"Четиридесет и петимата" - читать интересную книгу автора (Дюма Александър)

Глава 25

Шико, както знаем, бързо вземаше решенията.

И така, той реши да чака, поради което се разположи, колкото се може по-удобно.

Той направи отвор в гъсталака на буковата горичка, за да вижда всички минувачи, които можеха да го заинтересуват.

Но наоколо беше съвсем безлюдно.

Шико забеляза само някакъв бедно облечен човек, който с помощта на дълга-предълга заострена пръчка измерваше нещо на пътя, павиран със средства на негово величество краля на Франция.

Шико нямаше никаква работа.

Той много се зарадва, че може да съсредоточи вниманието си върху този човек.

Какво мереше той? С каква цел? Тези въпроси изцяло занимаваха метр Брике в продължение на няколко минути.

За нещастие, когато този човек завърши измерването и се канеше, да надигне глава, едно по-важно откритие привлече вниманието на Шико и той устреми очи на другата страна.

Вратата на балкона на Горанфло се отвори и пред погледа на наблюдателя изплуваха достопочтените телеса на дон Модест, който, облещил очи и със сияеща празнична усмивка, водеше любезно дамата, загърната с кадифен, обшит с кожи плащ.

„Ето я и дамата, дошла да се изповяда — помисли Шико. — Ако се съди по фигурата и движенията й, трябва да е млада; но да погледнем главицата й. Така, добре, обърнете се още мъничко… Отлично! А ето и нейния паж. Тук не може да има никакви съмнения — това е Менвил. Да, да, засуканите нагоре мустаци, шпагата е чашка — това е той. Но да разсъдим трезво: ако не греша по отношение на Менвил, защо трябва да се заблуждавам по отношение на госпожа дьо Монпансьо? Защото тази жена… ами да, дявол да го вземе, тази жена е херцогинята!“

Не е трудно да разберем, че от тази минута Шико престана да обръща внимание на човека, който мереше на пътя, и вече не изпускаше от очи двете знатни особи.

Скоро зад тях се показа бледото лице на Бороме, към когото Менвил се обърна с някакъв въпрос.

„Дявол да го вземе — помисля Шико, — дали херцогинята, току-виж, не иска да се пресели при дон Модест, след като домът й е на сто крачки оттук?“

Но в този момент Шико наостри още повече уши.

Докато херцогинята разговаряше с Горанфло или по-точно го заставяше да бърбори, господин дьо Менвил даде на някого знак.

Шико, впрочем, не виждаше никого освен човека, който извършваше измерванията си на пътя.

И наистина знакът бе даден именно на него, вследствие на което този човек се приближи до балкона.

Горанфло продължаваше да се разтапя от любезност пред дамата, която бе дошла за изповед.

Господин дьо Менвил каза нещо на ухото на Бороме и той тутакси започна да жестикулира зад гърба на игумена. Шико не можеше нищо да разбере, но човекът долу, изглежда, всичко отлично разбра, защото се отдалечи и се спря на друго място, където, подчинил се на новия сигнал от страна на Бороме и Менвил, застина неподвижно, подобно на статуя.

Последва нов знак на брат Бороме и човекът изведнъж хукна към портите на манастира, а през това време господин дьо Менвил го наблюдаваше с часовник в ръце.

— По дяволите! — прошепна Шико. — Всичко това е доста подозрително. Поставен съм пред трудна задача. Но колкото и трудна да е, ще я разреша може би, стига да видя лицето, на човека, който извършва измерванията.

В този миг човекът се обърна и Шико позна в него Никола Пулен, чиновника от парижкия градски съд, същия, на когото наскоро бе продал старите си доспехи.

„Да живее Лигата! — помисли той. — Този път можах да видя достатъчно; ако си поразмърдам малко мозъка, ще разгадая и останалото.“

Между другото, балконът опустя. Съпроводена от пажа си, херцогинята излезе от манастира и седна в закрита носилка, която я чакаше пред портите.

Дон Модест ги изпрати до изхода с безкрайни поклони.

Докато херцогинята отвръщаше на любезностите на игумена, все още без да спусне завеските, някакъв монах мина покрай носилката и погледна вътре с любопитство.

Шико можа да познае в този монах брат Жак, който се връщаше с бърз ход от Лувъра и сега се бе спрял, поразен от красотата на госпожа дьо Монпансьо.

„Върви ми — помисли Шико. — Ако Жак се бе върнал по-рано, нямаше да видя херцогинята, тъй като щях да съм тръгнал към Фобенския кръст. А сега госпожа дьо Монпансьо заминава пред очите ми. Настъпва редът на метр Никола Пулен. С него бързо ще свърша.“

И наистина херцогинята отмина покрай незабелязания от нея Шико и пое пътя за Париж; Никола Пулен се канеше да я последва.

Той, както и херцогинята, трябваше да мине покрай горичката, в която се бе притаил Шико.

Шико го следеше също както ловец следи дивеча.

Когато Пулен се изравни с него, Шико се обади:

— Ей, добри човече, погледнете насам?

