"Знакът на четиримата" - читать интересную книгу автора (Дойл Артър Конан)

ГЛАВА 8ДОБРОВОЛЦИТЕ НА УЛИЦА „БЕЙКЪР“

— Ами сега? — попитах аз. — Тоби изгуби славата си на непогрешим.

— Той действуваше според разбиранията си — каза Холмс, свали куче го от бурето и го изведе от двора на склада. — Като си помислите колко много креозот се разнася из Лондон всеки ден, не е чудно, че следваната от нас диря се изгуби. Сега често употребяват креозот, особено за обработване на дървен материал. Клетият Тоби не е виновен.

— Сигурно сега трябва да се върнем на първата диря.

— Да, и за щастие мястото е наблизо. Явно, че кучето се обърка на ъгъла на „Найтс Плейс“, понеже имаше две следи в противоположни посоки. Тръгнахме по грешната диря. Сега ни остава да тръгнем по другата.

Оказа се лесно. Щом заведохме Тоби там, където бе сгрешил, той направи широк кръг и накрая се втурна в нова посока.

— Трябва да внимаваме, да не би да ни отведе до мястото, откъдето е взето бурето с креозот — подхвърлих аз.

— И аз си го помислих. Но забележете, че Тоби ни води по тротоара, докато количката с бъчвата е минала по пътя. Не, вече е уловил истинската диря.

Движехме се към Темза през „Белмонт Плейс“ и улица „Принс“. Спуснахме се по улица „Броуд“ съвсем до реката и стигнахме до малък пристан. Тоби ни отведе до самия му край, изправи се и започна да скимти, загледан в бързея на тъмните води.

— Нямаме късмет — каза Холмс. — Тук са продължили с лодка.

Във водата край пристана и по самия пристан имаше разни плоскодънни и други малки лодки. Заведохме Тоби до всяка от тях и макар че той душеше усърдно, не откри следа.

Недалече от това пригодено за акустиране място се виждаше малка тухлена къща с дървена табела, провесена от втория прозорец. На нея с големи букви бе изписано „Мордекай Смит“, и по-отдолу — „Лодки под наем за час или за ден“. Втори надпис над вратата ни осведомяваше, че има на разположение и парен катер — твърдение, което се подкрепяше от наличието на голям куп кокс върху вълнолома. Шерлок Холмс бавно се огледа и лицето му придоби заплашителен израз.

— Лоша работа — рече той. — Тия приятелчета са по-хитри, отколкото предполагах. Май са прикрили следите си. Боя се. че имаме работа с предварително разработен план.

Вече приближаваше къщата, когато вратата се отвори и навън излезе къдрокосо шестгодишно момченце, последвано от яка червендалеста жена с голяма гъба за баня в ръка.

— Връщай се да се измиеш, Джак! — извика тя. — Връщай се, непрокопсанико, че ще си дойде баща ти и като те види, ще ни даде да разберем!

— Какво мило детенце! — подходи стратегически Холмс. — Какъв румен малък пакостник! Кажи, Джак, искаш ли нещо? Момченцето се замисли за миг и отвърна:

— Искам един шилинг.

— Не предпочиташ ли нещо повече от шилинг?

— Предпочитам два шилинга — каза детето чудо, след като размисли.

— Заповядай, вземи! Чудесно момченце имате, госпожо Смит!

— Бог да ви поживи, сър, не ще и дума. Идва ми до гуша да се оправям с него, особено когато мъжа ми го няма дни наред.

— Няма ли го сега? — попита Холмс разочаровано. — Много жалко, исках да говоря с него.

— Няма го от вчера сутринта, сър, и да си кажа правичката, взе да ме е страх за него. Но ако ви трябва лодка, сър, може и аз да ви услужа.

— Исках да наема парния катер на господин Смит.

— Бог да ви поживи, сър, та той тръгна с катера. Точно това ме притеснява, знам, че има въглища колкото да стигне до Улидж и да се върне. Ако беше тръгнал с шлепа, нямаше да се безпокоя, често ходи по работа чак до Грейвзенд и ако не свърши, остава да преспи там. А закъде е с катера без въглища?

— Може да е купил от някой пристан по-надолу по реката.

— Може, сър, ама никога не го прави. Често се ядосва какви пари искат за един-два чувала. Пък и човекът с дървения крак нещо не ми хареса, лицето му е грозно и приказките му не са нашенски. Какво непрекъснато се навърта тука?

