"Тримата мускетари" - читать интересную книгу автора (Дюма Александър)

VКРАЛСКИТЕ МУСКЕТАРИ И ГВАРДЕЙЦИТЕ НА ГОСПОДИН КАРДИНАЛА

Д’Артанян не познаваше никого в Париж. Затова отиде на срещата с Атос без секундант, решен да се задоволи с този, който би му предложил неговият противник. Всъщност той имаше твърдото намерение да се извини най-учтиво пред храбрия мускетар, разбира се, без да прояви слабост, тъй като се боеше да не би последиците от този дуел да бъдат неприятни, каквито са винаги последиците при подобни случаи, когато млад и здрав човек се бие срещу ранен и отслабнал противник: ако го победят, той ще удвои тържеството на своя противник; ако победи, ще го обвинят в подлост и лека слава.

Всъщност, ако не сме обрисували зле характера на нашия любител на приключения, читателят вече е забелязал, че д’Артанян съвсем не беше обикновен човек. Затова, колкото и да си повтаряше, че смъртта му е неизбежна, той не се решаваше да си умре тихичко, както на негово място би направил друг, по-страхлив и по-спокоен човек. Той се замисли върху различните характери на тези, с които щеше да се бие, и започна да вижда по-ясно положението си. Надяваше се, че Атос, чието строго лице и благородна осанка му харесваха много, след като изслуша неговото честно извинение, ще му стане приятел. Надяваше се, че Портос ще се изплаши от приключението с портупея — ако не го убият на място, той можеше да го разкаже на всички, което щеше да направи Портос смешен; и най-после, колкото се отнасяше до потайния Арамис, той не се боеше много от него и като предполагаше, че ще стигне до него, смяташе да го изпрати, както му е редът, на оня свят или поне да го рани в лицето, както Цезар съветваше хората си да постъпват с войниците на Помпей, и да развали завинаги красотата, с която Арамис толкова се гордееше.

А д’Артанян имаше и неизчерпаем запас от решителност, внедрен в сърцето му от съветите на неговия баща, а същността на тия съвети беше: „Не се покорявай на никого освен на краля, на кардинала и на господин дьо Тревил“. И той не тръгна, а полетя към манастира на босите кармелитки или Дешо, както го наричаха по онова време — сграда без прозорци сред пусто поле, която, служеше обикновено за срещи на хора, които нямат много време за губене.

Д’Артанян стигна на пустото място, което се разстилаше край манастира. Атос беше чакал само пет минути и удари дванадесет. Следователно той беше точен като самарянка и най-взискателният по отношение на дуелите не можеше да го укори в нищо.

Атос, който все още страдаше жестоко от раната си, при все че лекарят на господин дьо Тревил я беше превързал отново, бе седнал на един камък и чакаше противника си с оная спокойна сдържаност и благородно достойнство, които никога не го напускаха. Като видя д’Артанян, той стана и пристъпи учтиво няколко крачки към него. Д’Артанян се приближи към противника си с шапка в ръка — перото й стигаше чак до земята.

— Господине — каза Атос, — предупредих двама свои приятели, които ще ми бъдат секунданти, но те още не са дошли. Чудно ми е, че закъсняват — нямат такъв навик.

— Аз пък нямам секунданти, господине — каза д’Артанян. — Пристигнах едва вчера в Париж и засега познавам само господин дьо Тревил, на когото ме препоръча моят баща, който е имал честта да му бъде приятел.

Атос се позамисли.

— Само господин дьо Тревил ли познавате? — запита той.

— Да, господине, само него познавам.

— Ех — продължи Атос, като говореше полу на себе си, полу на д’Артанян, — ако ви убия, ще мина за детеубиец!

— Съвсем не, господине — отвърна д’Артанян с поклон, изпълнен с достойнство. — Съвсем не, защото вие ми правите честта да изтеглите шпагата си срещу мене с рана, която навярно много ви затруднява.

— Много ме затруднява наистина и да ви кажа право, вие ми причинихте адска болка. Ще се бия с лявата ръка, така постъпвам винаги в подобни случаи. Не мислете, че ви правя някаква милост. Аз си служа много добре и с двете ръце. Дори това ще бъде неудобство за вас — левакът много обърква противника, който няма опит. Съжалявам, че не ви предупредих за това.

