"Етюд в червено" - читать интересную книгу автора (Дойл Артър Конан)

ГЛАВА 2НАУКАТА ДЕДУКЦИЯ

На другия ден се срещнахме според уговорката и огледахме жилището на улица „Бейкър“ номер 221 Б, което Холмс беше споменал при запознанството ни. Квартирата се състоеше от две комфортни спални и приятно обзаведена голяма и просторна гостна, в която влизаше светлина от два широки прозореца. Мястото беше чудесно във всяко отношение, а наемът изглеждаше толкова умерен, когато се подели, че сключихме на място сделката и веднага влязохме във владение. Същата вечер пренесох багажа си от хотела, а на идната сутрин Холмс ме последва с няколко сандъка и куфар. Един-два дни бяхме заети с разопаковане и възможно най-подходящо подреждане на вещите. Щом приключихме, постепенно започнахме да се разполагаме като у дома си и да свикваме с новата обстановка.

Може да се каже, че Холмс не беше от трудните за съжителство хора. Имаше спокоен нрав и установени навици. Рядко си лягаше след десет часа вечерта и без изключение сутрин закусваше и излизаше, преди аз да съм станал. Обикновено прекарваше деня в болничната лаборатория или в дисекционната зала, а понякога предприемаше дълги разходки, които сякаш случайно го отвеждаха в най-западналите Лондонски квартали. Обземеше ли го треска за работа, енергичността му минаваше всички граници. Сегиз-тогиз обаче изпадаше в обратно го състояние н дни наред от сутрин до вечер лежеше върху дивана в гостната почти без да говори и без изобщо да се помръдва. В такива моменти забелязвах промяна в изражението му — погледът му ставаше толкова унесен и празен, че ако умереният и порядъчен живот, който водеше, не свидетелствуваше за противното, бих го заподозрял в пристрастяване към някакъв наркотик.

С течение на времето интересът ми към Холмс и любопитството към житейските му цели постепенно се задълбочиха и нараснаха. И личността, и външният му вид бяха такива, че привличаха вниманието и на най-случайния наблюдател. На височина доста надхвърляше шест фута5 и беше неимоверно слаб, поради което изглеждаше значително по-висок. Имаше жив и проницателен поглед (освен през кратките периоди на апатия, за които споменах), а острият му орлов нос придаваше на цялото му изражение оттенък на готовност и решителност. И брадичката му беше издадена и квадратна, което също е белег на твърд характер. Ръцете му без изключение винаги бяха изцапани с мастило и петна от химикали, но иначе Холмс работеше извънредно внимателно, както често имах възможност да наблюдавам, когато боравеше с чупливите оръдия на труда, използувани от естествоизпитателите.

Читателят сигурно ще ме квалифицира като безнадежден натрапник, понеже си признавам колко много този човек дразнеше любопитството ми и колко често изпитвах желание да премахна преградата на потайността му по отношение на всичко, което го засягаше. Преди обаче да бъда съден, нека не се забравя, че водех безцелно съществуване и почти нищо не привличаше вниманието ми. Състоянието на здравето ми позволяваше да излизам навън само ако времето е изключително меко, а нямах приятели, които да ме посещават и да нарушават еднообразието на моето всекидневие. При това стечение на обстоятелствата аз радушно приветствувах малката загадка, която витаеше около моя съжител, и прекарвах голяма част от времето си в усилия да я разкрия.

Холмс не се занимаваше с медицина. Попитах го за това и самият той потвърди с отговора си мнението на Стамфорд по въпроса. Не си личеше също да е посещавал лекционен курс, с който би могъл да получи диплома в някоя научна област или да стигне до други мечтани двери, през които да влезе в света на учените. При все това вършеше някои от изследванията със забележително усърдие и макар и в границите на чудатостите си, имаше изключително широки и конкретни познания, така че съжденията му направо ме изумяваха. Положително не беше възможно човек да работи така усилено или да събира толкова точни сведения, ако няма предвид някаква определена цел. Между несистемно занимаващите се с наука рядко могат да се намерят хора, отличаващи се с точни познания. Никой не обременява съзнанието си с дреболии, ако няма достатъчно важна причина да го прави.