— Човек с дървен крак ли? — престори се на изненадан Холмс.

— Да, сър, мургав мъж с маймунско лице, който много пъти търси моя старец. Събуди го предната нощ, при това мъжът ми е знаел, че ще дойде, понеже беше приготвил катера. Право ви казвам, сър, не ми излиза от ума каква е тая работа.

— Скъпа госпожо Смит, нима има причини да се плашите? — сви рамене Холмс. — от къде сте сигурна, че тъкмо еднокракият е идвал през нощта? Не разбирам защо смятате така.

— По гласа го познах, сър, той има дебел и някак приглушен глас. Почука на прозореца, трябва да беше към три часа. Рече: „Тръгвай, приятел, време е да поемем поста.“ Старецът ми събуди Джим, той е най-големият пи син, и заминаха, без да ми кажаг нито дума. Чух как дървеният крак потропва по камъните.

— А сам ли беше еднокракият?

— Не съм сигурна, сър, не мога да знам. Не чух да има още някой.

— Жалко, госпожо Смит, понеже имах нужда от парен катер, а съм чувал хубави думи за… Чакайте, как му беше името?

— „Зора“, сър.

— А, да. Не беше ли „Зора“ един стар зелен катер с жълта ивица и много широка палуба?

— Не, сър. „Зора“ е красив малък катер, не по-лош от другите.

Наскоро го боядисахме, сега е черен с две червени ивици.

— Благодаря ви. Надявам се, че скоро ще имате вести от господин Смит. Понеже ще вървя по реката, ако видя някъде „Зора“, ще обадя на мъжа ви, че се притеснявате. Черен ли казахте, че е коминът?

— Не, сър. Черен е, но с бяла ивица.

— А, да. Корпусът беше черен. Довиждане, госпожо Смит. Уотсън, виждам лодкар, който ще ни превози до отсрещния бряг. Докато седяхме на кърмата, Холмс каза:

— Най-важного при разговор с такива хора е никога да не им показвате, че сведенията, които ви дават, имат каквото и да е значение. Направите ли го, стават неми като риби. А престорите ли се, че ги слушате насила, много вероятно е да научите каквото ви интересува.

— Сега вече е ясно накъде ще поемем — казах аз.

— Какво бихте предприели тогава?

— Бих наел катер, за да потърсим „Зора“ по реката.

— Скъпи приятелю, такава задача е колосална. „Зора“ може да е спрял на който и да е пристан по бреговете от тук до Гринич. Под моста в продължение на мили има направо лабиринт от места за акостиране. Ще са ви необходими много дни, за да ги обиколите сам, без чужда помощ.

— Тогава се обърнете към полицията.

— Не. Вероятно ще се обадя на Атълни Джоунс в последния момент. Той не е лош човек и не бих желал да го злепоставя професионално с някое свое действие. Но ми се иска след като стигнахме толкова далече, да се справя сам.

— Не може ли тогава да дадем обява във вестниците, за да получим сведения от собствениците на пристани?

— Ще стане още по-лошо! Нашите хора ще узнаят, че преследвачите са по петите им, и ще напуснат страната. И без това по всяка вероятност ще го сторят, но докато смятат, че не ги заплашва никаква опасност, няма да бързат. В този смисъл енергичността на Джоунс ще ни е от полза, защото неговото мнение за случая непременно ще си пробие път в печата и бегълците ще решат, че се върви по грешна следа.

— Тогава какво ще правим? — попитах аз тъкмо като спряхме близо до затвора на „Милбанк“.

— Ще вземем този файтон, ще се приберем у дома, ще закусим и ще поспим един час. Сигурно ни е писано и тази нощ да бъдем на крак. Кочияшо, спри на някоя телеграфна станция! А Тоби ще задържим, може пак да ни потрябва.

Спряхме пред пощата на улица „Грейт Питър“ и Холмс телеграфира.

— Кажете, как мислите, до кого изпратих телеграмата? — попита той, когато отново потеглихме.

— Никаква представа нямам.

— Спомняте си за доброволния полицейски отряд на улица „Бей-кър“, който използувах в случая Джеферсън Хоуп, нали?

— И още как — разсмях се аз.