— Вие сте наистина много любезен, господине — каза д’Артанян, като се поклони отново, — и аз съм ви крайно признателен.

— Карате ме да се стеснявам — отвърна с достойнство Атос. — Моля ви да поговорим за друго, ако, разбира се, това не ви е неприятно. Ах! Дявол да го вземе! Каква болка ми причинихте! Рамото ми гори.

— Ако ми позволите… — обади се плахо д’Артанян.

— Какво, господине?

— Имам чудотворен балсам за рани; даде ми го моята майка и аз го изпитах на себе си.

— Е?

— Уверен съм, че най-много за три дни тоя балсам ще ви излекува, а след три дни, господине, когато оздравеете, ще е голяма чест за мене да бъда на ваше разположение.

Д’Артанян каза тези думи простичко, което правеше чест на неговата учтивост и не навреждаше никак на храбростта му.

— Вярвайте, господине — каза Атос, — това предложение ми харесва не защото ще го приема, но защото по него отдалече се познава благородникът. Така говореха и постъпваха рицарите по времето на Карл Велики и всеки благородник трябва да следва примера им. За съжаление ние не живеем вече във времето на великия император. Ние живеем във времето на господин кардинала. След три дни ще узнаят, колкото и да крием, повтарям, след три дни ще узнаят, че ще се бием и ще ни попречат. Ах, тия безделници няма ли да дойдат най-после?

— Ако бързате, господине — каза д’Артанян също така простичко, както беше предложил преди малко да отложат дуела за три дни, — ако бързате и ако ви е приятно да свършите веднага с мене, не се стеснявайте, моля ви.

— И тези думи ми харесват — каза Атос и кимна изискано на д’Артанян, — положително това са думи на умен и храбър човек. Аз обичам такива хора и виждам, че ако не се убием един друг, по-късно ще изпитвам истинско удоволствие да разговарям с вас. Да почакаме тия господа, моля ви, аз имам достатъчно време и така ще бъде по-прилично. А! Ето, струва ми се, че единият иде.

И наистина откъм улица Вожирар се появи грамадната фигура на Портос.

— Как! — извика д’Артанян. — Господин Портос ли е вашият пръв секундант?

— Да, неприятно ли ви е?

— Съвсем не.

— А, ето и другият.

Д’Артанян се обърна натам, накъдето посочи Атос, и видя Арамис.

— Как! — възкликна той още по-учуден от първия път. — Господин Арамис ли е вторият ви секундант?

— Разбира се. Не знаете ли, че ние сме винаги заедно и че мускетарите и гвардейците в двореца и в града ни наричат Атос, Портос и Арамис или тримата неразделни? Всъщност, вие пристигате от Дакс или от По…

— От Тарб — поправи го д’Артанян.

— Позволено ви е да не знаете тази подробност — довърши Атос.

— Уверявам ви, добре са ви нарекли, господа — каза д’Артанян, — и ако случаят с мене повдигне някакъв шум, той ще докаже, че вашият съюз не е основан върху противоположности.

В това време Портос се беше приближил, поздрави с ръка Атос, после се обърна към д’Артанян и се спря крайно учуден.

Да споменем между другото, че той беше сменил портупея си и оставил мантията.

— А! — каза той. — Какво е това?

— С този господин ще се бия — каза Атос, като посочи д’Артанян, и отвърна на поздрава му със същото движение.

— И аз ще се бия с него — каза Портос.

— Само че в един часа — добави д’Артанян.

— Аз също ще се бия с господина — заяви Арамис, когато и той стигна на определеното място.

— Само че в два часа — отвърна д’Артанян със същото спокойствие.

— Всъщност ти защо се биеш, Атос? — запита Арамис.

— Право да ти кажа, не зная точно защо — удари ме силно в рамото. А ти, Портос?

— Аз ли? Аз се бия, защото се бия — отговори Портос, като се изчерви.

Атос, който забелязваше всичко, видя, че лека усмивка се плъзна по устните на гасконеца.

— Имахме малък спор върху облеклото — каза младежът.

— А ти, Арамис? — запита Атос.

— Аз се бия зради богословието — отвърна Арамис, като направи знак на д’Артанян, че го моли да пази в тайна причината за дуела.

Атос видя, че д’Артанян отново се усмихна.

