Артър Конан Дойл„Глория Скот“

— Аз имам някои книжа, Уотсън — каза Холмс, като седяхме една зимна вечер край камината, — които заслужават вашето внимание. Това са документи, отнасящи се до едно извънредно интересно и необикновено дело — случаят „Глория Скот“. Ще ви покажа и писмото до стареца Прейс Тревър, който след като го прочете, получи удар и без да може да дойде в съзнание, почина.

След тези думи другарят ми извади от шкафа някакъв свитък с формата на цилиндър. После измъкна от него записка, написана доста неразбрано на парче сива хартия, и ми я подаде.

Аз прочетох записката и погледнах Холмс, без да мога да разбера нещо. По израза на лицето му познах, че той се любува на недоумението ми.

— Изглеждате малко учуден — заяви той.

— Изобщо не мога да разбера как това писмо е могло да предизвика такъв ужас. Според мен тази записка е просто смешна.

— При все това истината е, че след като прочел тази хартийка, силният и здрав старик получил удар и умрял така, все едно, че бил ударен с дръжката на револвер.

— Виждате любопитството ми — казах аз — следователно отдавате голямо значение на този случай, щом ми заговорихте за него.

— Да, понеже това беше първото дело, което V успях да разплета.

Неведнъж се бях опитвал да предизвикам откровеността на моя другар и да го разпитам каква е била причината да си избере професията на детектива, но никога не беше ми се отдавало.

— Аз нищо не съм ви разказвал за Виктор Тревър — започна той. Това беше единственият ми приятел, докато бях в колежа. Вие знаете, Уотсън, че аз не съм общителен. Та и тогава си седях в стаята, сам с мислите си. Не обичах да ходя на гости у колегите си. Фехтовката и боксът ме сближаваха донякъде с тях, но това май бяха единствените ми допирни точки с окръжаващия ме човешки свят. Познавах по-отблизо само Тревър и то благодарение на факта, че една сутрин на път за параклиса, неговото куче ме ухапа по крака. Съгласен съм, че този начин на запознаване е малко банален, но пък затова беше истински.

Пролежах тогава в стаята си десетина дни и Тревър често идваше при мен. Отначало посещенията му траеха само минутка, но след това се удължиха, докато накрая се сприятелихме истински. Той беше силен, здрав юначага, с весел характер и доста общителен, изобщо пълна моя противоположност, що се касае до последното. Най-много ни сближи фактът, че нямахме приятели до този момент. Веднъж в края на семестъра преди ваканцията, той ме покани да му гостувам за цял месец. Живееха в Дониторп, Норфък. Приех поканата с удоволствие.

Старецът Тревър очевидно беше заможен човек, мирови съдия и земеделец. Дониторп е малко селце, северно от Ленгмиър, разположено в открита местност близо до солените езера. Къщата им беше старинна и доста удобна. Постройката беше тухлена, с дъбови греди. От главния вход започваше чудесна липова алея. В имота имаше прекрасни места за лов на диви патици й риболов, в къщата се разпореждаше грижлив готвач, а библиотеката беше малка, но старателно подбрана и както ми се струва, беше останала от предишния собственик на сградата. С една дума, трябва да си страшно придирчив, за да не прекараш там един чудесен месец.

Старият Тревър беше вдовец и моят колега беше единственият му син. Имал и дъщеря, но тя починала, струва ми се, от дифтерит, когато била на гости в Бирмингам. Бащата на моя приятел ме заинтересува извънредно много. Той не беше твърде образован, но имаше силен характер и здраво тяло. Едва ли някога беше чел книги, но беше видял много, много беше пътувал и имаше чудесна памет. Беше среден на ръст, набит, широкоплещест. Косата му оредяла, лицето загоряло, а сините му очи гледаха остро и пронизващо. В околността беше известен като почтен, добър човек, благотворителен и уважаван от всички. Междувпрочем като мирови съдия се отличаваше със снизходителните си присъди.

