"Карлсон, който живее на покрива" - читать интересную книгу автора (Линдгрен Астрид)

Карлсон играе на сцена с дресираното куче Алберг

На следното утро, още сънено, чорлавото момче със синя пижама на райета дошляпа босо при майка си в кухнята. Баща му беше отишъл вече на работа, а Босе и Бетан — на училище. Дребосъчето почваше училище по-късно и това беше много удобно, защото той обичаше да остава ей така, насаме сутрин с майка си, макар и не задълго. В такива минути е хубаво да си поприказвате, да си попеете песни или да си разкажете някоя и друга приказка. Макар че Дребосъчето е вече голямо момче и ходи на училище, той седи с радост в скута на майка си, стига само никой да не го вижда.

Когато Дребосъчето влезе в кухнята, майка му седеше до кухненската маса, четеше вестник и пиеше кафе. Дребосъчето се намести в скута й. Майка му го прегърна и нежно го притисна към себе си. Така те седяха, докато Дребосъчето напълно се разсъни.

Снощи майката и бащата се върнаха от разходка по-късно, отколкото предполагаха. Дребосъчето вече лежеше в своето креватче и спеше. Той се мяташе насън. Когато го завиваше, майка му забеляза дупките на чаршафа. А самият чаршаф беше толкова измърсен, сякаш някой нарочно го беше изцапал с въглища. И тогава майката помисли: „Никак не е чудно, че Дребосъчето тъй скоро е заспал.“ А сега, когато пакостникът седеше на коленете й, тя реши твърдо да не го пуща, докато не й обясни кой е сторил новата пакост.

— Слушай, Дребосъче, бих искала да зная кой е изрязал дупките на твоя чаршаф. Само не се опитвай, моля ти се, да казваш, че това е сторил Карлсон, който живее на покрива.

Дребосъчето мълчеше и мислеше напрегнато. Какво да стори? Нали тъкмо Карлсон изряза дупките, а майка му забрани да говори за него. Дребосъчето реши да не разказва също така и за крадците, защото и тогава майка му нямаше да повярва.

— Е, кажи кой! — повтори настойчиво майката, като не получи отговор.

— Не би ли могла да попиташ за това Гунила? — каза хитро Дребосъчето и помисли: „По-добре е Гунила да разкаже на мама как беше всичко. На нея мама ще повярва повече, отколкото на мене.“

„А! Значи Гунила е разрязала чаршафа“ — помисли майката на Дребосъчето. И помисли още, че нейното Дребосъче е добро момче, щом не иска да издава другите, а иска сама Гунила да разкаже всичко.

Майката прегърна Дребосъчето. Тя реши да не го разпитва сега повече, но при сгоден случай да говори с Гунила.

— Ти много ли обичаш Гунила? — попита майката на Дребосъчето.

— Да, много — отговори Дребосъчето.

Майката зачете отново вестника, а Дребосъчето седеше мълчешком на коленете й и мислеше.

Кого всъщност той наистина обича? Преди всичко майка си… и татко си… Обича още и Босе и Бетан… Е, да, най-много все пак тях обича, особено Босе. Но понякога така им се сърди, че всичката обич пропада. Той обича и Карлсон, който живее на покрива, и Гунила също обича. Да, може би ще се ожени за нея, когато порасне, защото, щеш не щеш, трябва да имаш жена. Разбира се, най-много би желал да се ожени за майка си, но това е невъзможно.

Изведнъж в главата на Дребосъчето мина мисъл, която го разтревожи.

— Слушай, мамо, а когато Босе порасне голям и умре, трябва ли да се оженя за неговата жена?

Майка му притегли чашката към себе си и погледна Дребосъчето учудена.

— Защо мислиш така? — попита тя, като сдържа смеха си.

Дребосъчето се изплаши, че е изтърсил някоя голяма глупост, затова реши да замълчи. Но майка му настояваше:

— Кажи, отде ти дойде това наум?

— Ами когато Босе порасна, аз получих стария му велосипед и старите му ски… И кънките, с които той се е пързалял, когато е бил като мене… Аз износвам старите му пижами, неговите обуща и всичко останало…

— Да, но от неговата стара жена аз ще те избавя. Обещавам ти — каза майката сериозно.

— А не може ли да се оженя за тебе? — попита Дребосъчето.

— Това е невъзможно — отговори майка му, — защото аз вече съм омъжена за татко ти.

Да, това беше така.