— Наистина ли? — запита Атос.

— Да, не сме съгласни по един въпрос от свети Августин — отвърна гасконецът.

— Той безспорно е умен човек — прошепна Атос.

— А сега, господа, понеже се събрахте — каза д’Артанян, — позволете ми да ви поднеса своите извинения.

При думата извинения челото на Атос се помрачи. По устните на Портос заигра високомерна усмивка, а Арамис поклати отрицателно глава.

— Не ме разбирате, господа — каза д’Артанян и дигна глава, по която в този миг играеше слънчев лъч и осветяваше тънките и смели черти на лицето му, — искам извинение, в случай че не мога да платя дълга си и към тримата, тъй като господин Атос има право да ме убие пръв, а това намалява до голяма степен задължението ми към вас, господин Портос, и почти не ми дава възможност да се издължа на вас, господин Арамис. А сега, господа, повтарям ви, извинете ме, но само за това и — пазете се!

При тези думи д’Артанян изтегли шпагата си с най-смелото движение, което може да съществува.

Кръвта беше нахлула в главата на д’Артанян и в този миг той бе изтеглил шпагата си срещу всички мускетари в кралството, както направи това срещу Атос, Портос и Арамис.

Беше дванадесет и четвърт. Слънцето, спряло на зенита, заливаше с палещите си лъчи мястото, избрано за дуела.

— Много е горещо — каза Атос, като изтегли и той шпагата си, — но не мога да съблека дрехата си, защото преди малко почувствувах, че от раната ми тече кръв, а се боя да не смутя господина, като му покажа кръв, която лично той не ми е пуснал.

— Така е, господине — съгласи се д’Артанян, — пусната от мене или от друг, аз винаги с голямо съжаление ще гледам кръвта на такъв храбър благородник; и аз ще се бия като вас с дреха.

— Хайде, хайде — намеси се Портос, — стига толкова любезности и помислете, че и ние чакаме реда си.

— Говорете само от свое име, Портос, когато казвате такива неблагоприлични думи — прекъсна го Арамис. — Аз пък намирам, че любезностите, които тези господа си разменят, са много уместни и са напълно достойни за двама благородници.

— На ваше разположение съм, господине — каза Атос и зае позиция.

— Очаквах вашите заповеди — каза д’Артанян и кръстоса шпагата си с неговата.

Но двете рапири едва се докоснаха и звъннаха и отряд гвардейци на негово високопреосвещенство, предвождани от господин дьо Жюсак, вече се показаха иззад ъгъла на манастира.

— Гвардейци на кардинала! — извикаха едновременно Портос и Арамис. — Приберете шпагите, господа! Приберете шпагите!

Но беше много късно. Двамата противници бяха забелязани в такова положение, което не позволяваше да се съмняват в намеренията им.

— Хей! — викна Жюсак, като пристъпи към тях и даде знак на хората си да направят същото. — Хей! Мускетари! Биете ли се тук! Какво става със заповедите?

— Много сте благородни, господа гвардейци — каза Атос, изпълнен със злоба, защото Жюсак беше един от вчерашните нападатели. — Ако ние ви бяхме видели да се биете, по никой начин нямаше да ви пречим, уверявам ви. Оставете ни да си гледаме работата и ще получите безплатно удоволствие.

— Господа — каза Жюсак, — с голямо съжаление ви заявявам, че това е невъзможно. Дългът преди всичко. И тъй, моля, приберете шпагите си и ни последвайте.

— Господине — каза Арамис, като подражаваше на Жюсак, — с голямо удоволствие бихме се подчинили на вашата любезна покана, ако зависеше от нас; но за нещастие това е невъзможно: господин дьо Тревил ни е забранил. Вървете си по пътя, това е най-доброто, което можете да направите.

Подигравката раздразни много Жюсак.

— Ние ще ви принудим — каза той, — ако не ни се подчините.

— Те са петима — прошепна Атос, — а ние сме само трима. Пак ще ни бият и ще трябва да умрем тук — заявявам ви, че няма да се явя втори път победен пред капитана.

Атос, Портос и Арамис се приближиха веднага един до друг, докато Жюсак подреждаше войниците си.