Не по-малко забележително от знанията на Холмс бе невежеството му. За съвременната литература, философия и политика той сякаш не знаеше почти нищо. Цитирах веднъж Томас Карлайл6, а Холмс попита съвсем простодушие кой всъщност е Карлайл и с какво се е занимавал. Изненадата ми обаче достигна върха си, когато случайно узнах, че Холмс не е запознат с теорията на Коперник и с устройството на Слънчевата система. Фактът, че едно цивилизовано човешко същество от нашия XIX век може да няма представа, че Земята обикаля около Слънцето, ми се видя толкова необичаен, че просто не бях в състояние да го осмисля.

— Изглежда, сте изумен — каза ми той. като видя колко съм изненадан. — след като вече научих това, най-добре ще е да го забравя.

— Да го забравите ли?!

— Как да ви кажа — започна да обяснява той, — според мен първоначално човешкият ум е нещо като празно таванче, където всеки прибира ненужни мебели. Глупакът наблъскан каквито му попаднат вехтории, така че знанията, които могат да му бадат от полза, биват изхвърлени навън поради липса на място или в най-добрия случай са така затрупани с разни неща, че му е трудно да стигне до тях. Друго е квалифицираният труженик: той наистина много внимава какво прибира в тавана, в мозъка си. Не разполага с нищо освен със сечивата, с чиято помощ си върши работата, по пък асортиментът им е голям и ги е подредил по най-съвършен начин. Грешно е да се смята, че малката стаичка е с разтегателни стени и може да се разширява безкрай. Повярвайте ми, идва време, когато за всяко добавено ново познание човек забравя нещо, което някога е знаел. Следователно най-важното е да не се позволи на безполезните факти да изместят полезните.

— Но става дума за Слънчевата система! — възпротивих се аз.

— По дяволите, какво значение има тя за мене? — прекъсна ме нетърпеливо Холмс. — Казвате, че ние обикаляме около Слънцето. И около Луната да обикаляме, това ни на йота няма да е от значение за мен или за работата ми.

Насмалко щях да го попитам каква по-точно е работата му, но нещо в начина, по който се държеше, ми подсказа, че въпросът ми няма да е добре дошъл. Поразмислих обаче върху краткия ни разговор и се опитах да си направя изводите. Холмс каза, че не желае да трупа знания, които нямат отношение към предмета на неговите проучвания. Следователно знанията, които вече притежава, бяха само такива, които са му от полза. Изброих наум всевъзможните въпроси, по които той ми се представи като изключително добре осведомен. Взех дори молив и ги набелязах. Когато завърших този „документ“, неволно се усмихнах. Ето какво гласеше той:

Съставих списъка и обзет от ужас, го хвърлих в огъня, като си рекох: — Щом бих могъл да открия крайната цел на този човек само ако установя връзката между различните изброени достойнства, сочещи призванието, което ги обединява, по-добре още сега да се откажа.

Виждам, че по-горе съм отбелязал способностите му на цигулар. Те бяха доста забележителни, но също белязани от своенравие, както и другите му достойнства. Добре знаех, че свири цели пиеси, и то трудни, понеже по моя молба беше изпълнявал части от неща на Менделсон и други любими произведения. Освен на себе си обаче, Холмс рядко изпълняваше нещо, което да е музика, нито пък правеше опит да изсвири позната мелодия. Вечер, облегнат на креслото, той притваряше очи и небрежно скрибуцаше по струните на цигулката, положена на колената му. Понякога изтръгваше звучни и тъжни мотиви. Случваше се да изпълни и нещо причудливо и весело. Явно това ставаше израз на мислите, които го спохождаха, но не бях в състояние да определя дали музиката помагаше на тези мисли, или свиренето му бе просто следствие от хрумване или прищявка. Сигурно щях да се противопоставя на мъчителните му солови изпълнения, ако Холмс обикновено не ги приключваше, изсвирвайки бързо цяла поредица от любимите ми мелодии, като малко възнаграждение за издевателствата върху моето търпение.

