"Мира" - читать интересную книгу автора (Прайс Ашланд)

Глава 6

Въпреки че Мира бе помолила брат Лон да я събуди, преди да тръгне за манастира, на следващата сутрин тя стана първа. Слънцето не бе изгряло и девойката трябваше да се взира около себе си, за да разбере дали останалите още спят.

Все още сънена, тя не можеше да разбере защо, но се чувстваше така, както винаги преди празник. Но тогава знаеше, че я очаква веселие, вкусна храна и специални подаръци.

Като седна бавно на кревата, тя се сети, че днес не бе никакъв празник. Нито имаше рожден ден, нито пък бе Коледа или първи май, когато тържествено посрещаха слънцето след зимния мрак. Защо ли тогава настроението й беше толкова приповдигнато? Бе толкова възбудена и нетърпелива да стане, за да разбере какво й предстои.

Отговорът изведнъж дойде сам, и то не като спомен, нахлул да й помогне да се ориентира по-добре, а като образ в съзнанието й, който наподобяваше висок рус норс. Мъж на име Брандър, когото бе срещнала предишния ден и в когото вече бе сигурна, че е влюбена.

Общо взето, не разбираше какво точно означава романтична любов. Въпреки че от време на време бе слушала да се пее за нея в баладите и одите, все още не бе чула някой да казва, че от нея човек загубва апетита и съня си. Всъщност не изпитваше нужда от нищо друго, освен да бъде близо до човека, с чийто образ бяха изпълнени копнежите й.

Той наистина я бе целунал преди по-малко от двадесет и четири часа. Някаква лудост, която може би никога нямаше да разбере, я бе накарала да се върне сама на скалата, където се бяха срещнали, и да му се остави да я плени.

При този спомен тя поклати глава от изумление. После се усмихна. В този момент приличаше на Брандър, когато му бе признала, че се е върнала на платото не само за да вземе кошницата на Брияна, но и с надеждата отново да го види. Усмивката й бе тайнствена и пълна с разбиране, което, както викингът бе казал, не подлежеше на описание.

И все пак как така той бе разбрал толкова скоро, питаше се тя. Как бе разбрал, и то преди нея, че те са предназначени един за друг? Че всеки един от тях държи ключа за душата на другия. Единствено възрастта и жизненият опит водеха до такава проницателност, осъзна тя. Той изглеждаше почти пет години по-възрастен от нея и като съдеше по умението, с което флиртуваше, Мира реши, че сигурно вече е ухажвал достатъчно момичета, за да знае точно какво иска. В последното бе съвсем сигурна. Само за един ден бе успял да прониже сърцето й, сякаш бе сьомга, която плува в поток. За разлика от тази ирландска риба на мъдростта, обаче, тя нямаше абсолютно никакво желание да отплува на свобода.

Всъщност бе изпитала истинска мъка, когато трябваше да се раздели с него предишната вечер. Когато заедно със Киарда се промъкнаха във форта през тунела, който ги отведе в хижата на старата жена, сърцето на Мира болезнено се сви при мисълта, че трябва да изпрати Брандър обратно в лагера с такава рана. Все пак някак си успя да се добере до вкъщи през един облицован с камъни проход, който някога бяха използвали за изба, а в момента служеше за укритие по време на нападения.

В дадения случай обаче те не се укриваха от врага, а от собственото си племе. Киарда бе проявила достатъчно мъдрост да разбере, че тайната им среща с норвежеца щеше да се набие много по-малко на очи, ако се върнат не през тунела на Мак Игън, а през нейния.

Но защо продължаваше да седи тук и да размишлява, когато имаше толкова важни неща да обсъжда с монаха, запита се Мира. Не бе само Киарда, която трябваше да бъде спечелена предишната нощ, а и брат Лон, а това може би бе последният й шанс да поговори с него насаме, преди той да се върне в манастира.

Мира отхвърли вълненото одеяло и тихо стана от рогозката, която й служеше за легло. Тъй като ирландците нямаха обичай да се събличат преди лягане, тя трябваше само да опъне туниката си и да превърже косите си за през деня. Направи това при пълна тишина, като отиде на пръсти до огледалото и застана близо до вратата, защото всичките й близки все още спяха.

Отвън не се чуваше никакъв шум, който да покаже, че някой е станал. Знаеше, че ако успее да стигне до хижата на О’Фейл достатъчно бързо и тихо, сигурно щеше да бъде първата, която ще говори със заминаващия си вече монах.