Веднъж, скоро след пристигането ми, ние бяхме седнали след обяд пред чаша вино й разговаряхме. Младият Тревър говореше за способността ми да наблюдавам, развита още тогава, а впоследствие изиграла такава важна роля в Живота ми. Старият, очевидно си мислеше, че синът му преувеличава с описанието на таланта ми, защото весело рече:

— Слушайте, господин Холмс. Аз сигурно съм добър обект за вашите детективски наклонности.

— Едва ли ще ми се удаде да налучкам много — рекох аз. — Мисля, че няма да сгреша, ако ви кажа, че от около година време вие се боите да не ви нападнат.

Усмивката изчезна от лицето му и той ме загледа с голямо учудване.

— Това е вярно. Помниш ли, Виктор, че миналата година ние заловихме цяла шайка бракониери, а те ни заплашиха, че ще ни убият. Те наистина нападнаха след това господин Едуард Хоби. Оттогава съм взел някои предпазни мерки, но да си кажа право не разбирам как сте се сетили за това.

— Вие имате доста хубав бастун — отговорих аз — а по неговия надпис разбирам, че сте го купил не по-рано от миналата година. След това забелязах, че дръжката му се отвинтва и че целият бастун е напълнен отвътре с олово. Така той става страшно оръжие. Ето защо си помислих, че щом вземате такива мерки за предпазване, сигурно се боите от някакво ненадейно нападение.

— Добре. А нещо друго?

— На млади години сте се занимавал много с бокс.

— Истина е. Как узнахте за това? Или от този спорт носът ми е изгубил първоначалната си форма?

— Не — казах аз. — Правя си изводите от ушите ви. При тях се забелязват характерни удебелявания, последица единствено от бокса.

— Друго нещо?

— Много сте се занимавал с физически труд. Това личи от мазолите по ръцете ви.

— Цялото си състояние съм спечелил в мините.

— Бил сте в Нова Зеландия.

— Да, така е.

— Ходил сте в Япония.

— Вярно.

— И сте имал близко приятелство с лице, чиито инициали са Д. А. Но по-късно сте пожелал да забравите този човек.

Господин Тревър стана от мястото си и спря върху мен големите си очи, които бяха приели някакъв странен див израз. После той побледня, зарови лице в покривката на масата, посипана с орехови черупки и припадна.

Можете да си представите, Уотсън, колко се изплашихме. Но припадъкът не продължи дълго; ние вдигнахме стария, разкопчахме яката му, напръскахме лицето му със студена вода и той скоро се свести.

— Ех, момчета — рече той като се мъчеше на сила да се усмихва. — Надявам се да не съм ви изплашил много. Но трябва да знаете, че сърцето ми не е добре, може би имам порок, та често припадам. Не зная как успявате, господин Холмс, но според мен всички професионални детективи в сравнение с вас биха изглеждали като малки деца. Това е жизненото ви призвание, господине, не го напускайте! Вярвайте на стария човек, който е видял доста навремето.

И тези негови думи, в които звучеше малко пресилена оценка на способностите ми, за пръв път — вярвайте в това, Уотсън, — събудиха у мен мисълта да направя професия заниманието, на което дотогава се отдавах, както се казва, от любов към изкуството. В този миг, обаче, аз бях повече загрижен за състоянието на домакина и не мислех за нищо друго.

— Надявам се, че не съм казал нищо, което да ви наскърби? — запитах аз.

— Вие засегнахте точно болното ми място. Мога ли да зная какво и колко знаете?

Той зададе въпроса си като че ли на шега, но от очите му не изчезваше дивият ужас.

— Това е много просто — отговорих аз. — Когато вчера оголихте ръката си, вмъквайки в лодката рибата, аз успях да прочета татуировката Д. А. Тези букви все още могат да се различат, въпреки сините бразди, които сте нанасял впоследствие, в старанието си да ги унищожите. Оттук си извадих заключението, че за лицето, носещо въпросните начални букви, вие не желаете и да се спомняте.

