"Време разделно" - читать интересную книгу автора (Дончев Антон)

ДЯЛ ТРЕТИМАНОЛ И НЕГОВИТЕ СТО БРАТЯ

ОТКЪС ПЪРВИ

Казвам се Слав. По-преди се казвах Абдуллах, но ме наричаха Венецианеца. Още по-преди бях граф и носех името на прочут френски род.

Благодаря на Манол, че ме научи какво е човешки живот.

Благодаря на Елица, защото без нея никога не бих познал любов.

Благодаря на баба Сребра, че ме научи да обичам песните и ми помогна да различавам отровните бурени от целебните билки и лошите хора от добрите хора.

Благодаря на Шарл, че ме научи да се бия с шпага, и на Давид, че ме научи да яздя кон.

Благодаря на оня неизвестен гребец, който ме научи български.

Благодаря на майка си и на баща си. Майка ми, щом ме роди, ме захвърли на дойките. Баща ми гледаше на мене като на средство за постигане на целите си, а не като на отделен човек. Все пак им благодаря, че ме родиха.

Благодаря, че съм живял и че още живея.

Моля съдбата само за едно — да ми помогне да посрещна смъртта така, както я посрещна Манол.

Имах богатства и ги загубих. Мога да си ги възвърна, но не искам. Срещнах големи хора, и те умряха. Бих дал живота си, колкото ми е останал, за да отворя за миг очите си.

Ето, аз гледам ръката си, която пише тия думи — кафявата й кожа с черни петна и морави жили. Гледам сянката, която ръката ми хвърля върху листа. Някога ръката ми беше млада, кожата — гладка, пръстите — прави, ноктите — розови. Когато твоята ръка разтвори тия листи, моята ръка ще се стопи в земята, костите й ще станат кафяви, като пръчки, каквито навярно са сега костите на Маноловата ръка. А после и те ще се стопят.

Всяка вечер се събличам и гледам тялото си. Дълга бяла брада пада върху мършавите ми гърди. Мои ли са тия щръкнали ребра, възлите на коленете, връвчиците на мускулите? Не мога да се позная. Лягам си и зная, че една нощ ще е последна. Не вярвам, че ще умра. Но като си спомня колко хора измряха пред мене, почвам почти да вярвам, че и аз ще си отида. Сигурно ще умра в постелята си, защото сто пъти срещах смъртта по крепостни стени, по кораби, по планини и гори и тя винаги се е разминавала с мене.

Тогава защо се моря да бдя нощем пред вощеницата и да викам призраци, и не грея денем старческото си тяло на слънцето? Защо не взема да препиша еклесиаста на Соломона и да се подпиша под него? Суета на суетите, всичко е суета. Каква полза за човека от всичкия труд, който се труди под слънцето? Както на безумния, така и на мъдрия не остава вечна паметта му.

Соломон е бил сам. Аз не съм сам. А колкото до тялото ми, то телата са работа на градинарите, които торят с тях градините си. Важни са не телата, а делата на хората. Те не умират.

Всяка сутрин, преди да стана от постелята си, и всяка вечер, преди да заспя, лежа по гръб и викам със затворени очи имената на скъпите ми хора. Най-напред викам мъртвите, после викам живите. Но тъй като минаха много години, все по-неуверен ставам дали някой от живите не бива да отиде при мъртвите. И като не знам дали живите не са вече мъртви, викам мъртвите, все едно че са живи.

Елица, баба Сребра, Манол, Момчил, дядо Галушко, Горан, Морозини, де Бофор…

После повтарям имената в обратен ред, та последните стават първи. Не го правя, за да не ми се сърдят — мисля си, че всеки заслужава да е първи.

Те идват из топлия мрак под клепките ми и лицата им се надвесват над мене. Понякога се очертават бързо, понякога извайвам образите им мъчително бавно. В началото избирах да видя всеки от тях в някакъв значителен миг от живота му и се мъчех да си го спомня тъкмо в избрания миг. После разбрах, че сенките се връщат в тоя спомен, които те поискат, и аз неочаквано ги виждам такива, каквито ги бях вече забравил.

Елица носи вода, Момчил яде, Манол се усмихва. Кога се е случило това?

Рядко говоря с тях. По-често само ги извиквам и ги оставям да потънат обратно. Стига ми. Никога не съм сам.

Благодаря на поп Алигорко, който ме научи на това в оная нощ край брега на омагьосаното езеро.

Да си човек, значи да живееш с хората. Да си свързан с тях, да им дадеш най-хубавото от себе си. Най-хубавото от мене това са спомените ми. В тях ще оживеят много хора, които приживе дадоха кръвта си, а сега ще дават примера си.

Когато бях млад, мислех си, че ми е предопределено да стана велик човек, може би крал на Франция. Защото моят род е давал крале. Каквото и да се случеше, не го ценях, а чаках да падне от небето единственият неповторим миг. Виждах се начело на неизброими войски. Когато тръгнах към Кандия, мислех, че тоя миг е дошъл. А когато бях в конака, мислех, че пътят ми е водел дотам, за да убия Караибрахим.

Сега съм склонен да мисля, че целта на живота ми е била да напиша този летопис за величието и падението на долината Елинденя. Време е вече хората не само да действуват, а и да се оглеждат какво са направили. Време е хората да не повтарят по сто пъти едни и същи грешки и като гледат що става наоколо им, да се извиняват и срамуват, че са хора, а да видят делата на други хора, живели преди тях, и да се гордеят, че са човеци.