Лон се събуди, като се стресна от лекото побутване на Мира минути по-късно.

— Сутрин ли е вече? Да, знам — изпъшка той и веднага седна в леглото си. Наказанието при закъсняване за молитва бе петдесет удара с камшик и той се бе изплашил, че сега го очаква точно такава участ.

— Не, отче — прошепна Мира, която бе коленичила до него близо до вратата. — Това съм аз, Мира Мак Игън.

Монахът присви очи и я погледна.

— А, Мира! Момиче! Изплаши ме. Помислих си, че съм закъснял за утринната служба.

Мира се усмихна.

— Не. Сега си вкъщи, не си ли спомняш? При близките си.

— Да, наистина — тихо отговори той, огледа се около себе си и видя, че всички наоколо все още спяха. — Но трябва да се прибера в манастира до девет часа, затова добре направи, че ме събуди. Благодаря ти.

— Не, братко. Аз трябва да ти благодаря за това, че запази тайната ми.

Той вдигна ръка и се почеса по косата, която очертаваше тонзурата на главата му.

— А, да. Ти имаше да ми казваш още нещо, нали? М-м-м, почакай ме отвън, моля те. Страхувам се, че в момента имам по-спешна работа — добави той и се изчерви.

На Мира й трябваха една-две секунди, за да разбере, че му се налага да посети бараката отвън, преди да продължат разговора.

— О, да! — Тя веднага се отдръпна и стана на крака. — Колко съм невъзпитана! Извинявай — каза тя и по топлината на бузите си разбра, че сигурно се бе изчервила повече от него. Измъкна се навън и застана така, че да не се вижда от бараката.

„Боже Господи! Да стигна дотам!“ — вътрешно се укори тя. Любовта й към норския предводител я бе накарала да събуди този мил, свят човек преди изгрев слънце и едва ли не да му попречи да се погрижи за физиологичните си нужди. Всичко бе толкова непривично за нея — тази припряност, тази безчувственост към нуждите на другите, — че единственото възможно заключение, което успя да направи, бе, че любовта й я е умопомрачила.

След това самопризнание Мира изведнъж разбра, че през последния ден до голяма степен бе изгубила самоконтрол върху действията си, и това я накара да потрепери от страх. Когато монахът застана до нея, я завари горчиво да плаче.

— Мира, какво има? — попита той, като се приближи до нея. — Има ли нещо общо с това, за което говорихме снощи на масата?

Той я прегърна с едната си ръка. Направи го инстинктивно, като жест на утешение. Но за още по-голямо разочарование на Мира този жест се оказа достатъчен, за да я накара да се разплаче още повече, също като предишния ден по време на декламацията на Наял.

Имаше нещо в монаха, нещо в мекия му глас, в явната му загриженост за нея, в свързаната със святата му служба поверителност, което сега я накара в една смесица от хълцане и сълзи да излее всичко, което бе искала да му каже.

— Ами да. И не — започна тя, като бършеше очите си с ръкава на туниката си. — Просто не мога да се омъжа за Наял. Ти трябва да разбереш! Тази сутрин баща ми ще ти даде за него една бележка, в която пише, че съм съгласна да ме ухажва. Но аз не съм. По-скоро бих умряла. По-скоро бих се оставила жребецът ти да ме влачи на стотици мили, отколкото да видя, че му даваш това насила изтръгнато послание. Не исках да го напиша. Накараха ме насила. Заплашиха ме, че ще ме изхвърлят от къщи. Моля те, кажи ми, че няма да му я дадеш. Ако изобщо изпитваш някакво чувство към мен, Лон О’Фейл, моля те, обещай ми, че няма да го направиш!

С тези думи тя обърна лицето си към него, цялото обляно в сълзи. После с мисълта, че зависи от милостта му, и замаяна от това, че не си бе отспала, тя падна на колене в краката му.

Лон се намръщи, поразен от признанието на момичето. Не знаеше какво да прави. Огледа се крадешком. За щастие нямаше изгледи някой друг от рода да е станал и случайно да ги е забелязал. И въпреки това Лон стоеше втрещен. Бе имал глупостта да влезе в ролята на изповедник и сега трябваше да се изправи с лице срещу факта, че съвсем не е готов за това. Хилядите часове, прекарани в усамотението на манастирския скрипториум, просто не го бяха научили как да изслушва енориашите си и да им дава опрощение на греховете.