През първите десетина дни никой не ни посети и аз започнах да си мисля, че съквартирантът ми също като мене няма приятели. Скоро обаче открих, че познава много хора, при това от различни слоеве на обществото. Три-четири пъти в течение на седмица идва някакъв черноок човечец с остри черти и нездрав цвят на лицето, който ми бе представен като господин Лестрейд. Една сутрин ни посети някаква модно облечена млада дама и остана половин час или повече. Същия ден следобед дойде опърпан мъж с прошарена коса, приличащ на еврейски амбулантен търговец, който ми се стори много развълнуван, последван скоро от размъкната възрастна жена. Друг път някакъв беПесен (нем.). Б. пр.

Дългокос джентълмен има разговор със съквартиранта ми, а веднъж се отби носач от железниците с униформа от памучно кадифе. Когато се появеше някое от тези неподлежащи на описание лица, Шерлок Холмс обикновено ме молеше да ги приеме в гостната и аз се оттеглях в спалнята си. Той винаги се извиняваше, че ми създава такова неудобство. — Налага ми се да използувам всекидневната като място за сделки — каза ми той, — а тези хора са мои клиенти. Отново ми бе предоставена възможност да му задам директен въпрос, но отново присъщата ми деликатност попречи да подтикна събеседника си към откровения. По това време си мислех, че Холмс има някакво важно основание да избягва подобен разговор, но скоро той разруши илюзиите ми, като по свое желание подхвана тази тема.

Сериозна е причината да си спомням, че на 4 март станах малко по-рано от друг път и заварих Шерлок Холмс да закусва. Хазяйката дотолкова бе свикнала с навиците ми да се появявам късно, че за мене нямаше нито прибори, нито кафето ми бе приготвено. С безразсъдната досада, характерна за човечеството, аз дръннах с камбанката и накратко я уведомих, че чакам. После взех от масата едно списание и се опитах да запълня времето си с него, докато съквартирантът ми мълчаливо дъвчеше препечения хляб. Видях, че началото на една от статиите е отбелязано с молив, и разбира се, започнах да преглеждам материала.

Заглавието беше малко претенциозно — „Книгата на живота“ — и се правеше опит да се покаже колко много може да научи един наблюдателен човек, ако точно и системно изследва всички данни, с които разполага. Порази ме забележителната смесица от проницателност и нелепост. В размишленията имаше конкретност и задълбоченост, но изводите ми се сториха много отвлечени и преувеличени. Авторът твърдеше, че от мигновената промяна в израза, от потрепване на мускулче или хвърлен поглед може да отгатне най-съкровените мисли на хората. Според него, ако човек се е научил да наблюдава и анализира, не е възможно да го измамят, заключенията са му безпогрешни също като повечето аксиоми на Евклид. За непосветения получените резултати биха изглеждали потресаващи и докато той не изследва процесите, довели до тях, бездруго би могъл да си мисли, че са плод на магия.

„От капка вода — казваше авторът — специалистът по логика би предугадил цял Атлантически океан или Ниагара, без дори да ги е виждал или чувал. Целият живот наподобява дълга верига, чието естество се разгадава веднага щом съзрем и една-единствена брънка. Както всички други дейности, науката за дедукцията и анализа може да се овладее само след дълги и усърдни занимания, макар че краткият човешки живот не позволява на простосмъртните да постигнат най-голямото възможно съвършенство. Преди да се обърне към нравствените и интелектуални страни на материята, които съставляват най-сериозното затруднение, нека изследователят започне с усвояване на по-елементарните проблеми. Нека при среща със свой простосмъртен събрат от пръв поглед преценява как живее този човек и какъв занаят или професия упражнява. Колкото и маловажно да изглежда подобно занимание, то изостря способностите за наблюдателност и ни учи къде да гледаме и какво да търсим. Ноктите на човека, ръкавите на палтото му, обущата, колената на панталоните, елинът по палеца и показалеца, изражението му, маншетите на ризата — всяко от тези неща ясно разкрива какво работи лицето. Почти е невъзможно един компетентен изследовател да не осветли дадения случай чрез обединяването на всички тези данни.“

— Ама че празни приказки! — възкликнах аз и с все сила хвърлих списанието върху масата. — През целия си живот не съм чел такива глупости!

