"Приключенията на Лиско по море" - читать интересную книгу автора (Априлов Борис)

Глава единадесетаРАЗНИ ЖИВОТНИ — РАЗНИ ИДЕАЛИ

Разбира се, отдавна сте се досетили, че зад Хълма на медените сокове лежи морето. Лиско го видя отгоре и извика: „Ооооооооооооооо!“ Едно много дълго възклицание, достойно за гледката, която се бе открила пред него. То още спеше, тихо, като котенце. Нищо повече. Нали знаете как може да си кротува и да блести морето? Гледаш го, гледаш го, пък си кажеш: — Чудно нещо е това морето! Отвсякъде е направено добре, изработено до най-малката подробност, да гали погледа и да краси света.

Така горе-долу си каза и Лиско, но после добави: Наистина много вода, повече, отколкото предполагах, много повече от двайсет и осем потока.

Той тръгна обратно по склона на хълма да съобщи на Мокси, че е дошъл краят на пътуването им. Приближи се внимателно и започна:

— Мокси, така, както си хрупаш, можеш ли да си… да си представиш… Например, ти, Мокси, както си хрупаш… Искам да кажа, както си дъвчеш твоите любими тръни… Мокси, повдигни глава и чуй каква новина ще ти съобщя!… На теб говоря… Искам да те питам, можеш ли да си представиш… така, както си пасеш… Казвам си, дали можеш да си представиш, че най-после… Ти, който тъй дълго питаше кога най-после… Чуваш ли бе, Мокси?… Искам да ти кажа, че най-после нашето пътешествие свърши… Целта е постигната!… Няма вече да вървим, защото… Можеш ли да познаеш защо?… Морето бе, Мокси, морето е пред нас!… Черното море, което се оказа синьо, е пред нас!… Очаквах да видя едно доста черно море, или поне отчасти черно, а то се оказа едно така забавно синьо и ние сме пред него… Чуваш ли?… Мокси, какво става с теб? Вдигни най-после глава!…

Най-после магарето вдигна глава, погледна с невиждащ поглед и каза:

— Лиско, крайно време е да ме оставиш на спокойствие…

— Ама…

— Доколкото…

— Но…

— Доколкото разбрах, стигнали сме при морето!… Радвам се. Да ти е честито.

— Мокси…

— НО трябваше да знаеш, че дори да не бяхме стигнали до морето, аз нямаше да мръдна от Хълма на медените сокове. — Хълмът на медените сокове е моят осъществен идеал. Цял живот съм мечтал за един подобен хълм, с едни подобни тръни, където по цял ден да си хрускам и рева, но това надмина очакванията ми… Моят път свършва тук. Тук оставам и ако някога пожелаеш да ме видиш отново, тук ще ме намериш. Разбра ли?

— Разбрах.

— Чао, приятелю!

— Но няма ли да хвърлиш поне един поглед на морето?

— Не.

— Защо?… Нали тръгнахме към него, нали заедно си мечтаехме за него?

— Казах ти — искаш ли някога да видиш верния си приятел, ще го намериш на това място, на този хълм… Според мен няма какво повече да си кажем. Искаш ли да добавиш нещо?

— Не — отвърна Лиско.

— Трябва ли отново да ти казвам довиждане на италиански?

— Но все пак… аз съм доста учуден.

— Учуден ли?… От какво?

— Ами как да ти кажа… Удивлява ме фактът, че можеш да имаш такива скромни идеали. Това ли е стремежът ти в живота, да се наядеш?

— Защо да се наям? Аз няма да се наям… Аз ще ям непрекъснато. Сутрин, обед, вечер — винаги ще ям. Дори когато спя, ще ям.

— Разочарован съм, Мокси. Това не е идеал.

— Лиско, не забравяй, че аз съм магаре. Всяко животно си има своите идеали. Аз съм магаре и не мога да стана кон. Не ми се сърди, да се разделим като приятели. Моята цел е Хълмът на медените сокове, твоята — морето. Иди си при морето, налудувай се, намери си и твоя автор, поговорете си. Колкото до връщането, ще те закарам обратно, но пак ще се върна тук. Тук ще умра, разбра ли?

— Почти — промълви лисичето. — Ще се постарая да те разбера… Чао!

Лиско се отдалечи заднишком, не откъсваше поглед от приятеля си, но Мокси не му обърна внимание, беше загубил време и сега бързаше да изхрупа колкото се може повече тръни. После лисичето се обърна с лице към билото. Когато го изкачи за втори път, отново погледна морето. Сега то имаше друг цвят, по-светъл. От тази страна Хълмът на медените сокове се раздробяваше на големи и малки скали, които се врязваха остро във водата; за да създадат няколко малки заливчета и две пясъчни плажчета. Лиско слезе по скалите и стъпи на пясъка. Една табелка привлече вниманието му. Застана пред нея и започна да я оглежда. Какво ли пишеше там? Кой ли го е написал? Сигурно е нещо важно. В този момент лисичето за сетен път завидя на всички, които знаят да четат. Нищо не можеше да стори, освен да я погледа. Повъртя се около нея, заобиколи я, подуши я, дори я близна — нищо повече… Когато някой не знае да чете — не знае и толкоз!…

— Хеей! — извика Лиско. И понеже никой не му отвърна, той извика повторно:

— Хееей!

— Какво има!? — обади се някой от някъде.

— Нищо — отговори уплашено лисичето и подскочи върху най-близката скала. Огледа се и се ослуша. Бистрата вода се плакнеше между камъните. През нея се виждаха песъчинките на дъното.

— Хеееей! — извика за трети път лисичето.

— Каквоо?

Лиско изтича до голямата скала, от която, ако потрябва, можеше да офейка на хълма, а оттам при магарето.

— Хеееееей! — извика за четвърти път той.

— Какво има? Нещо тревожно ли?

— А, нищо. Често обичам да си казвам „хей“.

— Кой си ти?

— Ами ти кой си?

— Аз съм прочутият Ленив рак.

— Ами защо не мога да те видя?

— Слез и ще ме видиш.

— Защо ТИ не дойдеш при мен?

— Защото съм много мързелив и при това те виждам добре.

— Как да те видя и аз?

— Ела при водата… Ето ме.

Лиско подскочи на ниската скала и огледа пясъчната ивица.

— Между камъните — подсказа му прочутият Ленив рак.

— Аха, видях Ви. Значи, Вие сте прочутият Ленив рак?

— Да. Ти кой си?

— Аз съм Лиско.

— Само Лиско ли ти казват?

— А, не… Казват ми още Прочутия Лиско.

— Не съм чувал за теб. С какво си прочут?

— Ако заразправям, ще Ви отнема много време.

— Тогава не започвай. Напоследък времето ни е малко. Просто не знам откъде да си взема още. Не знаеш ли някой да предлага повече свободно време.

— Не, защото и на мен ми трябва. Ако имах повече свободно време, щях да прочета какво пише на табелката.

— На тази табелка пише нещо много интересно. Да ти прочета ли?

— Може.

Прочутият Ленив рак се покатери върху сухата част на камъка и рече:

— Тази табелка е визитна картичка на морето… Виж какво пише…

— Нямам време да видя.

— А имаш ли време да чуеш?

— За това имам доста време.

— Тук пише:

— Разбра ли какво пише на табелката?

Лиско не отговори. Мислеше си, че докато идеалът на Мокси е голям колкото един хълм, неговият идеал е поне трийсет и два пъти по-голям.