"Четиридесет и петимата" - читать интересную книгу автора (Дюма Александър)

Глава 20

Дон Модест продължаваше да седи в същата блажено отпусната поза.

Шико прекоси цялата стая, за да стигне до дон Модест, който едва благоволи да кимне леко с глава.

Шико очевидно ни най-малко не остана изненадан от безразличието на абата.

— Здравейте, господин игумен — каза той.

— А, вие ли сте? — отзова се Горанфло. — Изглежда сте възкръснали?

— А за умрял ли ме смятахте, господин абат?

— Ами че толкова време не се вестявахте.

— Бях възпрепятствуван.

— А!

Шико знаеше, че Горанфло не е многословен, докато не го загреят две-три бутилки от старото бургундско. Тъй като беше още твърде рано и Горанфло вероятно още не бе хапнал, Шико придърпа дълбокото кресло до огнището и мълчаливо се разположи в него, като качи краката си върху каминната решетка и се облегна върху мекото облегало.

— Ще закусите ли с мен, господин Брике? — попита го дон Модест.

— Може би, сеньор абат.

— Прощавайте, господин Брике, ако не ви отделя толкова време, колкото бихте желали.

— Човек, който стои, подобно на вас, над мнозина, може да постъпва, както намери за добре, господин абат — усмихна се широко Шико, както само той умееше.

Дон Модест погледна Шико с присвити очи. Присмиваше ли му се Шико, или говореше сериозно, бе невъзможно да се разбере. Шико стана.

— Къде се разбързахте, господин Брике? — попита Горанфло.

— Каня се да си тръгвам.

— Но нали казахте, че ще закусите с мен?

— Не съм казвал такова нещо.

— Извинете ме, но аз ви поканих.

— А аз ви отвърнах: може би. „Може би“ не значи „да“.

— Сърдите ли се?

Шико се разсмя.

— Да се сърдя ли? — повтори въпроса той. — А за какво да се сърдя? За това, че сте безсрамник и простак ли? О, драги ми игумене, твърде отдавна ви познавам, за да се сърдя на дребните ви недостатъци.

Горанфло застина като поразен от гръм след тази нападка и остана зяпнал.

— Прощавайте, господин игумене.

— О, не си отивайте!

— Не мога да отлагам пътуването си.

— Заминавате ли за някъде?

— Дадено ми е поръчение.

— От кого?

— От краля.

На Горанфло главата му се запали.

— Поръчение — промълви той, — поръчение от краля… Вие значи отново сте се видели с него?

— Естествено.

— А той как ви посрещна?

— Възторжено. Той помни приятелите си, макар и да е крал.

— Поръчение от краля — шепнеше Горанфло, — а аз съм безсрамник, простак, грубиян…

— Прощавайте… — повтори Шико.

Горанфло дори се надигна от креслото си и задържа с широката си длан тръгващия Шико, който, да си признаем, доста покорно се подчини на насилието.

— Чуйте ме, признавам — не бях прав. Грижите ми…

— Виж ти!

— Бъдете снизходителен към човека, заангажиран с толкова трудни задължения! Ами че това абатство е цяла държава! Помислете, имам на подчинение двеста души; аз съм иконом, архитект, управител и плюс всичко останало имам и духовни задължения.

— Да, наистина, това е твърде тежко бреме за един толкова недостоен божи служител!

— Сега пък ме иронизирате — каза Горанфло. — Господин Брике, нима сте загубили християнското си милосърдие?

— А нима съм го притежавал?

— Като че ли проявявате и известна завист; внимавайте: завистта е голям грях.

— Аз ли да завиждам? А на кого, бъдете добър да ми кажете?

— Хъм, вие си мислите: „Игуменът дон Модест Горанфло непрекъснато върви нагоре, движи се по възходяща линия…“

— А аз се движа по низходяща, така ли? — насмешливо го запита Шико.

— Това е заради фалшивото ви положение, господин Брике.

— Господин игумен, помните ли една мисъл от Евангелието?

— Коя?

— „Ще смъкна гордите и ще въздигна смирените.“

— Голяма работа! — каза Горанфло.

— На ти сега! Този еретик се съмнява в божиите думи! — възкликна Шико и плесна с ръце.

— Защо да съм еретик?! — възрази Горанфло. — Еретици са хугенотите.

— Е, тогава, значи схизматик26!

— Какво искате да кажете, господин Брике? Наистина не ви разбирам.

— Нищо не искам да кажа. Тъй като заминавам, дойдох да се простя с вас. И така, прощавайте, сеньор дон Модест.

— Така ли ще ме оставите?

— Ще ви оставя, дявол да го вземе!

— Вие?

— Да, аз.

— Моят приятел?

— Порасне ли му на човек положението, забравя приятелите си.

— Шико!

— Вече не съм Шико, вие сам ме упрекнахте в това.

— Аз ли? Кога именно?

— Когато споменахте за моето фалшиво положение.