— Но какви очи имате вие! — извика той вече с облекчение. — Всичко, което казахте досега, е вярно. Да не говорим повече за това. От всички призраци, най-лоши са спомените на нашата някогашна любов. Хайде да отидем в билярдната и да изпушим по една цигара.

След този случай господин Тревър продължи да се отнася любезно с мен, но усещах в държането му винаги определена подозрителност. Това не убегна и от вниманието на сина му.

— Ти толкова си наплашил баща ми — рече той, — че сега: го мъчат постоянни съмнения относно това какво знаеш и какво не.

Убеден съм, че старият се мъчеше да скрие чувствата си, но те и така си проличаваха във всичките му постъпки. Какво ми оставаше, освен да реша в себе си, че трябва да напусна къщата, за да не тежа с присъствието си. Но в деня преди моето отпътуване се случи нещо, от което бъдещите събития взеха съдбоносния си обрат. Бяхме седнали в градината, греехме се на слънце и се любувахме на цветята, разстлани пред нас. По едно време се появи прислужницата и каза, че някакъв човек иска да разговаря с господин Тревър.

— Как се казва? — запита стопанинът.

— Не каза името си.

— Какво иска от мен?

— Казва, че го познавате и иска да ви каже само две думи.

— Нека дойде тогава.

След минута се появи човек по-нисък от — среден ръст. Вървеше с олюляваща се странна походка. Палтото му, със зацапан от катран ръкав, бе разкопчано. Виждаше се риза на червени и черни карета. Кожени панталони и доста износени обуща довършваха тоалета. На слабото му, хитро и загоряло от слънцето лице беше застанала зла усмивка, разкриваща редица неравни жълти зъби. Още отдалеч по жестикулацията на коравите му ръце си пролича, че е моряк. Преди да стигне до нас, господин Тревър издаде някакъв задушен звук, скочи и влезе в къщата, а когато на връщане мина покрай мен, ми замириса силно на алкохол.

— Е, любезни — обърна се той към непознатия, — какво искаш от мен?

Морякът стоеше и го гледаше с широко разтворени очи. Същата неприятна лека усмивка стоеше на устните му.

— Значи, не ме познахте? — запита той.

— Господи! Нима това сте вие, Хъдсън? — с притворство в гласа запита господин Тревър.

— Хъдсън — същият — отвърна непознатият. — Тридесет години не сме се виждали. Вие сте успял да се подредите тук със собствен дом, а аз живея както преди. Както Бог е определил.

— Шт!… Ще докажа, че не съм забравил старото време! — извика господин Тревър и като приближи до непознатия, му каза нещо полугласно.

— Идете в кухнята — отново с висок глас продължи той, — там ще дадат да си похапнете. Не се съмнявам, че ще успея да ви намеря някоя добра работа.

— Благодаря ви, господине — каза морякът, като вдигна ръка към фуражката. — Ето близо две години откак съм без работа и изхарчих всичко спестено. Затова реших да се обърна за помощ към вас или към господин Бедоуз.

— Нима знаете къде живее господин Бедоуз?

— Разбира се, господине. Аз винаги се интересувам къде се намират старите приятели! — отговори непознатият с все същата зловеща усмивка и последва прислужницата към кухнята.

Господин Тревър започна набързо да ни обяснява, че е служил с този човек на един кораб, но без да довърши мисълта си влезе в къщата. След около час и ние го последвахме. Намерихме го легнал на канапето в трапезарията. Беше съвсем пиян.

Всичко това ми направи много силно впечатление и мога да кажа, че с радост отпътувах от Дониторп. Виждах, че моето присъствие притеснява приятеля ми.

Това се случи в първия месец на голямата ваканция. Останалите седем седмици прекарах в къщи, занимавайки се с органична химия.