Не зная дали съм френски благородник, който си спомня, че е бил в Родопите, или съм родопчанин, който си спомня, че е бил във Франция. Сега не съм и на двете места.

До четиринадесетата си година живях при двора на Людовик Четиринадесети и смятах, че това е същността на живота ми. Бил съм не човек, а семе за човек.

На четиридесет години тръгнах към Кандия. На два пъти французи тръгваха към Кандия като на кръстоносен поход, за да спасят крепостта от неверниците. Щяха да се бият със самия велик везир. В Кандия се събра цветът на френското рицарство. Първи дойдоха полковете под командата на граф де Фенилад с помощник граф де Тресм. После дойдоха граф Сен Пол Лонгвил, шевалие де Бандон, шевалие д’Аркур и други принцове от домовете Лотарингия и Буйон. Там бяха Дампиер, Бован, Колбер, Хастелан, маршал де Ламот Фенелон с двамата си синове, Севине и още 16 хиляди войници. Флотата се водеше от херцог де Бофор, а полковете командуваше херцог де Ноаий. Там бях и аз.

Пустите улици, осеяни с гюллета и трупове, и окървавените порутени укрепления поизстудиха разгорещеното ни въображение. Но ние бяхме французи, бяхме суетни, блестящи, храбри, дошли бяхме да се бием, а не да гледаме. Светехме от злато, брилянти и сърма, а и от въодушевление. Напразно Морозини ни заклинаше да не излизаме вън от стените на крепостта. Викаше ни, че тая война не прилича на другите, в които бяхме вадили шпагите си.

Решихме скритом да нападнем врага. Това дразнеше въображението. Искахме 300 души рицари да атакуваме 2500 турци. Това беше героично.

Излязохме призори през един прулом на стената. Грях ли би било да кажа, че хората ни бяха смели. Нещо повече — бяхме безумни. Хвърлихме се върху турците, но врагът беше предупреден. Все пак ние го притиснахме, изхвърлихме го от изкопите, гонехме го. Падна едно, второ, после още три укрепления. Морозини бясно стреляше с всички топове на крепостта, за да ни подкрепи, след като не го послушахме и излязохме навън. Кандия изригваше като вулкан, наоколо се сипеха гюллета. От крепостта излязоха нови войски. Ние ревяхме и сечахме. Водеше ни францискански монах с Христовото разпятие в ръце. Херцог де Тиери и господарите на Вийамор, Фенелон и Лафонтен показваха чудеса от храброст. После разправяли, че аз съм бил най-храбрият. Нищо не си спомням.

От крепостта видели, че турците се събират в лагера си, за да ни ударят в гръб. С огромна мъка успявахме да върнем полуделите си войници. Един монах капуцинец беше възседнал някакъв топ и ни кълнеше, че изоставяме Христовото разпятие. Хукнахме назад, като оставихме на полето 500 души благородници. Удариха ме с нещо в тила и аз изгубих свяст.

Съвзех се хвърлен в дъното на някакъв кораб. Там имаше много други пленници и още повече плъхове. До нас никога не достигаше светлина. От време на време някоя вълна плисваше през дъските на борда и размиваше изпражненията ни.

Три дни, а може би три години корабът непрекъснато се люшкаше и аз непрекъснато повръщах. За три дни се превърнах от човек в някакво хленчещо и хълцащо животно. Влизаха турци, гавреха се с мене, правеха с мене каквото си поискат. После си го припомнях. Тогава се люлеех, повръщах и плачех в бълвоча си.

На четвъртия ден ни изкараха на палубата и почнаха да ни набиват на колове — беше убит някакъв техен адмирал. Всичко ми беше безразлично.

Тогава се разнесе първият нечовешки крясък. Прогледнах — и видях коловете.

Никога не бях ги виждал. Чувал бях за тях и си мислех, че са колове като колове. Тия бяха като греди, дебели колкото крака на мъж, и биха могли да бъдат мачти на кораби. Върховете им блестяха грубо подострени.

Представих си — не, усетих как тоя кол влиза в тялото ми. Усетих, че ме разчеква и разкъсва вътрешностите ми. Почнах да пищя.

Някой се надвеси над главата ми и каза да повторя някакви думи. Повторих ги. Всичко бих сторил. Тъй станах мюсюлманин.

После Караибрахим ме взе за оръженосец. Не зная дали той ме беше видял на кораба, когато не бях човек. Не зная дали не е слизал а дъното на кораба и не се е гаврил с мене. Държеше се добре, защото го ласкаеше мисълта, че един прочут френски граф лъскаше сабята му.

Един ден Караибрахим ме извика в каютата си и там заварих един непознат клетник, слаб като скелет, със занесени очи и полуотворени уста. Познах, че е гребец на галера. Оковите още стояха на китките и глезените му.

Караибрахим каза:

— Тоя човек ще те научи на своя език.

За пръв път чух български. Турски език бях научил още във Франция, от скука и тщеславие, като чаках да тръгнем за Кандия. Исках да разпитвам пленените паши за живота в харемите.

Българинът родопчанин беше изтощен до безумие и смърт. Често заспиваше. Ала понякога почваше да пее с угаснал, пречупен глас — и тогава излизах от каютата.

После българинът изчезна. Чак в Родопа се досетих, че Караибрахим е знаел за помохамеданчването шест месеца преди да влезе в Елинденя.