— „Упрекнал“! Как се изразявате обаче днес! — И игуменът обори голямата си глава, поради което трите му брадички се сляха в една.

Шико го наблюдаваше под око: Горанфло дори леко бе побледнял.

— Прощавайте и не се сърдете за казаната ви в очите истина.

И той тръгна към изхода.

— Говорете каквото искате, господин Шико, но не ме гледайте с такъв поглед!… И във всеки случай, не бива да тръгвате, без да сте закусили, дявол го взел! Това е вредно!

Шико реши незабавно да завоюва всички позиции.

— Не, не желая! — каза той. — Тук много лошо хранят.

Всички други нападки Горанфло бе издържал мъжествено, ала тези думи го довършиха.

— При мен ли хранят лошо? — каза той напълно смаян.

— За моя вкус, във всеки случай… — отвърна Шико.

— Лоша ли беше храната, когато закусихте тук последния път?

— Да — решително заключи Шико.

— Но какво не ви хареса, кажете, за Бога!

— Свинските котлети бяха най-гнусно прегорели.

— О!

— Пълнените свински уши не хрускаха на зъбите.

— О!

— Петелът с ориз нямаше никакъв вкус.

— Боже праведни!

— Чорбата от раци бе прекалено тлъста!

— Шико! Шико! — простена дон Модест с глас, с какъвто умиращият Цезар се е обърнал към своя убиец: „Бруте! Бруте!…“

— А и самият вие не намирате време за мен.

— Аз да нямам време?

— Казахте ми, че сте зает. Така ли беше? Липсва само да бъдете и лъжец.

— Работата може да се отложи. При мен трябва да дойде една молителка.

— Ами че, приемете я.

— Не, няма да я приема, макар, изглежда, да е много важна дама. Ще приемам само вас, скъпи господин Шико. Тази знатна особа иска да се изповяда при мен и ми е изпратила сто бутилки сицилианско вино. Така че, ако пожелаете, ще й откажа, ще наредя да й предадат да си потърси друг духовник.

— И вие ще можете да постъпите така?

— Само и само, за да закуся с вас, господин Шико, и да загладя вината си пред вас.

— Тази вина произтича от вашата чудовищна надменност, дон Модест.

— Ще се смиря духом, приятелю мой.

— От вашето безгрижие и вашия мързел.

— Шико, Шико, още от утре ще започна да бичувам своята плът и да командвам упражненията на монасите.

— Какви упражнения? — опули очи Шико.

— Бойни.

— Ще обучавате монасите на военно изкуство?

— Да.

— А на кого е хрумнала тази идея?

— Струва ми се, че на мен самия — каза Горанфло.

— На вас? Не може да бъде!

— Но е факт и вече дадох разпорежданията си на брат Бороме.

— Кой е този брат Бороме?

— Ковчежникът.

— При теб се е появил вече ковчежник, когото не познавам, нищожество такова?

— Той попадна тук след последното ви посещение.

— А откъде се взе?

— Препоръча ми го монсеньор кардинал дьо Гиз.

— Лично?

— С писмо, скъпи ми господин Шико, с писмо.

— Да не би да е монахът, който прилича на каня и доложи за моето идване?

— Същият.

— Охо! — каза Шико. — Какви ли качества притежава този ковчежник, за да получи толкова гореща препоръка от кардинал дьо Гиз?

— Той може да смята като самия Питагор.

— Та с него ли ще обучавате монасите на военно изкуство?

— Да, скъпи ми приятелю.

— А с каква цел?

— За да ги въоръжим.

— Долу горделивостта, неразкаял се грешнико! Горделивостта е смъртен грях: тази мисъл не е родена във вашата глава.

— В моята или в неговата, вече наистина не помня. Не, не, определено в моята; струва ми се, че произнесох една твърде подходяща латинска сентенция.

Шико се приближи по-близо до игумена.

— Латинска сентенция ли?… Няма ли да ми я припомните, скъпи абате? — подкани го Шико.

— „Militat spiritu…“

— „Militat spiritu, militat gladio.“

— Именно, именно! — възторжено се провикна дон Модест.

— Е — каза Шико, — невъзможно е някой да се извини по-чистосърдечно от вас, дон Модест. Прощавам ви.

— О! — умилено произнесе Горанфло.

— Както и преди, вие си оставате мой истински приятел.

Горанфло изтри една сълза от очите си.

— Нека да закусим; този път ще бъда снизходителен към вашите ястия — утеши го Шико.

— Чуйте! — възкликна Горанфло извън себе си от радост. — Ще наредя на брата готвач да ви нахрани царски, иначе ще бъде затворен в карцера.

— Отлично, отлично — каза Шико, — тук вие сте стопанинът, скъпи ми игумене.

— И ще пресушим няколко бутилчици, получени от моята нова духовна дъщеря.

— Ще ви помогна с някой добър съвет.

— Оставете ме да ви прегърна, Шико.

— Ще ме задушите… По-добре да побъбрим.