Един чудесен ден, когато ваканцията свършваше и настъпваше есента, получих от другаря си телеграма. Той ме молеше да замина за Дониторп, понеже имал нужда от моята помощ и съвет.

Посрещна ме на гарата с файтон. Хвърли ми се в очи колко много се беше изменил за това време. Беше побледнял, отслабнал, а и самото му държане беше станало някак особено.

— Татко умира! — бяха първите му думи, когато ме посрещна.

— Невъзможно! — извиках, аз. — Какво се е случило?

— Апоплексия. Нервен шок. Целият ден пролежа в безсъзнание. Съмнявам се дали ще го заварим жив.

— Както можете да си представите, Уотсън, аз бях поразен от тази вест.

— Каква е причината за всичко това? — запитах аз.

— Ах! В това е цялата работа. Сядайте във файтона, ще се опитам да ви разкажа всичко подробно. Помните ли оня човек, който беше дошъл следобяда у нас?

— Прекрасно помня.

— Знаете ли кой е бил това? Кого приехме в дома си?

— Не.

— Това е бил самият дявол, Холмс! — извика той.

Аз го гледах учуден.

— Да, това беше сам дяволът. От тогава не сме били нито минута спокойни. В предишното разположение на духа баща ми не можа да се върне вече и ето го сега умира и то все поради този проклет Хъдсън!

— В какво се състои силата му?

— Ах! Това и аз много бих искал да узная. Моят добър, беден, хуманен баща! Кой знае как попадна под властта на този негодник! Но аз много се радвам, че вие идвате при мен, Холмс! Вярвам в праволинейността на вашите съждения и не се и съмнявам, че ще ми дадете добър съвет!

Ние пътувахме по гладък, равен селски път. Пред нас се простираше равнина, блеснала от червените лъчи на залязващото слънце. Иззад горичката отляво се виждаха високите комини и се развяваше знаме. Това беше имотът, където отивахме.

— Баща ми настани този човек при себе си, като го направи градинар — започна спътникът ми, — Но тази работа не му хареса и го назначи домоуправител. Правеше каквото си искаше. Къщата беше изцяло в неговата власт. Той имаше мръсен език и лоши привички и прислужничките скоро взеха да се оплакват от неговите закачки. Татко увеличи заплатите им, за да не се оплакват от домоуправителя. Когато си поискаше, вземаше най-хубавата пушка на татко и отиваше с лодката на лов. И всичко това с такова нагло лице и държане, че аз на драго сърце бих го набил, ако беше на моите години. Вярвайте ми, Холмс, през цялото време се сдържах с голям труд, а сега ми идва на ум, че може би щеше да бъде по-добре, ако бе дал воля на чувствата си. Да, работите отиваха на зле. Накрая това животно Хъдсън стана съвсем нетърпим и веднъж кой знае защо и как, жестоко нагруби баща ми. Аз го хванах през раменете и го изблъсках през вратата. Той побледня и си отиде, но в злите му очи заговори такава заплаха, каквато и езикът му не би могъл да изрази. Не зная какво стана после между него и моя беден баща, но на другия ден той дойде при мен и ме запита не желая ли да се извиня на Хъдсън. Както и можете да си представите, аз отказах и запитах баща си, как е могъл да допусне такива волности от страна на този негодник.

— Ех, момчето ми — рече баща ми — на теб ти е лесно да говориш така, но ако беше на мое място и знаеше цялата истина! Но ти ще узнаеш всичко, Виктор, аз ще ти разкажа всичко! Мисля, че няма да си помислиш нищо лошо за своя беден стар баща.

Той изглеждаше силно развълнуван и след тези думи се затвори в стаята си. През прозореца го виждах, че усърдно пише. Същия този ден се случи нещо, което страшно ме зарадва. Хъдсън дойде и каза, че се готви да ни напусне. Това свое решение той обяви с пресипналия си от пиянство глас, по време на обяда в трапезарията.