— Тъкмо сега помощта му ще бъде неоценима. Ако не успеем, пазя в резерва и други ходове, но най-напред ще опитам с момчетата. Телеграмата изпратих до Уигинс, тяхното неумито лейтенантче, и очаквам, че ще се появи заедно с шайката още преди да сме свършили със закуската.

Вече беше някъде между осем и девет часът и аз усещах силните последствия от поредицата нощни вълнения. Бях отпуснат и уморен, със замъглено съзнание и отпаднало тяло. Липсваше ми професионалното въодушевление, което крепеше моя другар, и не можех да гледам на станалото като на отвлечен мисловен проблем. Колкото до смъртта на Бартоломю Шолто, чух малко хубави думи по негов адрес и не можех да изпитвам силна антипатия към убийците му. Съкровището обаче беше друга работа. То, или поне част от него, принадлежеше на госпожица Морстън. Докато имаше някаква надежда да се намери, бях готов да посветя живота си на тази цел. Вярно е, че ако го откриех, госпожица Морстън щеше да стане непостижима за мене. Но само една дребнава и егоистична любов би се повлияла от такава мисъл. Щом Холмс можеше да се посвети на откриването на престъпниците, то аз имах десетократно по-важна причина да търся усилено съкровището.

Изкъпах се във ваната на улица „Бейкър“, преоблякох се в чисти дрехи и се почувствувах чудесно освежен. Когато се върнах в гостната, заварих масата сложена и Холмс вече сипваше кафето.

— Ето, вижте! — засмя се той и ми посочи отворения вестник. — Енергичният Джоунс и вездесъщият журналист са се споразумели. Но случаят вече ви дотегна. По-добре първо си изяжте шунката и яйцата.

Взех вестника от него и прочетох кратката бележка, озаглавена „Загадъчна случка в Ъпър Норуд“.

— Великолепно, нали? — засмя се Холмс, като отпиваше от кафето. — Вие как смятате?

— Смятам, че едва сме се отървали да не арестуват и нас като престъпници.

— И аз съм на същото мнение. Не бих могъл да гарантирам, че ще бъдем в безопасност, ако Джоунс получи нов прилив на енергия.

В този миг на входната врата силно се позвъни и гласът на нашата хазяйка госпожа Хъдсън се извиси до вопъл на протест и недоумение.

— Господи, Холмс — казах аз и се надигнах от масата, — струва ми се, че наистина идват да ни приберат.

— Не, не е стигнало чак дотам. Това е помощният детективски отряд на улица „Бейкър“, това са доброволците.

Докато говореше, по стълбите се чу топуркане от боси крака, прозвучаха викове и в стаята влетяха дузина мръсни и окъсани малки уличници. Независимо от бурното им появяване, те показаха известна дисциплина, понеже веднага застанаха в редица и впериха в нас очаквателни погледи. Едно от момчетата, по-високо и по-голямо на години от останалите, пристъпи напред с чувство на професионално превъзходство, което изглеждаше много смешно за такова невзрачно малко плашило.

— Получих съобщението ви, сър, и веднага ги доведох — каза то. — За билети отидоха три шилинга и половина.

— Заповядай — каза Холмс, като извади няколко сребърни монети. — В бъдеще момчетата ще докладват на теб, Уигинс, а ти ще докладваш на мене. Не бива да подлагате къщата на такива нападения. Както и да е, сега поне всички ще чуят нарежданията ми. Искам да науча местоположението на парния катер „Зора“, собственост на Мордекай Смит. Катерът е черен с две червени ивици, коминът му е черен с бяла ивица. Намира се някъде по Темза. Искам един от вас да стои на пристана срещу „Милбанк“, където може да се завърне катерът на Смит. Другите трябва да се разделят и да търсят навсякъде и по двата бряга. Обадете ми се веднага, щом научите нещо. Разбрахте ли добре всичко?

— Да, началник — каза Уигинс.

— Заплащането ще бъде по старата тарифа плюс гвинея за момчето, което открие катера. Ето ви аванс за един ден. А сега тръгвайте!

Холмс раздаде на всеки по шилинг, момчетата шумно слязоха по стълбите и миг по-късно ги видях да се носят по улицата.

— Ако катерът не е потънал, ще го намерят — каза Холмс, като стана от масата и запали лулата си. — Те се пъхат навсякъде, всичко виждат и всичко чуват. До вечерта очаквам да открият „Зора“. А ние нямаме какво да вършим, докато не научим резултатите. Няма как да съединим прекъснатата диря, докато не намерим „Зора“ или Мордекай Смит.

