"Искровете (Историко-географски очерк)" - читать интересную книгу автора (Христофоров Асен Г.)

Глава IДжебели Рила и Пашаница

I

Струва ми се, за разлика от мнозина не по-малко ревностни поклонници на Рила, че най-хубавата гледка към тая планина не се разкрива от темето на Черни връх. Не защото витошкият първенец е безличен връх. По-нисък и от пловдивските тепета, той дръзко е струпал камънаците си върху ръба на широкото плато и тъй, някак измамно, е смогнал да достигне 2286 метра надморска височина. Ала самият той е малък, скромен връх. Не зная някой да е получил виене на свят, стъпил връз него. Но изгледът към четирите посоки на ветровете, които шетат из нашата родина, и най-вече погледът към Рила веднага омайват. Ала оттук тя не изглежда толкова висока. Разстоянието между двете планини сякаш смалява както боя на едната, така и осанката на другата. При това Рила има свои предпланини.

Колкото и ниски да са Плана и Верила, те се въвират в зрителното поле и коварно смъкват част от абсолютната височина на планината. Окото лесно се мами.

Полъгал се е и Иван Вазов. Тръгнал на сватбено пътешествие до Рилския манастир — едно пътешествие, оставило в наследство на поколенията неговата несравнима „Великата рилска пустиня“, той е пленен от гледката към гърба на планината откъм равното радомирско поле. Уви, оттук Рила показва само едната си половина.

Народният поет неволно плаща дан на грешката в писанията на тогавашните географи, подвели едно цяло поколение да вярва, че на изток Рила достига едва до Бели Искър и Демиркапия. Затова той поставя Мусала в Западните Родопи. Излял е дивните си възторзи само за половината планина, за днешната Северозападна Рила, и то гледана почти в гърба. Тези възторзи и сега ни въодушевяват. Ала те не са пълни. Грешката на географите просто ни е ограбила от други прекрасни редове, останали ненаписани от ръката на поета. Защото цялата планина би го въодушевила още повече.

Не са много прави и онези, които смятат, че само при Самоков, от моста над Искъра, Рила израства пред погледа в цялото си величие. Гледката оттам действително е смайваща. Планината стърчи като стражница отвъд града — като огромна, настръхнала, назъбена стражница. Човек просто изпружва врат и стрелва очи към приоблачните висини, без да държи сметка за шапката си. А тя може да тупне във водите на реката. Защото средното равнище на Самоков е 950 метра, а островърхото чело на рилския първенец дращи облаците докъм 2925 метра надморска височина. Прилична, бих казал почтена разлика от кръгло два километра на възбог! И то само на хвърлей камък от града. Тази абсолютна разлика във височините принуждава дори най-скромните люде, застанали на моста връз Искъра, да вирят нос към небесата. За жалост кръгозорът от тоя мост стига едва до Йозола, малко отвъд Демиркапия или най-много до Мечитите, и не включва другата половина на Северозападна Рила, предизвикала възторзите на Вазов. Тоя обсег на погледа дава непъла, половинчата представа за планината. Шишманов връх затулва гледката.

Само от горния южен край на пасарелския язовир Рила разкрива най-цялостно снагата си. Шосето, сякаш изопнат въдичарски прът, сочи право към града. Остават още десетина километра. И нищо не препречва гледката към насечената верига на планината. От предното място в автобуса — тая подвижна опорна точка — Рила не е нито твърде близка, за да ни смути, като някаква сирена, с твърдите люспи по снагата си, нито пък е толкова далече, та замъгленият поглед да не забележи и най-скрития й чар. Тя е там, пред нашите очи, спокойна, горда и възхитителна. Кухо и глухо звучат тия думи. Ала тя е точно такава — спокойна, горда, възхитителна, и то през всички годишни времена. Само ниските облаци понякога помрачават нейното лице.

Тогава тя го скрива от погледа и едва показва полите си — тъмни от влажните гори през зимата, когато ветровете са обрулили снега от дърветата, зелени като недозрели маслини през лятото и есента и странно гальовни през пролетта от свежата резеда на младите смърчови филизи.

Безплоден би останал опитът на перото да опише Рила от тая далечина. Върховете изглеждат накамарени един връз друг. Примижали, очите едва ги разпознават.

Те се плъзгат по насеченото било от изток, нейде към Равни чал и Казана, шарят по плещите на Студения чал, спират за миг върху пирамидалния купол на рилския първенец, сетне погледът изведнъж прелита от стръмната, отсечена стена на Орлово скалье, прескача пролома на Бели Искър, зад който се издига гиздавата Йозола, и безпомощно застива върху огромното, причудливо назъбено било на цяла Северозападна Рила — с Лопушките върхове и Купените нейде по средата и острото чело на Мальовица в дъното, а на запад Кабул, извил гръб като полегнал великан. Гледката е изумителна! Дори Иван Вазов не дръзва да я опише. Възхитен, той възкликва: „Могат да станат още много революции в съвестите на хората, много вярвания могат да изчезнат, но величествеността на Рила планина до веки веков ще бъде такава и ще възхищава сърцата и умовете на бъдещите поколения“.