Този миг беше достатъчен на д’Артанян, за да вземе решение: това беше едно от ония събития, които определят съдбата на човека. Трябваше да избира между краля и кардинала, а избере ли веднъж, трябваше да постоянствува в избора си. Да се бие, значеше да не се подчини на закона, да рискува главата си и изведнъж да стане враг на един министър, по-могъщ от самия крал; ето какво разбра младежът и трябва да кажем за негова чест, че той не се поколеба нито за миг. Като се обърна към Атос и неговите приятели, той каза:

— Господа, позволете ми да ви поправя: вие казахте, че сте само трима, а на мене ми се струва, че сме четирима.

— Но вие не сте от нашите — каза Портос.

— Вярно е — отвърна д’Артанян. — Аз не нося вашата униформа, но душата ми е като вашата. Сърцето ми е мускетарско, чувствувам това, господине, и то ме увлича.

— Отдръпнете се, млади момко — викна Жюсак, който навярно по движенията и по израза на лицето беше разбрал намерението на д’Артанян. — Можете да се оттеглите, позволяваме ви. Спасете кожата си, побързайте.

Д’Артанян не се помръдна от мястото си.

— Вие наистина сте славно момче — каза Атос и стисна ръката на младежа.

— Хайде! Хайде! Трябва да вземем някакво решение — обади се Жюсак.

— Хайде — казаха Портос и Арамис — да направим нещо.

— Вие сте много благороден, господине — каза Атос. Но и тримата мислеха за младостта на д’Артанян и се бояха от неговата неопитност.

— Ще бъдем само трима, от които единият ранен, и едно дете — продължи Атос — и все пак ще кажат, че сме били четирима.

— Да, но да отстъпим! — каза Портос.

— Трудно е — заяви Атос.

Д’Артанян разбра тяхната нерешителност.

— Господа, нека опитам все пак — каза той, — кълна се в честта си, че няма да си отида оттук, ако бъдем победени.

— Как се казвате, храбри момко? — запита Атос.

— Д’Артанян, господине.

— Добре тогава! Атос, Портос, Арамис и д’Артанян, напред! — извика Атос.

— Е, господа, хайде, ще решите ли най-после? — осведоми се за трети път Жюсак.

— Готово, господа — заяви Атос.

— И какво решение взехте? — запита Жюсак.

— Ще имаме честта да ви нападнем — отвърна Арамис, като с едната ръка повдигна шапката си, а с другата изтегли шпагата.

— А! Съпротивявате се! — извика Жюсак.

— Дявол да го вземе! Това учудва ли ви?

И деветимата противници се хвърлиха бясно един срещу друг, но като спазваха известен ред.

Атос поведе бой с някой си Каюзак, любимец на кардинала, Портос — с Бикара, а Арамис видя насреща си двама противника.

Д’Артанян пък се нахвърли срещу самия Жюсак.

Сърцето на младия гасконец биеше до пръсване, не от страх, слава богу, нямаше и помен от страх, а от възбуда; той се биеше като разярен тигър, като обикаляше десет пъти противника си, а двадесет пъти изменяше тактиката и местоположението си. Жюсак беше, както казваха тогава, „майстор на шпагата“ и имаше голяма опитност; но той много мъчно се бранеше срещу лекия противник, който подскачаше, отстъпваше всеки миг от установените правила, нападаше от всички страни едновременно и отбиваше ударите като човек, който държи извънредно много на кожата си.

Накрая тази борба изкара Жюсак из търпение. Ядосан, че не може да се справи с този, когото смяташе за дете, той се разгорещи и започна да греши. Д’Артанян, който нямаше голяма опитност, но знаеше основно теорията, стана още по-пъргав. Като искаше да свърши с него, Жюсак пристъпи бързо с десния крак напред и се опита да нанесе на противника си страшен удар; но д’Артанян отби ловко удара и докато Жюсак се изправяше, плъзна се като змия под острието му и го прониза с шпагата си. Жюсак падна като сноп.

Тогава д’Артанян хвърли бърз и тревожен поглед към полесражението.

Арамис беше убил вече единия си противник, но другият го затрудняваше много. Все пак Арамис беше в благоприятно положение и още можеше да се защищава.

Бикара и Портос се бяха ранили взаимно. Портос беше ранен в ръката към мишницата, а Бикара в бедрото. Но раните бяха леки и те се биеха още по-ожесточено.