— Боже Господи! Мира, изправи се — помоли я той шепнешком и се наведе, за да и помогне да стане. — В края на краищата не съм бог.

За негово успокоение тя стана веднага. Но миг след това се вкопчи в него с всичка сила, прегърна го през кръста и остана да виси така.

— Но за мен ти си, братко Лон. За мен си всичко, защото само от теб зависи как ще живея, в щастие или в нещастие.

В този момент бе невъзможно да не почувства цялото й тяло с неописуемите й форми, за които монашеските клетви му бяха забранили даже и да мисли, камо ли да стои така плътно притиснат до нея, и то полуоблечен. Ако някой от другите монаси в манастира случайно ги видеше сега, брат Лон със сигурност щеше да отнесе поне двеста удара с камшик.

— Мира, в името на всички светии, съвземи се — процеди Лон през зъби и се опита да се отскубне от ръцете й.

Тя бе толкова мека, прекрасната й кестенява коса ухаеше на полски цветя точно под носа му. Никой друг мъж на негово място за нищо на света не би се отказал от това удоволствие и въпреки това разбираше, че трябва да се освободи колкото е възможно по-бързо.

— Моля те, пусни ме и се дръпни назад или и двамата ще обезумеем. Не виждаш ли?

— Не. — Тя го стисна още по-здраво и Лон с учудване забеляза, че бе ужасно силна за крехката си конструкция. — Ти си единственият, когото мога да моля за това, повелителю мой! Ти си единственият човек, който може да ме спаси.

В този момент Лон замръзна на място. За Бога! Нещо ставаше с него. Въпреки усилията, които полагаше, слабините му изпитаха най-неописуемото за един мъж състояние и той разбра, че трябва да я отблъсне от себе си, преди и тя да го е разбрала. Просто не можеше да поеме отговорността да поквари и себе си, и това невинно същество с такива презрени, животински инстинкти.

— Ми-ра! — изръмжа той през стиснатите си зъби и започна да се бори, за да се измъкне от ръцете й. — Ми-ра! — повтори, като този път наблегна на сричките, издърпа и двете й ръце напред и здраво ги стисна между своите. Те като че ли се молеха, заловени за ръце. Молеха се за спасението на душите си, с тела, все още намиращи се в греховна близост.

Съвсем ясно бе, че Мира не търсеше от него любовна утеха. Ако трябваше да бъде съвсем точен, Лон също не изпитваше някакво особено любовно увлечение към нея. Истината бе, че в случаи като този смъртното му тяло просто не искаше да приеме никакви ограничения и с охота би грабнало нейното, отново и отново, ако не бе ясното съзнание и волята, че трябва да спре. Осъзна, че именно това бе грехът на Ева, че тя бе осъдена през вековете не толкова заради предизвикателната си фигура и чар, колкото заради първичното желание на мъжа.

— Мира, чуй ме! — започна отново той, като шепнеше настойчиво. — Не съм решил да отхвърля молбата ти. Просто трябва да разбереш колко неблагоразумно постъпваш, като отхвърляш Наял. Защото наистина едно на хиляда момичета може да спечели любовта на такъв забележителен мъж и само едно на стотици племена може да отгледа такова момиче.

Мира отново отвори уста да каже нещо в своя полза, но монахът поклати глава.

— Моля те, дете, позволи ми да свърша. Трябва да знаеш, че ние с брат ми Блар накарахме този род да се гордее с нас не за да задоволим някакви свои капризи, а чрез постоянно себеотричане. Мисълта да ставам всяка сутрин в два часа за молитва не ме привлича повече от опасността брат ми Блар да бъде ранен в боя. И въпреки това изпълняваме задълженията си, водени единствено от любовта към призванието. Така би трябвало да бъде и при теб. Да не се отдръпваш, щом първия път не ти хареса нещо, а да продължиш напред, уверена, че Той, Господ, ще ти даде сила и воля за величието, което ти е определено.

Като се поуспокои малко от уверенията на монаха, че още не е решил да отхвърли молбата й, Мира издърпа ръцете си от неговите.

— Но аз не търся величие, отче. Търся любов. Искам любов, която винаги съм знаела, че Наял Мак Куган не е в състояние да даде. Той може и да е забележителен, но както сигурно си разбрал като мен, е и точно толкова пустословен и неспособен да отдаде напълно сърцето си на никое момиче. Вие с Блар, макар и да не харесвате някои неща от работата си, по принцип сте напълно отдадени на призванието си. А аз, като стана съпруга на Наял, едва ли ще намеря някакво удоволствие от това да бъда с него нощ след нощ и година след година.