Пулен трепна и обърна глава.

— Видяхте ли ме? Отлично! — продължи Шико. — А сега се направете, че нищо не сте видели, метр Никола… Пулен.

Съдебният чиновник подскочи като сърна, дочула пушечен изстрел.

— Кой сте вие? — попита той. — Какво искате?

— Аз съм един от вашите отскорошни приятели. Какво искам ли? Не е много лесно да ви го разтълкувам.

— Но какво искате от мен? Говорете!

— Да слезете в канавката.

— Защо?

— Ще разберете. Първо, слезте в канавката.

— Но…

— И седнете с гръб към храсталака…

— Обаче…

— Без да поглеждате към мен, с вид, че уж не подозирате за моето присъствие.

— Господине…

— Искам много нещо от вас, съгласен съм. Но какво да се прави — метр Робер Брике има право да бъде взискателен.

— Робер Брике! — възкликна Пулен и мигом изпълни всичко, което му бе наредено.

— Отлично, седнете ей там, така… Що за измервания правим на Венсенския път?

— Аз ли?

— Без всяко съмнение. Впрочем, няма нищо чудно, ако на един чиновник от градския съд се налага понякога да изпълнява служба на пътен надзор.

— Вярно — отвърна малко успокоен Пулен. — Както виждате, аз извършвах измервания.

— Толкова повече — продължи Шико, — че работехте пред очите на едни изключително именити особи.

— Какви именити особи? Не ви разбирам.

— Ще рече, че не сте знаели кои са дамата и господинът, които стояха там на балкона и току-що заминаха за Париж, така ли?

— Кълна ви се…

— Приятно ми е тогава да ви съобщя една толкова забележителна новина! Представете си, господин Пулен, на вас, като на пътен надзирател, се любуваха госпожа херцогиня дьо Монпансьо и господин граф дьо Менвил… Не мърдайте, ако обичате.

— Господине — опита се да протестира Никола Пулен, — вашите думи, вашето обръщение…

— Седете спокойно, скъпи ми господин Пулен — продължаваше Шико, — иначе ще трябва да взимам крайни мерки.

Пулен въздъхна.

— Е, така е добре — остана доволен Шико. — И така, като се има предвид, че работехте пред очите на тези особи, за вас ще е неизгодно, милостиви господине, ако ви обърне внимание и една друга твърде именита особа, а именно — кралят.

— Кралят?

— Да, господин Пулен, негово величество.

— Господин Брике, съжалете ме.

— Не ме карайте да повтарям, скъпи господин Пулен, ако помръднете, ви очаква смърт. Седете спокойно, за да не се случи най-лошото.

— Но, в името на небето, какво искате от мен?

— Искам вашето добро. Вече ви казах — аз съм ваш приятел.

— Господине — изстена Никола Пулен в пълно отчаяние, — не знам наистина какво лошо съм направил на негово величество, на вас или на когото и да било другиго!

— Скъпи ми господин Пулен, обясненията си ще дадете на друго място — това не е моя работа. Аз, виждате ли, имам други съображения: според мен кралят едва ли ще одобри един съдебен чиновник, който се подчинява на указанията на господин дьо Менвил. Знам ли, може би на краля няма да се хареса и това, че негов съдебен чиновник не е отбелязал в ежедневното си донесение, че госпожа дьо Монпансьо и господин Менвил са пристигнали вчера сутринта в славния град Париж? Знаете ли, господин Пулен, само това единствено обстоятелство е достатъчно, за да ви скарам с негово величество.

— Господин Брике, просто забравих да съобщя за тяхното пристигане, това не е престъпление и, естествено, негово величество ще разбере…

— Скъпи господин Пулен, струва ми се, че заблуждавате самия себе си. Аз много по-ясно виждам изхода от тази работа.

— Какво виждате?

— Една хубава бесилка.

— Господин Брике!

— Оставете ме да се доизкажа, дявол да го вземе!… Бесилка с ново яко въже, с четирима войници отстрани; наоколо — доста много парижани, а под бесилката — един добър мой познат, съдебен чиновник.

Никола Пулен трепереше вече толкова силно, че треската му се предаде на младите букови дръвчета.

— Господине! — замоли се той, събрал дланите на ръцете си.

— Но като ваш приятел, скъпи господин Пулен — продължи Шико, — съм готов да ви дам един съвет.

— Съвет ли?

— Да, и, слава Богу, такъв, какъвто няма да е трудно да последвате. Вие незабавно — разбирате ли? — незабавно трябва да идете…

— Да ида? Но къде?… — прекъсна го изплашеният Никола.

— Един момент, оставете ме да помисля — каза Шико. — Ще идете при господин д’Епернон…

— Приятеля на краля?

— Абсолютно вярно. Вие ще поговорите с него на четири очи…

— С господин д’Епернон?

— Да, и ще му разкажете всичко, свързано с измерването на пътя.

— Но, господине, това е безумие!

— Напротив, мъдрост, висша мъдрост.

— Не ви разбирам.