Мъдри, пророчески слова! Такава е нашата родна Рила. Тя се извисява в сърцето на Балканския полуостров, горда и величествена, с неувяхваща хубост през вековете. Някога траките й дали името. Нарекли я Рила, или „водна планина“ — заради нейните кристални езера и бистри потоци, които подхранват водите на Искър, Места и Марица. Бесите, тези изкусни ковачи на хладни оръжия в древността, първи са плавили желязна руда от пясъците на нейните реки. Славяните са гушили малките си поселища в подножието на планината, а техните стада са бродили лете по високите пасбища. Римляните прокарали друм по билото на Лакатишка Рила и изградили първото рударско поселище в най-закътаната долина, гдето и до днес личат издълбани в скалите шахти за добив на злато. Още през първото ни царство, по времето на Петра, ние направихме от нея свое светилище, съграждайки манастира на Ивана Рилски, който запази тлеещата жарава на българщината през последвалото многовековно робство. И не случайно искрата на нашето Възраждане пламна в полите на Рила, откърмила Паисий Хилендарски в Банско и плеяда книжовници, зографи и родолюбци в Самоков. Банско и Самоков — два светли фара в нашата история! Но ето тъкмо тук, нейде около Самоков, стърчи невидимият и страшен кръст върху гроба на Второто българско царство. Тук Иван Шишман е загубил една от последните решаващи битки с турците. Скръбен, мъчителен спомен! И не е ли по-добре, че водите на днешния огромен язовир заляха землището на Чамурлия, наречено в по-ново време Шишманово в памет на тая злополучна битка? Селището отдавна почива под водите, но преданията остават. Според тях, сам Шишман е бил ранен на седем места при оттеглянето на разбитите български войски нагоре по Искъра и кръвта от лютите му рани, попила в сухата земя накарала да бликнат седем извора, известни и до днес като Цареви кладенци. Но владетелят не загинал от раните. Едва през 1393 година подир обсадата на Никопол той бива пленен и откаран в Пловдив, където умира в тъмницата. Започва многовековното робство Следите на това робство личат и днес и по Рила. Това са многобройните турски названия на върхове и ридове, останали като символи на неумолимата чужда власт, която е бързала да заличава даже спомените от силното българско царство. Колко чужда е географската номенклатура на планината и колко бедна откъм български названия! Сега побългаряваме турските имена. Но кой би могъл да твърди, че тези върхове, рътове и езера не са имали отколе наши, български прозвища, останали още от времето на траките, славяните и потомците на Аспаруха? Вече позабравихме и Белмекен. Новите имена постепенно засядат в съзнанието. Ала все още има толкова „чалове“ по Рила, накацали като турски чалми по билото на планината — към тридесетина лични двухилядници. Все още има десетки чужди названия на ридове и долища, на пасбища и езера, на гори и долини. Дали ще се отърсим някога от тях?

Навярно ще ги понасяме десетилетие подир десетилете с излишно търпение, примесено с немара и тъпо неродолюбие.

Нищо не говори тъй красноречиво за гнета на турския феодализъм в българските земи, за чудовищното неравенство и неправда към покорения народ, както простата и почти смешна истина, че цялата ненагледна Рила, цялата огромна планина от река Яденица на изток, край Белово, до Джерман на запад и Предела на юг, с нейните 2396 кв.км, с нейните красиви върхове, гористи рътове и кристални езера, е принадлежала само на един човек! Това е Гаази Кара Мустафа паша, окончателният завоевател на целия Балкански полуостров и на много земи извън него. Ферманът на Баязид II от 1508 година разрешава на тоя велик везир „да владее като своя собственост още и цялата планина, наречена Джебели Рила“. Владението е наследствено. Но той не е могъл да обсеби и красотата на Рила.

Съмнително е дали кракът на великия везир е стъпвал на някой рилски връх. Ако пашата бе изградил поне една крепост в планината или дворец, чийто скромен двор да бъде цяла Рила, или даже един по-як яхър за конете си, техните развалини щяха и днес да ни напомнят за Гаази Кара Мустафа. Ала той не е оставил нито един културен паметник в Рила. Доволен е бил да прибира приходите от нейните гори и пасбища. И още приживе побързал да завещае своята Джебели Рила на вакъфа в родния си град Гейбус, нейде в Мала Азия, врекъл приходите за издръжката на свещената джамия, на имарето и месчедите. Дори монасите на Рилския манастир, вгнездили се в планината цели пет века преди появата на Кара Мустафа, са били „наематели“ на вакъфа в Гейбус! Това личи от един ферман, издаден в Одрин от султан Мохамед IV, в който се подчертава, че рилските калугери редовно са изплащали на вакъфа определените им данъци за тяхната част от планината. Наистина забравен е бил хрисовулът на Иван Шишман за дарението на тая обител… Днес и ние бихме забравили великия везир, ако не свързвахме името му с това звучно и странно название на Рила, запазило се почти до Освобождението.