— Петата божия заповед казва, че трябва да почитаме родителите си. Трябва да им се подчиняваме, Мира. Такава е божията воля. А не е ли волята на баща ти да се предложиш на Наял?

— Да, така е. Вече ти казах. Но нали няма баща ми да легне в леглото на Мак Куган!

За момент монахът изпита желание да я удари за нахалството и нетактичността да говори толкова откровено с едно духовно лице. След това изведнъж присви очи, сякаш се бореше със себе си, за да не покаже възхищението си.

— Много добре! Ако останалите решат да ти го наложат, не е грях, че го казваш. Права си. А в брачното ложе ще бъдете само вие двамата с Наял.

— А за мен ще ми остане грехът да прелюбодействам, тъй като мога да намеря любов само в прегръдките на друг.

Точно според очакванията на Мира светият човек остана шокиран от допускането на такова порочно намерение.

— Той трябва да е идеален във всяко едно отношение, след като заради него отхвърляш мъж като Наял Мак Куган — каза Лон тихо и предпазливо.

— Да, що се отнася до това, което е от най-голямо значение за мен. Любовта. И аз мисля, че това винаги ще бъде по-важно от ранга.

— Става въпрос за викинга, който целуна ръката ти на брега, нали? — попита Лон, като я погледна право в очите.

При тези думи Мира шумно преглътна.

— Същият — призна си тя след малко. — Предводителят.

— Но, за Бога! Той е чуждоземец, езичник. И да имаш някаква причина да му се доверяваш, не е възможно да го смяташ за подходяща партия.

— Ще трябва да се покръсти. Зная. Трябва да влезе в лоното на църквата. Но аз съм сигурна, че той иска това, защото е наполовина ерс, както ти казах вчера… А защо, като си ме видял да говоря с него на брега, не ми го каза?

— А ти защо не ме попита? — възрази й той.

— Аз… аз не исках да знаеш за тях. Не и преди…

— Преди какво?

— Преди Киарда да се е срещнала с него първа. Тъй като е син на нейна братовчедка…

— Син на нейна братовчедка? Що за лудост е това?

— Истина е. Иди да питаш Киарда, ако не ми вярваш. Тя също е сигурна, че норсът, когото ти видя, е син на отдавна изгубената нейна братовчедка Елана Мак Айл. Донесъл е като доказателство една семейна брошка, а освен това говори нашия език удивително добре.

— Елана бе отвлечена от викингите преди повече от двадесет и пет години. Не сме чули и дума от нея или за нея, или пък за другите, които бяха откарани в Туле още тогава, и никога няма да чуем. Отвлекат ли веднъж ерс от тези брегове, той никога не се връща, още по-малко пък негов потомък. Просто нещата са такива.

— Досега — предпазливо го поправи Мира. — В Норвегия нямат повече обработваема земя и затова са започнали да идват в Ирландия с мирната цел да се заселят. Те искат само да ни станат съседи.

Монахът повиши глас от изумление.

— Наши съседи? Мира! Трябва да си останала без мозък, за да мислиш, че това е възможно. Нашите крале няма да искат и да чуят за това. Това е ирландска земя и тя си е наша.

— Твоите братя не пътешестват ли на изток, за да се заселят в Европа и да разпространяват там божията вяра.

— Това е друго. Ние ходим като мисионери при тези, които имат нужда от нас, а не като мъже, които някога са нападали същите брегове.

— Но тези викинги са наполовина ирландци. В жилите им тече нашата собствена кръв. Това няма ли да има значение за тях?

Лон поклати глава, сякаш бе твърде обезпокоен от тази новина, както и от упоритата защита на Мира, за да продължи разговора. Като въртеше очите си, той прекоси поляната, отиде до близкото дърво, седна на земята и се подпря с гръб в ствола на дървото. Тялото му може и да жадуваше от време на време за плътски удоволствия с такава жена, но подобни разговори го изпълваха с желание да се върне към относително нормалния и подреден живот в манастира.

— За Бога, момиче! И да искаш да отхвърлиш Наял, със сигурност си избрала най-съмнителния мъж, с когото да го замениш.

Мира бавно се приближи до него.

— Не аз го избрах, отче. Той мен избра. Аз просто бях излязла сутринта да бера ягоди, както ми бе наредила майка ми, когато той се промъкна до мен и поиска сърцето и предаността ми.