— Какво несполучливо съвпадение е това, че аз и татко те обичаме — рече недоволен Дребосъчето.

Тука майка му се разсмя и каза:

— Щом двамата ме обичате, значи аз съм добра.

— Е, тогава ще се оженя за Гунила — въздъхна Дребосъчето. — Щом все пак ще трябва да се женя!

И Дребосъчето отново се замисли. Той мислеше за това, че навярно няма да му е много приятно да живее с Гунила, защото понякога с нея трудно се погаждаха. Пък изобщо на него повече му се искаше да живее заедно с майка си, баща си, Босе и Бетан, а не с някаква си там жена.

— Повече ми се иска да си имам куче, отколкото жена — каза Дребосъчето. — Мамо, ти не можеш ли да ми подариш едно кученце?

Майка му въздъхна. Ето на, Дребосъчето пак отвори дума за своето желано кученце! Но тоя разговор й беше почти толкова непоносим, колкото и разговорите за Карлсон, който живее на покрива.

— Знаеш ли какво, Дребосъче? — каза майката. — Време е вече да се обличаш, за да не закъснееш за училище.

— Да, ясно ми е — отговори Дребосъчето. — Щом спомена за кученце, ти веднага отваряш дума за училище.

Тоя ден на Дребосъчето му беше приятно да отиде на училище, защото имаше да обсъди много неща с Кристер и Гунила.

Вкъщи те се връщаха, както всякога, заедно. И това сега много радваше Дребосъчето, защото и Кристер, и Гунила вече познаваха Карлсон.

— Той е толкова весел, нали? Как мислиш, днес ще долети ли пак?

— Не зная — отговори Дребосъчето. — Той каза, че ще долети „горе-долу“ днес. А това значи — когато му хрумне.

— Надявам се да долети „горе-долу“ днес — каза Кристер. — Може ли да дойдем с Гунила при тебе?

— Разбира се — отговори Дребосъчето.

В това време се появи още едно същество, което също пожела да върви с тях: когато децата трябваше да пресекат улицата, при Дребосъчето дотича малък черен пудел. Той подуши крака на Дребосъчето и дружески джафна.

— Вижте какво славно кутренце! — извика радостно Дребосъчето. — То навярно се е уплашило от уличното движение и ме моли да го преведа на отсрещната страна.

Дребосъчето щеше да е щастлив, ако му паднеше да преведе кученцето през всички кръстовища в града. Изглежда, кученцето почувства това: то тичаше и подскачаше по улицата, като гледаше все да се притисне в краката на Дребосъчето.

— Колко е миличко! — каза Гунила. — Ела тука, малко кученце!

— Не, то иска да върви с мене — каза Дребосъчето и хвана кучето за нашийника. — То мене обикна.

— И мене обикна — каза Гунила.

Малкото кученце изглеждаше така, сякаш беше готово да обича всички хора по света, стига и те да го обичат. И Дребосъчето обикна това кученце. О, как го обикна! Той се наведе към кученцето и започна да го милва и да го гали, като тихичко подсвиркваше и цъкаше с уста. Всички тези нежни звуци трябваше да означават, че черният пудел е най-милото, най-прекрасното куче на света. Кученцето въртеше опашка и даваше по всевъзможни начини да се разбере, че и то мисли така. Радостно скачаше и лаеше, а когато децата кривнаха в своята улица, то припна след тях.

— Може да е бездомно — каза Дребосъчето. Това беше последната му надежда: той за нищо на света не искаше да се раздели с кученцето. — Може да си няма и стопанин?

— Е, да, навярно си няма — съгласи се Кристер.

— Ти да мълчиш! — прекъсна го раздразнено Дребосъчето. — Откъде знаеш?

Нима Кристер, който си имаше Йофа, можеше да разбере какво значи да нямаш куче, никакво кученце?

— Ела тука, мило кученце! — подвикна Дребосъчето, като все повече се убеждаваше, че кученцето е бездомно.

— Гледай да не тръгне по петите ти! — предупреди го Кристер.

— Нека. Та аз искам да тръгне с мене.

И кученцето тръгна след него. Така се озова пред входа на дома, в който живееше Дребосъчето. Дребосъчето взе кученцето на ръце и го понесе по стълбата. „Сега ще попитам мама мога ли да си го задържа.“ Но майка му не беше вкъщи. В бележката, която Дребосъчето намери на кухненската маса, се съобщаваше, че тя е в пералнята и че той може да я намери там, ако му дотрябва.