— Дотегна ми в Норфък — рече той. — Отивам в Хампшър при господни Бедоуз. Предполагам, че и той ще ми се зарадва, както и вие.

— Надявам се, че се разделяме с вас като добри другари, Хъдсън — каза баща ми с такава кротост, че изведнъж кръвта ми кипна.

— Аз още не съм чул извиненията — отговори негодникът с хрипкавия си глас като хвърли поглед към мен.

— Виктор, съгласен ли си, че се отнесе доста рязко към този почтен човек? — рече баща ми.

— Напротив, поддържам мнението, че ние двамата с теб сме се отнасяли с него с доста голямо търпение — отвърнах аз.

— О, значи така! — развика се той. — Много хубаво! Чудесно! Пазете се!

Той изскочи от трапезарията, а след половин час съвсем ни напусна, като остави баща ми в крайна нервна възбуда. Оттогава аз чувах, как той ходи нощем напред-назад из стаята си, вероятно обмисляйки средства за самозащита. Но ударът дойде много скоро.

— Как стана това? — живо запитах аз.

— Най-необикновено. Снощи му предадоха писмо с печат от Фордингбридж. Баща ми го прочете, плесна с ръце и започна да се върти из стаята като луд. Когато най-сетне успях да го поставя на канапето, аз забелязах, че бе прехапал устната си, а очите му бяха излезли от орбитите си; разбрах, че е получил удар. Заедно с доктора, когото повиках, го поставихме в леглото му. Но парализата беше се разпростряла и баща ми все не идваше в съзнание, а сега, когато се приберем в къщи, сигурно ще разберем, че е умрял.

— Вие ме плашите, Тревър! — извиках аз. — Какво може да е съдържанието на това писмо, та да причини такъв ужасен ефект?

— Нищо. В това именно е чудното. Писмото беше най-обикновено, дори глупаво. Ах, Боже мой! Така си и мислех!

Бяхме преминали завоя на алеята и видяхме, че всички капаци на прозорците са спуснати. В мига, в който другарят ми, с лице силно изменено от скръбта, се приближи до къщата, от вратата излезе един господин в черно.

— Кога стана това, докторе? — запита Тревър.

— Веднага след като заминахте.

— Дойде ли в съзнание?

— Минута преди смъртта.

— Пожела ли да ми предадете нещо?

— Само това, че документите се намират в тайното отделение на японския скрин.

Приятелят ми, заедно с доктора, се отправи към горния етаж, където беше починалият, а аз останах в кабинета, обмисляйки този случай. На душата ми беше ужасно тежко.

Какво беше миналото на този Тревър? Боксьор, пътешественик, златотърсач. Как се е запознал и е попаднал под властта на матроса с кисела физиономия? Защо само при споменаването на инициалите на ръката му изпадна в такова състояние и защо умря от ужас след прочитането на писмото от Фордингбридж? Припомних си, че Фордингбридж се намира в Хампшър и че господин Бедоуз, когото спомена навремето морякът-домоуправител, живее именно там; вероятно Хъдсън отиде при него, за да го изнудва по същия начин. Писмото е могло да бъде изпратено или от господин Бедоуз с цел да предпази стария си приятел или от Хъдсън, за да съобщи, че е издал тайната, от която толкова се страхуваше старият Тревър. Всичко това ми бе почти ясно. Трябваше да видя това писмо, за да прониква в тайната. Проседял съм така в полутъмната стая, в продължение на два часа.

Но ето, че разплакалата прислужница донесе лампа, а след нея се появи моят другар, бледен, но спокоен. Той носеше в ръце тези книжа, които виждате сега на коленете ми. Тревър седна срещу мен, премести лампата и ми подаде записката, която вече прочетохте. Лицето ми, уверен съм в това, изразяваше същото недоумение, както и вашето, след като се запознахте със съдържанието на написаното.