— Един викинг? — попита Лон, като продължаваше да се чуди.

— Един мъж, полунорс, полуерс.

— Значи полуезичник. Не забравяй това. — Той изкриви лицето си от отвращение. — Имаш ли понятие какво означава това? Някои от монасите, които са ходили до Туле, разказват такива неща, че не смея да ти ги кажа. За масово обесване на роби, кучета, коне, всички на едно и също дърво в почит на норските им идоли. За издигане в култ на най-срамните части на един жребец. Как изобщо човек може да се опитва да спасява душите на такива диваци. Казвам ти, дъще, самата мисъл за това ме разстройва. Мисля, че тези мъже, даже и да са произлезли от някой умиращ клон на нашето родословно дърво, със сигурност са непоправими.

— Добре. Ако църквата беше на същото мнение, тя нямаше да изпраща мисионери в Туле, нали отче? — попита Мира с глас, който бе много по-мек и помирителен, отколкото думите й. Монахът бе човек, свикнал много повече на уединена работа, отколкото на такъв светски спор, и въпреки че упорстваше в усилията си да излага аргументи, тя почувства, че започва да преодолява съпротивата му. — А нали и нашите хора, вече почти четиристотин години просвещавани от ученията на свети Патрик, все още продължават да боготворят слънцето и да принасят в жертва при някои случаи хора и животни?

— Само в един случай — бързо отвърна на удара й той.

— Да. Бдението на Самхейн.

— Навечерието на Вси Светии — поправи я Лон, защото църквата винаги настояваше да се използват християнските наименования на друидските празници.

— Да. Празникът на Вси Светии.

— А от няколко години насам в този форт не се е проляла и капка кръв дори по такъв повод — побърза да добави той.

Мира се усмихна подкупващо.

— Само поради любезното ви присъствие на тази дата всяка година, скъпи отче. А аз съм сигурна, че заради голямото си сърце накрая ще окажете тази милост и на нашите неориентирани полубратя долу на брега.

При тези думи духовникът издаде една дълга, уморена въздишка, която Мира прие за добър знак.

— Ако те са толкова миролюбиви, колкото твърдиш, защо си казала само на Киарда за тях? — попита той.

— Защото аз самата едва вчера научих за присъствието им и исках тя да прецени дали наистина са от рода Айл.

— А тя сигурна ли е в това?

— Да. И възнамерява да съобщи на хората от племето още днес. Моля те, брат Лон, кажи й за това, преди да тръгнеш за манастира.

— Разбира се, Мира Мак Игън — обеща той, като отново присви очи. — Можеш да бъдеш сигурна в мен независимо от заплахата, която те могат да представляват за нас.

— Само така си мислиш! Преди два дни бих умряла от страх при вида на лагер на викинги толкова близо до форта. А сега, Господ да ми е на помощ, бих умряла, ако видя, че е изчезнал.

— Да. Несъмнено си влюбена, дете мое — потвърди монахът и се подпря, за да се изправи на крака, изтупа прахта от дланите си и отново се обърна към нея. — Присъствал съм на достатъчно сватби, за да мога да позная един влюбен поглед. Но трябва да разбереш колко много искаш от мен. Не ми стига това, че по заповед на абата трябва да се грижа за душите на кралските воини, ами сега ще трябва да покръствам и езичници, а и ти ме заплашваш, че ще извършиш прелюбодеяние, ако отнеса посланието.

Мира засрамено сведе очи. Наистина досега не бе осъзнала колко трудно изпълними бяха молбите й, докато не ги чу със собствените си уши.

— Зная, скъпи братко, и се заклевам един ден да ти се отблагодаря по някакъв начин.

— Дори и да измисля някакъв начин да не предам тази бележка, трябва да знаеш, че това само ще отложи нещата между теб и Наял, но рано или късно мистър Мак Куган ще изяви желание да те спечели, а баща ти да го види, че е успял.

— О, зная това. Зная, че можеш да ми осигуриш само известна отсрочка. Но аз имам нужда точно от това. Само времето стои между мен и готовия за християнски брак мъж, когото обичам.

Лон отново въздъхна угрижено.

— Много добре тогава. Но само този път, запомни това.

Мира извика възторжено и разпери ръце, за да го прегърне. Той обаче се отмести настрани и вдигна ръка, за да я спре.

— Не, момиче. Оттам ми кажи каквото имаш да казваш. Достатъчно грижи ми създаваш само като караш да пазя тайните ти.