— За какво става въпрос? — попита Шерлок Холмс.

— За това списание, разбира се — отвърнах аз и го посочих с лъжичката за яйцето, понеже тъкмо започвах да закусвам. — Виждам, че сте го чели, понеже статията е отбелязана. Не отричам, че е написана находчиво, но ме дразни. Явно излага теорията на някой разположен в кресло безделник, който е съчинил всички тези дребни и изискани парадокси в уединението на собствения си кабинет. Липсва му практическа насоченост. Ще ми се да го видя как се вози в претъпкания третокласен вагон на подземната железница и тогава да бъде така любезен и да определи професиите на всичките си спътници. Бих заложил хиляда към едно, че няма да успее.

— Ще загубите парите си — спокойно отбеляза Холмс. — Що се отнася до статията, писал съм я аз.

— Не може да бъде!

— Да, аз. Интересувам се както от наблюдателността, така и от дедукцията. Теориите, които излагам вътре, и които ви се виждат истински химери, всъщност имат изключително практическо значение. Дотам, че от тях зависят хлябът и сиренето, с които преживявам.

— По какъв начин? — неволно попитах аз.

— Е, и аз си имам занаят. Предполагам, че на света няма друг човек, който да го упражнява. Занимавам се с криминални експертизи, ако това ви говори нещо. Тук, в Лондон, има множество държавни, а и доста частни детективи. Когато тези приятелчета сбъркат някъде, идват при мене и аз успявам да ги насоча по вярната следа. Излагат ми всички събрани доказателства и аз обикновено съумявам да оправя положението с помощта на познанията си по история на престъпленията. Между злодеянията има силна родствена прилика и ако човек познава като петте си пръста всички подробности около хиляда от тях, би било странно, ако не е в състояние да разкрие хиляда и първото. Лестрейд е известен детектив. Неотдавна стигнал до задънена улица при един случай за фалшификация, поради което се появи тук.

— А останалите?

— Повечето бяха изпратени от частни детективски кантори. Всички те са хора, които се безпокоят по някакъв въпрос и имат нужда от малко разяснения. Изслушвам разказа им, те изслушват тълкуванията ми, след което си прибирам хонорара.

— Но нима искате да кажете, че можете, без да напускате стаята си, да разгадаете някоя заплетена история, която е непонятна за другите хора, макар че те са очевидци и знаят всичко до най-малката подробност?

— Именно. Притежавам своеобразна интуиция в този смисъл. Се-гиз-тогиз се явява случай, който е малко по-сложен. Тогава се налага да се раздвижа и лично да видя какво е станало, Нали разбирате, имам много специализирани познания и ги прилагам към проблема, а това значително улеснява нещата. Правилата на дедуктивния метод, изложени в статията, която предизвика презрението ви, за мене са безценни в практическата ми работа. Наблюдателността е втората ми природа. Когато се запознахме, вие, изглежда, се изненадахте, като ви казах, че сте пристигнали от Афганистан.

— Сигурен съм, че го бяхте узнали от някого.

— Нищо подобно. Просто знаех, че идвате от Афганистан. Създал съм си този навик толкова отдавна, че мисълта много бързо мина през съзнанието ми и стигнах до изказаното заключение, без да си давам сметка за междинните етапи. Имаше обаче такива етапи. Размишленията ми протекоха горе-долу в следния ред: — Господинът пред мене прилича на лекар, но има и военна осанка. Тогава значи е военен лекар. Току-що се е върнал от тропиците, защото лицето му е мургаво, но това не е естественият цвят на кожата му, понеже китките на ръцете му са бели. Преживял е изпитания и заболяване, както си личи по измършавялото му лице. Лявата му ръка е пострадала. Не я движи свободно и естествено. В кое място от тропиците един английски военен лекар може да срещне толкова много изпитания и да го ранят в ръката? Само в Афганистан. Целият поток от мисли отне не повече от миг. Тогава подхвърлих, че се връщате от Афганистан, а вие се изумихте.