В това време кученцето се втурна като ракета в стаята на Дребосъчето. Децата хукнаха след него.

— Виждате ли, то иска да живее при мене! — завика Дребосъчето, обезумял от радост.

В същия миг през прозореца долетя Карлсон, който живееше на покрива.

— Здравейте! — извика той. — Да не сте боядисали кучето? Цялото е черно!

— Не виждаш ли, че това не е Йофа? — каза Дребосъчето. — Това е мое куче!

— Не, не е твое — възрази Кристер.

— Ти нямаш куче — потвърди Гунила.

— Пък аз имам горе хиляди кучета — каза Карлсон. — Най-добрият в целия свят кучевъд — това съм аз…

— Ами че аз не видях никакви кучета при тебе — прекъсна го Дребосъчето.

— Те просто не си бяха вкъщи. Всичките се бяха разлетели — обясни Карлсон. — Моите кучета са летящи.

Дребосъчето не слушаше Карлсон. Хилядите летящи кучета не значеха нищо за него в сравнение с това малко мило кученце.

— Не, не вярвам да си има стопанин — каза отново Дребосъчето.

Гунила се наведе над кучето.

— Всеки случай върху нашийника му е написано Алберг — рече тя.

— Ясно, това е фамилното име на неговия стопанин — подхвана Кристер.

— Може би тоя Алберг е вече умрял! — възрази Дребосъчето и помисли, че дори и да съществува тоя Алберг, той навярно не обича кученцето. И изведнъж му хрумна прекрасна мисъл. — Може пък кученцето да се казва Алберг? — попита той, като погледна с умоляващ поглед Кристер и Гунила.

Но те тъй се разсмяха, та чак обидно да ти стане.

— Аз имам няколко кучета, които се обаждат на името Алберг — каза Карлсон. — Здравей, Алберг! Кученцето подскочи към Карлсон и весело залая.

— Ето, виждате ли — извика Дребосъчето, — то си знае името… Алберг, Алберг, тука! Гунила хвана кученцето.

— Тука на нашийника е отбелязан телефонният номер — каза безжалостно тя.

— Разбира се, че кученцето си има личен телефон — обясни Карлсон. — Кажи му да позвъни на своята прислужница и да я предупреди, че ще се върне късно. Моите кученца винаги звънят по телефона, когато закъсняват.

Карлсон погали кученцето с дебеличката си ръка.

— Едно от моите кучета, което също така се казваше Алберг, закъсня преди няколко дена — продължи Карлсон. — То решило да позвъни вкъщи, за да ме предупреди, но сгрешило номера и попаднало на един стар майор в оставка, който живеел в Кунгсхолм. „Някое от кучетата на Карлсон ли е на телефона?“ — попитало то. Майорът се обидил и започнал да ругае:

„Магаре! Аз съм майор, а не куче!“ „Защо тогава се нахвърляте върху ми с лай?“ — попитало учтиво моето куче Алберг. Виждате ли колко умно е то?

Дребосъчето не слушаше какво говори Карлсон. Сега нищо друго не го интересуваше освен малкото кученце. И дори тогава, когато Карлсон каза, че не би било зле да се позабавлява, Дребосъчето не му обърна никакво внимание. Тогава Карлсон изду долната си устна и заяви:

— Не, няма да играя така! През всичкото време ти се занимаваш само с това кученце, а пък и аз искам да се занимавам с нещо.

Гунила и Кристер подкрепиха Карлсон.

— Хайде да уредим „Забава на чудесата“ — предложи Карлсон, като престана да се сърди. — Познай кой е най-добрият в света фокусник?

— Разбира се, Карлсон! — завикаха в надпревара Дребосъчето, Кристер и Гунила.

— Значи решаваме да уредим „Забава на чудесата“?

— Да! — казаха децата.

— Решаваме също така входът за това представление да струва един бонбон?

— Да — потвърдиха децата.

— Решаваме още събраните бонбони да отидат за благотворителни цели?

— Така ли? — попитаха учудени децата.

— А съществува само една истинска благотворителна цел — грижата за Карлсон.

Децата се спогледаха в недоумение.

— А може би… — започна Кристер.

— Не, ние решихме вече! — прекъсна го Карлсон. — Иначе не играя.

И така, те решиха, че всички бонбони ще получи Карлсон, който живее на покрива.

