мързел и да ме накаже с няколко удара с края на въжето. Тъкмо ми беше нанесъл силен удар по рамото, когато се появи Морган и гневно го застави да се махне. След това вече той никога не се опита да ме наказва физически, но навсякъде ме преследваше с грубостите си. Това, което ме нараняваше най-много, беше мисълта, че той настройва Морган против баща ми, а аз имах голяма вяра, че ще освободя баща си с помощта на адмирала.

Една вечер, както Джим свиреше леки песнички на още трезвите буканиери, при нас дойде човек, който беше бягал дълго време. Нозете му едва го държаха и той падна от изтощение. Всички се струпаха около него и започнаха да го свестяват. Алджи, който вече беше изгубил голяма част от женствеността си, натопи парцал във вода и започна да разтрива припадналия. Съвзел се от тези грижи, той се изправи на крака и попита за Морган:

— Бързо! Бързо! Испански сили идват насам от Панама.

Адмиралът пристигна при тази новина. Веднага бяха свикани всичките му офицери. На трезвите беше заповядано да прекъснат даването на повече вино. Вестителят съобщи, че испанската войска се състояла от около две до три хиляди добре въоръжени войници. Придвижвали се доста бавно поради мъчителния път. Хора бяха вече разпратени да съобщят на всички външни постове да се оттеглят бавно към Порто Бело.

— Две или три хиляди, а? — каза Морган. — А ние имаме едва триста въоръжени човека. Няма нужда да се безпокоим за отстъпление.

Когато след два дни испанците се появиха пред Порто Бело, всеки буканиер се беше оправил от пиянството и се намираше в бойна готовност — да умре при защитата на града, така скъпо превзет.

Но нямаше нужда от борба. Испанците изпратиха човек да преговаря за мир. Той беше приет от Морган и ми беше заповядано да донеса вино.

Отначало испанецът се опита да си придаде голяма важност, като поиска всички буканиери да се предадат. Морган се изсмя и го попита дали мисли, че буканиерите, които са били достатъчно храбри да превземат Порто Бело, няма да могат да го защитят. След това испанецът предложи, сякаш по милост, да позволи на буканиерите да се оттеглят невредими на корабите си. Морган пак се изсмя.

— Защо да говорим като деца, сеньор? Ние прибрахме всичките богатства, които можеше да намерим в Порто Бело, на корабите си. Можехме да отплаваме отдавна, ако пожелаехме. Мислите ли, че съм останал, за да пием по чашка вино с вас? Не, сеньор, въпреки че това ми прави чест — и той се поклони. — Ние ще стоим в Порто Бело, докато успеете да ни изпъдите… А това, ще се убедите, не е лесна работа. Или ще трябва да ни дадете богатство, за да си отидем доброволно.

В края на краищата Морган успя да се наложи. Не по-малко от сто хиляди златни кюлчета бяха връчени на буканиерите, за да опразнят града. Това, заедно с плячката от Порто Бело, значеше, че смелото начинание богато ще възнагради буканиерите.

— А сега, сеньор — каза испанският офицер, след като преговорите бяха завършили, — имам известие за вас от губернатора на Панама. Той ви моли да бъдете така добър да му изпратите едно от оръдията, с които сте успели да превземете Порто Бело, град, който смятахме за непревземаем.

С весело изражение на лицето Морган извади един пищов от пояса си и го подаде на изненадания офицер.

— Ето, сеньор, изпратете това на губернатора. Това е единственото оръжие, което сме употребили при обсадата на града. И можете да добавите — никога не съм бил по-сериозен. Ако губернаторът на Панама е достатъчно добър да запази това оръжие за дванадесет месеца, аз и буканиерите ми ще го посетим лично, за да си го поискаме.