— Много просто изглежда, когато се обясни — казах аз с усмивка. — Напомняте ми Дюпен на Едгар Алън По. Нямах представа за съществуването на такива, индивиди извън литературата.

Шерлок Холмс стана от масата и запали лулата си.

— Несъмнено вие си мислите, че ми правите комплимент, като ме сравнявате с Дюпен — отбеляза гой. — А според мене Дюпен е бил доста посредствен. Фокусът да се намесва в мислите на приятеля си с подходящи забележки след четвърт час мълчание всъщност е показен и повърхностен. Несъмнено Дюпен притежава аналитична дарба, но в никакъв случай не е явлението, за което По иска да ни го представи.

— Чели ли сте произведенията на Габорио? — попитах аз. — Отговаря ли Льокок на вашите представи за детектив? Шерлок Холмс изсумтя злорадо.

— Льокок е нещастен некадърник — сърдито каза той. — Единственото, което говори в негова полза, е енергичността му. Направо се поболях от тази книга. Ставаше въпрос как да се идентифицира един непознат затворник. Бих се справил с това за двайсет и четири часа. А на Льокок му отиват поне шест месеца. Тази история може да се предлага като помагало за детективи, от което да се учат какво да избягват.

Доста се възмутих, че към двама герои, от които се възхищавах, се проявява такова пренебрежително отношение. Застанах на прозореца и се загледах в оживената улица. — Този човек може и да е много умен, а може и да не е — казах си аз, — но със сигурност е много самонадеян.

— В днешно време няма престъпления и престъпници — заядливо се обади Холмс. — Каква полза да ти сече умът в нашата професия? Добре знам, че притежавам качества да се прославя. Нито е имало, нито има човек като мене, който да влага такъв обем от знания и самороден талант в разкриването на престъпления. А какъв е резултатът? Няма достойни за разкриване престъпления. В най-добрия случай попадаш на некадърно злодейство, чийто мотив е така прозрачен, че дори един чиновник от Скотланд Ярд лесно го схваща.

Продължавах да се дразня от надутия стил, в който Холмс разговаряше. Реших, че е най-добре да сменя темата.

— Чудя се какво ли търси този човек — рекох аз и посочих един набит, скромно облечен мъж, който вървеше бавно по отсрещната страна на улицата и притеснено следеше номерата на къщите. Държеше в ръка голям син плик и явно беше приносител на някакво писмо.

— Имате предвид флотския сержант в оставка, нали? — каза Холмс.

— Врели-некипели! — помислих си аз. — Холмс знае, че не мога да проверя дали е отгатнал!

Тъкмо си казах така, и човекът, когото наблюдавахме, видя номера на входната ни врата и бързо претича през улицата. Чу се силно почукване, долу прозвуча плътен глас и тежки стъпки започнаха да се приближават по стълбите към нас.

— За господин Шерлок Холмс — каза човекът, като прекрачи прага и подаде плика на приятеля ми.

Явяваше се удобен случай да смачкам фасона на Холмс. Явно не си беше помислил за това, когато подхвърли хрумването си.

— Мога ли да зная, човече, какъв сте по професия? — попитах с възможно най-любезен глас.

— Куриер, господине — грубовато отвърна човекът. — Униформата ми е на поправка.

— А сте бил…? — попитах аз, като изгледах малко злорадо моя съквартирант.

— Сержант, господине. От Кралската морска пехота, господине. Няма да има отговор, така ли? Разбрано, господине!

И като удари с токове, човекът отдаде чест и си тръгна.