Очевидно съм бил прав в разсъжденията си и думите криеха в себе си някакъв таен скрит смисъл. Какво значеха „информира“ и „фазаните“? Ако значението на тези думи е условно, то ясно е, че по логичен път нищо не можеш да откриеш. Но в себе си бях убеден, че цялата тайна се крие в тази записка. Името „Хъдсън“ ме убеди, че я е писал не матросът, а господин Бедоуз. Опитах се да я прочета отзад напред, пак нищо не излезе. Започнах да комбинирам думите — безуспешно. Разрешаването на загадката дойде някак неочаквано. Прочетох я през три думи. Значи ето какво беше хвърлило в ужас стария Тревър. Писмото бе кратко. Прочетох го на приятеля си: „Пропадна всичко. Хъдсън ни предаде. Спасявай се.“

Виктор Тревър закри лице с ръцете си и промълви:

— Аз мисля, че всичко е точно така. Но това е нещо по-лошо от смърт; тук се крие нещо позорящо. Какво ли значи изразът за дивеча й фазаните-самки?

— Нищо не значи. Това са излишни думи, които прикриват смисъла на предупреждението. Според мен господин Бедоуз първоначално е написал действителния текст, а после е вмъкнал отделни думи и то такива, които е свързал със своята професия или привички. Може би се занимава със спорт или е страстен ловец? Нищо ли не знаете за Бедоуз?

— Да, сега, когато споменавате за това си спомням, че вряка есен баща ми получаваше покана за лов от този господин.

— Ето, сигурен съм в такъв случай, че писмото е написано именно от господин Бедоуз. Сега ни остава само да разберем в какво се състои тайната, разгласяването на която така много е плашела тези двама безстрашни и уважавани благородници.

— Уви, Холмс! — извика другарят ми. — Боя се, че тук не се касае до нищо друго, освен за позор! Но аз не желая да имам тайни от вас! Ето, тези мисли са написани от баща ми преди смъртта му, когато е узнал, че го заплашва неизбежна опасност от страна на Хъдсън. Намерих ги в японския скрин, както каза докторът. Вземете ги и ми ги прочетете, защото нито имам сили за това, нито пък необходимото мъжество.

— Ето ги сега тези книжа, Уотсън, и аз искам да ви ги прочета, така както ги четох преди доста години на моя приятел Виктор Тревър, там в стария кабинет на баща му. Това са както виждате сведения за плаването на кораба „Глория Скот“ от деня на излизането му от Фалмът на 8 октомври 1855 година до момента на неговата гибел на 6 ноември. Всичко е написано под формата на писмо. Ето съдържанието му:

Отдолу, прибавено със силно треперещ почерк, който трудно можеше да се разчете: „Бедоуз ми известява шифровано, че Хъдсън е разказал всичко. Създателю, бъди милостив към нас, грешните!“

— Ето всичко, което прочетох през онази нощ на младия Тревър и аз мисля, Уотсън, че в тази история има нещо много драматично. Добрият Виктор беше съкрушен от всичко. Той замина за Терай да търгува с чай и доколкото чувам, работите му вървят успешно. Що се касае до негодника Хъдсън и господин Бедоуз, след получаване на съдбоносното писмо, нищо с положителност не може да се твърди. И двамата изчезнаха безследно. В полицията не са постъпвали никакви разкрития, така че страховете на стария Тревър са били напразни. Вероятно Хъдсън само е заплашвал. Напоследък някои хора са твърдели, че са го виждали. Полицията мисли, че той е убил Бедоуз и след това е избягал. Аз пък точно обратното, искам да вярвам, че господин Бедоуз, доведен до отчаяние от заплашванията на Хъдсън, го е ликвидирал и след това е напуснал Англия, отнасяйки със себе си достатъчно много пари.

— Това са всичките факти по този случай, Уотсън, и ако целия материал е годен за вашата сбирка, мижете да се възползувате от него.