Една друга подробност ни кара да се връщаме към Гаази Кара Мустафа паша. Тя е свързана с географското деление на планината. Перото просто се изкушава да напише, че и Рила, като някогашната Галия на Юлий Цезар, се разделя на три части — северна, средна и южна, ала откак географите, изигравайки Вазов, удължиха границите на планината с един целодневен преход на изток (от Бели Искър до река Яденица), делението стана по-друго. Сега са налице четири дяла: Източна Рила, простряла се от рилския първенец почти до Юндола, Северозападна Рила, опасана на запад от извивките на Джерман, Средна Рила (между реките Рилска и Илийна) и Югозападна Рила, опряла рамо в Пирина чрез седловината на Предела. Днес нито един от тези четири дяла няма свое лично, собствено име, макар че два от тях — източният и северозападният, са достатъчно добре обособени. Днес, но не вчера или завчера. Десетилетия наред Северозападна Рила е била известна като Пашаница. Всеки средношколец е познавал това име. А то е било свързано с Гаази Кара Мустафа паша или може би с личността на един друг султански сановник, известния Ахмед паша, за чиито дела ще напомня по-късно.

Названието Пашаница съществува и до днес, макар и в малко по-друга форма — жителите на Искровете го произнасят Пашиница, но то се отнася до един сравнително малък дял от планината срещу Шишманов връх, отвъд широкото речно корито, гдето Бели Искър се събира с Черни Искър. Младите хора едва си спомнят за Пашиница. Дори много старци от Искровете ще примигнат в почуда, преди да определят с приблизителна точност границите на тая местност. Павел Делирадев пръв посочи любопитната подробност, въставайки срещу наложилото се название на цялото красиво било на Северозападна Рила — от Средонос през Мечитите, Купените и Мальовица до Дамга и Кабул. При това границите на Пашаница не бяха точно определени и всеки наш учен се разпореждаше самовластно с това понятие. Най-щедър е бил Н. Г. Златарски, включил още в 1885 година цяла Лакатишка Рила в териториалния обсег на Пашаница. А самият термин означава пашово имение или пашова планина. Наложил се е поради едно недоразумение, свързано с името на известния сръбски географ Йован Цвийч.

Случаят с Пашаница ни напомня първите години от живота на младото княжество след Освобождението, когато учените глави в нашата страна на орачи и скотовъди се броят на пръсти и в България пристигат един подир друг много чужди изследователи, най-вече от славянските държави. По това време страната ни е била комай по-непозната за външния свят от всяка друга страна в Европа. Иречек, Цвийч и други учени просто разкриват една малко позната земя. На сръбския географ се дължи първото научно изследване на планината, първия завършен труд върху нейната орография, хидрография и морфология. Той е открил и Пашиница, малката и стръмна Пашиница срещу най-източния край на северозападното било, и произволно е нарекъл крайниците, плещите и главата на билото с названието на тая малка опашка. Дошли подир него, нашите учени запазват термина. И сякаш за да спорят помежду си, те само са разширявали и стеснявали обсега на Пашаница, докато едно по-ново поколение от географи неусетно изостави това название.

Ала Пашаница за Йован Цвийч е била само част от Северозападна Рила — венецът от върховете по дългото било, което загражда долината на Черни Искър от юг и запад. Билото представлява удивително цялостна и хармонична гледка. Възхитен от него, сръбският учен навярно е искал да го обособи, да го направи по-лично, да го откъсне от географските понятия за дължина и ширина. Затова е нарекъл цялото било с името на най-източния рът. Но не постъпиха ли тъй произволно и туристите преди две-три десетилетия, когато за почуда на старите хора в Искровете кръстиха северния отсечен гръб на Еленин връх с гальовното име Мальовица? И нали пак те, планинарите, първи заговориха за Мальовишкия дял на Рила, колчем ставаше дума за главното било от Средонос и Будачкия камък до Еленин връх и днешна Мальовица? Шепата наши географи трябваше да преклонят глава пред хилядите планинари и да възприемат този термин. Обаче те закръглиха билото с Дамгския и Кабулския дял. Прибавям ли към тях и Отовишкия дял с едноименния връх, щръкнал като пирамида над близките си побратими, пак насичаме главното било на много дялове и отново нарушаваме неговата естествена хармония.

Пашаница е вече забравена, непозната на по-младите планинари, макар те да не са оставили непреброден кът из нея. Името беше чуждо, при това погрешно, и напомняше за робството. И все пак тая побългарена чуждица звучеше някак гордо и същевременно гальовно, както изглеждат самите върхове по това чисто алпийско било. То трябва да бъде обособено чрез едно ново, лично, образно име! Времето само ще го изкове.