Кристер и Гунила отърчаха на улицата и разказаха на всички деца, че още сега горе, в дома на Дребосъчето, ще започне голямо представление — „Забава на чудесата“. И всички, които имат поне пет йоре, да изтичат в магазинчето и да си купят там „входни бонбони“.

Пред стаята на Дребосъчето стоеше Гунила; тя събираше от всички зрители бонбоните и ги слагаше в кутия с надпис: „За благотворителни цели“.

Посред стаята Кристер нареди столове за зрителите. В единия ъгъл на стаята беше разпънато одеяло и оттам долитаха шепот и кучешки лай.

— Какво ще ни показват тук? — попита едно момче на име Кире. — Ако е някаква глупост, ще поискам да ми върнат бонбона.

Дребосъчето, Гунила и Кристер не обичаха тоя Кире. Той все беше недоволен от нещо.

Но ето иззад одеялото излезе Дребосъчето. На ръце държеше малкото кученце.

— Сега ще видите най-добрия в целия свят фокусник и дресираното куче Алберг! — съобщи тържествено той.

— Както беше разгласено, пред вас ще се яви най-добрият в целия свят фокусник — чу се глас зад одеялото и пред зрителите се показа Карлсон.

На главата си беше сложил цилиндъра на бащата на Дребосъчето, а плещите си беше наметнал с карираната престилка на майката на Дребосъчето, като я беше вързал под брадата си в разкошен възел. Тая престилка заместваше черното наметало, с което фокусниците обикновено излизат пред зрителите.

Всички дружно заръкопляскаха. Всички освен Кире.

Карлсон се поклони. Той имаше твърде самодоволен вид: но ето той сне от главата си цилиндъра и показа на всички, че цилиндърът е празен — точно така, както обикновено правят фокусниците.

— Бъдете добри, господа, да се убедите, че в цилиндъра няма нищо! Абсолютно нищо! — каза той.

„Сега ще извади оттам жив заек — помисли си Дребосъчето. Той беше гледал веднъж в цирка фокуснически номера. — Ще бъде много забавно, ако Карлсон наистина извади от цилиндъра заек!“

— Както ви се каза, в тоя цилиндър няма нищо — продължи мрачно Карлсон. — И никога няма да има нищо, ако вие не сложите нещо. Аз виждам, че пред мене седят малки лакомници и ядат бонбони. Сега ще пуснем тоя цилиндър да ви обиколи и нека всеки от вас пусне по един бонбон. Това ще направите с благотворителна цел.

Дребосъчето с цилиндър в ръка обиколи всички деца. Бонбоните се сипеха в цилиндъра. После той предаде цилиндъра на Карлсон.

— Някак подозрително хлопат в него бонбоните! — каза Карлсон и поклати цилиндъра. — Ако беше пълен, нямаше така да хлопат.

Карлсон пъхна в устата си един бонбон и почна да дъвче.

— Ето това наричам аз благотворителност! — извика той и още по-енергично заработи с челюстите си.

Кире не пусна никакъв бонбон в шапката, макар че в ръцете си имаше цяло пакетче с бонбони.

— Та ето, мои скъпи другари, и ти, Кире — каза Карлсон, — пред нас е дресираното куче Алберг. То умее да прави всичко: да звъни по телефон, да лети, да пече кифлички, да разговаря и повдига краче. С една дума — всичко.

В този миг кученцето наистина повдигна краче точно край стола на Кире и на пода се образува малка локвичка.

— Сега вие виждате, че аз не преувеличавам. Това е истинско дресирано куче.

— Празна работа! — каза Кире и отмести стола встрани от локвичката. — Всяко куче ще направи тоя фокус. Нека тоя Алберг поприказва малко. Това ще бъде по-трудничко, ха-ха!

Карлсон се обърна към кученцето:

— Трудно ли ти е да приказваш, Алберг?

— Не — отговори кученцето. — Трудно ми е да приказвам само когато пуша цигара.

Децата подскочиха от учудване. Но Дребосъчето реши в себе си, че зад него приказва Карлсон. И дори се зарадва от това, защото искаше да има обикновено куче, а не някакво си говорещо.

— Мили Алберг, не можеш ли да разкажеш нещо из кучешкия си живот на нашите другари и на Кире? — попита Карлсон.

— На драго сърце — отговори Алберг и почна своя разказ: — По-миналата вечер ходих на кино — каза Алберг и заподскача весело около Карлсон.