Атос, ранен отново от Каюзак, ставаше все по-блед и по-блед, но не отстъпваше нито крачка. Той беше само прехвърлил шпагата си и се биеше с лявата ръка.

Според законите на дуела по онова време д’Артанян можеше да помогне на някого; докато търсеше с очи кой от другарите му има нужда от помощ, той срещна погледа на Атос. Този поглед беше много красноречив. Атос по-скоро би умрял, отколкото да повика за помощ, но той можеше да гледа и с поглед да поиска подкрепа. Д’Артанян разбра това, направи страшен скок и нападна Каюзак отстрани, като извика:

— Обърнете се към мене, господин гвардеецо, ще ви убия!

Каюзак се обърна; тъкмо навреме. Атос, поддържан досега само от изключителната си смелост, падна на едното си коляно.

— Дявол да го вземе! — извика той на д’Артанян. — Не го убивайте, млади момко, моля ви, аз имам да уреждам с него стари сметки, когато оздравея и се почувствувам добре. Само го обезоръжете, отнемете му шпагата. Добре! Много добре.

Това възклицание се изтръгна от Атос, когато шпагата на Каюзак отлетя на двадесетина крачки от него. Д’Артанян и Каюзак се спуснаха едновременно, единият, за да си я вземе обратно, другият — за да я завладее; но д’Артанян, като по-пъргав, стигна пръв и стъпи отгоре й.

Каюзак изтича до гвардееца, убит от Арамис, взе рапирата му и искаше да се върне при д’Артанян; но на пътя си се натъкна на Атос, който си беше поотдъхнал през кратката почивка, дадена му от д’Артанян, и искаше да продължи борбата, тъй като се страхуваше да не би д’Артанян да убие противника му.

Д’Артанян разбра, че ще обиди Атос, ако му попречи. И наистина след няколко секунди Каюзак падна с пронизано гърло.

В същия миг Арамис опираше шпагата си в гърдите на своя повален противник и го принуждаваше да иска милост.

Оставаха Портос и Бикара. Портос непрестанно проявяваше самохвалство, запитваше Бикара колко ли може да е часът и го поздравяваше за ротата, която брат му беше получил в Наварския полк; но той не печелеше нищо с шегите си. Бикара беше от ония железни хора, които падат само мъртви.

А трябваше да свършат вече. Стражата можеше да дойде и да залови всички участници в дуела — и здрави и ранени, и роялисти и кардиналисти. Атос, Арамис и д’Артанян заобиколиха Бикара и му предложиха да се предаде. Макар и сам срещу всички и с пронизано бедро, Бикара искаше да продължи, но Жюсак, който се беше повдигнал на лакътя си, му извика да се предаде. Бикара беше гасконец като д’Артанян; той си направи оглушки и само се засмя, а като намери време да очертае между два удара един кръг на земята с върха на шпагата си, каза, като подражаваше подигравателно един стих от библията:

— Тук ще умре Бикара, сам сред тези, които са с него.

— Но те са четирима срещу тебе; предай се, заповядвам ти.

— А! Щом заповядваш, друга работа — каза Бикаря. — Ти си ми бригадир и аз съм длъжен да се подчиня.

И като отскочи назад, той счупи шпагата си на коляното, за да не я предаде, хвърли парчетата през стената на манастира, скръсти ръце и засвири кардиналска песен.

Храбростта винаги се уважава дори у неприятеля. Мускетарите поздравиха Бикара с шпагите си и ги прибраха в ножниците. Д’Артанян направи същото, после с помощта на Бикара, единствен останал прав, пренесе до преддверието на манастира Жюсак, Каюзак и единия противник на Арамис, който беше само ранен. Другият, както казахме, беше мъртъв. После удариха камбаната, взеха четирите шпаги, които бяха останали здрави, и пияни от радост се запътиха към дома на господин дьо Тревил.

Те вървяха под ръка, като заемаха цялата ширина на улицата и повеждаха със себе си всеки срещнат мускетар, тъй че накрая се образува истинско триумфално шествие. Д’Артанян беше упоен от радост, той вървеше между Атос и Портос, прегърнал ги нежно.

— Ако не съм още мускетар — каза той на новите си приятели, като влезе в дома на господин дьо Тревил, — поне съм приет за ученик, нали?