— Всичко е толкова ясно. Ако чисто и просто ви обадя като човек, който се занимава с измервания и изкупуване на доспехи, ще ви обесят; ако, обратно, доброволно разкажете всичко, ще ви отрупат е награди и почести… Като че ли не можах да ви убедя… Отлично, в такъв случай ще съм принуден да се върна в Лувъра, но, ей Богу, заради вас съм готов да направя всичко, което ви е угодно.

И Никола Пулен чу как зашумяха клоните, които Шико размърда при ставането си от земята.

— Не, не! — заговори той. — Останете, ще ида аз.

— Е, отлично тогава. Сам разбирате, скъпи господин Пулен: никакви увърталия, защото утре ще изпратя бележка до самия крал, с когото имам честта да бъда в най-приятелски отношения.

— Тръгвам, господине! — простена напълно унищоженият Пулен. — Но вие злоупотребявате по странен начин…

— Ах, скъпи господин Пулен, трябва да ми отслужите молебен. Преди пет минути вие бяхте държавен престъпник, а аз ви превърнах в спасител на отечеството. Но търчете по-скоро, скъпи господин Пулен, защото аз не разполагам с никакво време, а не мога да тръгна оттук преди вас. Домът на д’Епернон, не забравяйте!

Никола Пулен скочи в пълно отчаяние на крака и стремително се понесе към Сент-Антоанските порти.

„Крайно време беше — помнели Шико. — От манастира някой идва насам. Но това не е малкият Жак. Ехе! Кой ли ще е този дангалак с телосложението на архитекта на Александър Велики, който е искал да одяла Атинския хълм? По дяволите! За пале като мен такъв пес е неподходяща компания.“

Забелязал пратеника, Шико побърза към Фобенския кръст, където те трябваше да се срещнат. При това той бе принуден да тръгне натам по обходен път, а върлинестият монах пое напряко с бърза крачка, което му даваше възможност да стигне пръв до кръста.

Впрочем, Шико загуби време още и по тази причина, че докато вървеше, разглеждаше монаха, чието лице не му внушаваше никакво доверие.

И наистина този божи служител бе досущ като някакъв филистимец.

Изпод небрежно нахлупената му качулка се показваха кичури коса, още недокосната от ножицата на манастирския бръснар. Увисналите ъгли на устата му придаваха не особено благочестив израз; когато усмивката му преминаваше в смях, в устата му се разкриваха три зъба, напомнящи колци в градина зад двата насипа на дебелите му устни.

И още: дълги и яки ръце; раменете такива, че върху тях биха могли да се натоварят портите на Газа32; голям кухненски нож, напъхан зад връвта, служеща за пояс, нагънато на няколко ката зебло, което закриваше гърдите му като щит — такава бе външността на този манастирски Голиат.

„Ама че мутра! — помисли Шико. — И ако на всичко отгоре ми носи неприятни известия, то според мен подобна личност няма право на съществуване.“

Когато Шико се приближи, монахът, който не спускаше очи от него, го приветствува почти като военен.

— Какво ще обичате, друже мой? — попита го Шико.

— Вие ли сте господин Робер Брике?

— Същият.

— В такъв случай имам за вас писмо от преподобния отец игумен.

Шико взе писмото. То гласеше:

„Как не, само това липсваше“ — помисли Шико и погледна под око монаха.

— Какъв прекрасен почерк! — каза Шико, след като свърши с четенето. — Бас държа, че писмото го е писал ковчежникът.

— Писмото го писа наистина брат Бороме — отвърна Голиат.

— В такъв случай, друже мой — продължи Шико, като се усмихна любезно на високия монах, — можете да се връщате в абатството!

— Аз?

— Да, ще предадете на негово преподобие, че съм променил своите планове и предпочитам да пътувам самичък.

— Как, няма ли да ме вземете със себе си, господине? — попита монахът с тон, в който за изненада се долавяше и заплаха.

— Не, приятелю, няма.

— А защо, кажете, моля ви се!

— Защото ще трябва да бъда пестелив: времената сега са трудни, а вие, както ми изглежда, прекомерно много ядете.

— Жак не яде по-малко от мен.

— Да, но Жак е истински монах.

— А какъв съм аз според вас?

— Вие, друже мой, сте ландскнехт или жандарм, а това може да оскърби светата Дева, при която ме изпращат.

— Какви ги приказвате за някакви ландскнехти и жандарми? — възрази монахът. — Аз съм монах от обителта „Свети Яков“. Нима дрехите ми не са доказателство за това?

— Не всеки, който е навлякъл расо, е монах, друже мой — отвърна Шико. — Затова пък човек с нож в пояса явно напомня за войн. Предайте това, моля ви се, на брат Бороме.

Шико направи прощален поклон пред великана, който трябваше да тръгне обратно за манастира с ръмжене като прогонен пес.

Нашият пътешественик почака, докато този, който трябваше да стане негов спътник, изчезна зад портите на манастира. Тогава Шико се скри зад един жив плет, свали куртката си и облече под платнената си риза вече познатата ни фина ризница.

След като се премени по този начин, той тръгна направо през полето към Шарантонския път.