— Наистина ходи — потвърди Карлсон.

— Да! И наред с мене на стола седяха две бълхи — продължи Алберг.

— Какво приказваш? — учуди се Карлсон.

— Да, да! — потвърди Алберг. — И когато после излязохме на улицата, чух как едната бълха каза на другата: „Какво искаш да направим: пеш ли да си идем вкъщи, или с куче?“

Всички деца смятаха, че представлението е хубаво, макар и да не приличаше много на „Забава на чудесата“. Само Кире седеше недоволен.

— Нали той каза, че това куче може да пече кифлички — обади се насмешливо Кире.

— Алберг, ще изпечеш ли кифлички? — попита Карлсон.

Алберг зина и легна на пода.

— Не, не мога… — отговори кучето.

— Ха-ха! Така си и мислех! — завика Кире.

— Не мога, защото нямам мая — поясни Алберг.

На всички деца Алберг се хареса много. Но Кире продължаваше да упорства.

— Тогава нека полети — каза той. — За това не трябва мая.

— Ще полетиш ли, Алберг? — попита Карлсон кученцето.

Кученцето изглеждаше задрямало, но все пак отговори на Карлсон:

— Защо не, но ако и ти полетиш с мене, защото обещах на мама никога да не летя без възрастни.

— Тогава ела тук, Албергчо — каза Карлсон и пое кученцето от пода.

След миг Карлсон и Алберг вече летяха. Най-напред те се издигнаха към тавана и направиха няколко кръга около лампата, а после отлетяха през прозореца. Кире дори побледня от учудване.

Всички деца се втурнаха към прозореца, за да гледат как Карлсон и Алберг летят над покрива на къщата.

А Дребосъчето изпадна в ужас и извика:

— Карлсон, Карлсон, върни се обратно с моето кученце!

Карлсон послуша. Тозчас се върна обратно и сложи кучето на пода. Алберг се разтърси. Той изглеждаше много учуден. Можеше да се допусне, че това беше първият полет в живота му.

— Хайде стига засега! Друго нещо няма да показваме. А това е за тебе. На! — И Карлсон блъсна Кире. Кире не разбра веднага какво иска Карлсон.

— Дай бонбона! — рече сърдито Карлсон. Кире извади своето пакетче и го даде на Карлсон, като успя все пак да лапне още един бонбон.

— Позор на лакомото момче!… — каза Карлсон и очите му зашариха наоколо. — А къде е кутията с благотворителните вноски? — попита тревожно той.

Гунила му подаде кутията, в която събираше „входните билети“. Тя помисли, че сега, когато Карлсон се сдоби с толкова бонбони, ще почерпи всички деца. Но Карлсон не направи това. Той грабна кутията и почна да брои трескаво бонбоните.

— Петнадесет парчета — каза той. — Стигат за вечеря… Довиждане! Отивам да вечерям вкъщи.

И той отлетя през прозореца.

Децата тръгнаха да се разотиват. Гунила и Кристер също си излязоха. Дребосъчето и Алберг останаха сами. Това много зарадва Дребосъчето. Той взе кученцето на колене и му зашепна нещо. Кученцето го лизна по лицето и заспа, като сладко похъркваше.

После майката на Дребосъчето се върна от пералнята и всичко се измени. На Дребосъчето му стана много тъжно: майка му съвсем не смяташе, че Алберг е бездомно куче. Тя позвъни на номера, който беше издълбан върху нашийника на Алберг, и разказа, че нейният син е намерил черно кученце — пудел.

Дребосъчето стоеше до телефона, притискаше кученцето към гърдите си и шепнеше:

— Дано кученцето не е тяхно! Но уви, кученцето излезе тяхно.

— Знаеш ли, синко, кой е притежателят на Боби? — каза майката, като сложи слушалката. — Момченце, което се казва Стефан Алберг.

— Боби ли? — попита Дребосъчето.

— Да, така се казва кученцето. Стефан се е съсипал да плаче. Към седем часа ще дойде за Боби.

Дребосъчето нищо не отговори, но силно побледня и очите му заблестяха. Той още по-силно притисна кученцето към себе си и тихичко, за да не чуе майка му, зашепна на ухото му:

— Миличък Алберг, как искам да си мое кученце!

Когато удари седем часът, дойде Стефан Алберг и отнесе кученцето.

А Дребосъчето лежеше в кревата си и плачеше тъй горчиво, че просто сърцето да ти разкъса.