— Тоби може да изяде тези остатъци. Лягате ли си, Холмс?

— Не. Не съм уморен. Моят организъм е особен. Не си спомням да съм бил уморен от работа, докато безделието направо ме изтощава. Ще пуша и ще размишлявам върху тази странна работа, в която ни въведе прекрасната ми довереница. Би трябвало всичко да е от лесно по-лесно. Бездруго хората с дървен крак не се срещат често, а пък вторият човек според мене е направо изключителен.

— Пак говорите за втория!

— Поне пред вас не искам да го представям като загадка. Но вие сигурно сте си създали собствено мнение. Да видим с какви данни разполагаме… Имаме миниатюрни следи, пръсти, които никога не са били стягани от обувки, боси нозе, тояга, завършваща с камък, голяма ловкост, малки отровни стрели. Как ви се вижда всичко това?

— Човекът е дивак! — възкликнах аз. — Сигурно е някой от индийците, свързани с Джонатан Смол.

— Едва ли — каза Холмс. — В първия миг, когато видях странните оръжия, и аз бях склонен да мисля така, но особеният характер на следите ме накара да коригирам възгледите си. Между обитателите на Индийския полуостров има дребни хора, но никой от тях не би могъл да остави такива следи. Истинският индус е с издължено и тясно стъпало. Мохамеданинът се обува със сандали и палецът е отделен от другите пръсти, понеже каишката обикновено минава помежду им. Стреличките могат да се изпращат само по един начин: издухани през тръба. Къде остана нашият дивак?

— В Южна Америка — наслуки подхвърлих аз.

Холмс протегна ръка и взе от полицата един обемист том.

— Това е първият том от географския справочник, който издават сега. Може да се каже, че е най-меродавен. Да видим какво пише… — „Андамански острови. Разположени на 340 мили северно от Суматра, в Бенгалския залив.“ Хм-хм. А по-нататък? — „Влажен климат, коралови рифове, акули, пристанище — Блер, лагер за каторжници, остров Рътланд, бедфордии…“ Аха, ето! — „Туземците от Андаманските острови могат да претендират за определението, че са най-дребните хора на земята, макар че някои антрополози отдават предпочитанията си на африканските бушмени, калифорнийските индианци и населението на Огнена земя. Средният ръст е доста под четири стъпки, макар че има възрастни индивиди, много по-ниски от посоченото. Андаманците са свирепи, мрачни и несдържани хора, макар че проявяват силна приятелска привързаност, ако се завоюва доверието им.“ Обърнете внимание на това, Уотсън. А сега чуйте по-нататък… — „Те са грозни по природа, имат огромни глави с неправилна форма, малки очи с жесток поглед и разкривени черти. Ръцете и краката им обаче са с необикновено дребни размери. Андаманците са толкова несдържани и свирепи, че всички усилия на британските власти да ги спечелят в някаква степен на своя страна са се проваляли. Те са страшилище за корабокрушенците, разцепват с тояги, завършващи с камък, главите на оцелелите или ги убиват с натопени в отрова стрели. Такива кланета неизменно завършват с канибалско угощение.“ Какви мили, дружелюбни хора, Уотсън! Ако нашият човек е бил оставен да действува според разбиранията си, работата е можела да вземе отвратителен обрат. Мисля си, че при сегашното положение Джонатан Смол би дал мило и драго да не го беше наемал.

[# Дървета от семейство сложноцветни. Б. пр.]

— Но как се е събрал с такъв странен другар?

— Е, нямам представа. След като обаче вече решихме, че Смол идва от Андаманските острови, присъствието на островитянина не е чудно. Положително след време ще узнаем цялата истина. Вижте какво, Уотсън, изглеждате ми уморен до смърт. Полегнете на дивана, ще се опитам да ви приспя.

Аз легнах, а Холмс взе от ъгъла цигулката си и започна да свири тихо някакъв унесен, мелодичен напев — несъмнено собствено съчинение, защото той притежаваше забележителни импровизаторски способности. Смътно си спомням мършавото му тяло, съсредоточения израз и веждите, които се местеха нагоре-надолу. После сякаш кротко се понесох по ласкавото море от звуци, докато се озовах в царството на сънищата, където отгоре ме гледаше милото лице на госпожица Морстън.