"Жозеф Балзамо — бунтът на масоните" - читать интересную книгу автора (Дюма Александър)

4.Жилбер

Пътникът изскочи бързо от колата, като я затвори грижливо зад себе си и се огледа неспокойно. Първото нещо, което забеляза, бе младият човек, застинал, смаян от страх. Светкавица, която блесна в същия момент, му позволи да го разгледа от главата до петите. Това беше едва шестнадесет-седемнадесетгодишно момче, дребно, слабо и живо. В черните му очи, с които дръзко се взираше в обекта, привлякъл неговото внимание, липсваше нежност, но не и чар, носът му бе слаб и извит, тънките му устни, изпъкналите му скули издаваха лукавство и подозрителност, докато неговата решителност се разкриваше от силно издадената му брада.

— Вие ли извикахте преди малко? — попита пътникът.

— Да, господине, аз — отвърна младежът.

— И защо извикахте?

Младият човек спря нерешително.

— Господине — поде младежът, — имаше ли една дама в кабриолета?

— Да.

И погледът на Балзамо се насочи към колата, сякаш искаше да проникне през дебелите й стени.

— Имаше ли един кон, завързан за ресорите на колата?

— Да, но къде, по дяволите, е той?

— Господине, дамата замина, яхнала този кон.

Пътникът не издаде никакво възклицание, не произнесе нито дума. Той скочи към кабриолета, дръпна кожените перденца. Една светкавица, подпалила небето в този момент, му разкри, че е празен.

— В името на Христовата кръв! — провикна се той с вик, подобен на гърма, последвал думите му.

После се огледа наоколо, като че ли търсеше средство да се впусне в преследване, но скоро призна пред себе си несъстоятелността на възможностите си.

— Опитайте се да настигнете Джерид — каза той, разтърсвайки глава — с един от онези коне, макар че все едно пращам костенурка в преследване на газела… Но аз ще узная къде е тя, освен ако…

С бързо движение той бръкна с ръка в джоба на жакета си, извади оттам малък портфейл и го отвори. В едно от джобчетата на този портфейл имаше сгъната хартия, а в нея — кичур черни коси. При вида на тези коси лицето на пътника се разведри и той видимо се успокои.

— Хайде — рече, като избърса с ръка потта от челото си, — хайде, всичко е наред. А тя не ви ли каза нещо, като тръгна?

— Да, господине.

— Какво ви каза на тръгване?

— Че съвсем не ви напуска от омраза, а от страх, че тя е достойна християнка, докато вие, напротив… Докато вие, напротив, сте били атеист и неверник, на когото тази вечер Бог е искал да даде последно предупреждение. Тя каза, че е разбрала това Божие предупреждение и че ви подканя да го проумеете и вие.

— Това ли е всичко, което тя ви каза? — попита пътникът. — Добре. Тогава да говорим за друго.

И последните следи от безпокойство и недоволство като че ли изчезнаха от лицето на пътника. Младият човек гледаше тези сърдечни вълнения, отразени върху лицето, с любопитство, показващо, че той също е надарен с известна доза наблюдателност.

— А сега — каза пътникът, — как се казвате, млади приятелю?

— Жилбер, господине.

— Само Жилбер? Но това е кръщелно име, струва ми се.

— Това е фамилното ми име.

— Е, добре, скъпи Жилбер. Провидението ви праща на пътя ми, за да ме избавите от затруднение.

— На вашите заповеди, господине, ще направя всичко, което мога.

— О, благодаря! На вашата възраст се услужва заради самото удоволствие да услужиш, знам това. Впрочем това, което ще поискам от вас, съвсем не е трудно — чисто и просто трябва да ми посочите подслон за тази нощ.

— Вижте първо тази скала, под която се бях скрил от бурята.

— Да — рече пътникът, — но бих предпочел нещо като къща, където да намеря добра вечеря и добро легло.

— Това е по-трудно.

— Много ли сме далеч от най-близкото село?

— От Пиерфит?

— Пиерфит ли се казва?

— Да, господине, на почти левга, левга и половина сме от него.

— Левга и половина, тази нощ, в това време, само с тези два коня, ще бъдем там след два часа. Хайде, приятелю, помислете добре, няма ли тук наблизо някоя къща.

— Замъкът Таверне, който е на не повече от триста крачки.

— Обитаем ли е?

— Несъмнено.

— От кого?

— Но… От барон Дьо Таверне.

— Какъв е този барон Дьо Таверне?

— Господине, това е един стар шестдесет-шестдесет и пет годишен благородник, който, както казват, някога е бил богат.

— Да! И който сега е беден! Това е историята на всички като него. — Приятелю, водете ме при барон Дьо Таверне, моля ви.

— При барон Дьо Таверне? — извика младежът, почти изплашен. — Но той няма да ви приеме.

— Няма да приеме един изгубил пътя благородник, който е дошъл да поиска гостоприемството му? Значи вашият барон е затворен като мечка?

— Ами! — рече младият човек с интонация, с която искаше да каже: „Много прилича на такъв, господине.“

— Няма значение — каза пътникът, — ще поема риска.

— Не ви го препоръчвам — отвърна Жилбер.

— Покажете ми тогава пътя.

— На драго сърце!

Тогава пътникът се качи в кабриолета и взе малък фенер. Очаквайки фенерът да бъде запален, младият човек се надяваше за момент чужденецът да влезе в колата, за да види през открехнатата й вратичка какво има вътре. Но пътникът дори не се доближи до вратата. Той подаде фенера на Жилбер. Последният го огледа от всички страни.

— Какво да правя с този фенер, господине? — каза той.

— Да осветявате пътя, докато аз водя конете.

— Но той е угасен.

— Ще го запалим.

— А, да — каза Жилбер, — вие имате огън в каретата.

— Имам в джоба си — отговори пътникът.

— Ще ви е трудно да запалите прахан на този дъжд.

— Отворете фенера — каза пътникът.

Жилбер се подчини.

— Дръжте шапката си над двете ми ръце.

Жилбер отново се подчини. Той видимо следеше приготовленията с голямо вълнение. Не познаваше друго средство за запалване на огън освен огнивото. Пътникът измъкна от джоба си сребърен калъф, а от калъфа — кибритена клечка; после, отворил долната част на калъфа, той я пъхна в нещо като запалителна паста, защото клечката се възпламени веднага с леко пращене. Това стана толкова внезапно и неочаквано, че Жилбер потрепери.

— Сега, когато имаме светлина, бихте ли ме водили? — попита пътникът.

— Елате, господине — каза Жилбер.

И младият човек тръгна напред, докато неговият спътник водеше коня, уловил го за юздата, и го принуждаваше да върви напред. Впрочем времето беше станало по-поносимо, дъждът почти беше спрял, бурята се отдалечаваше с тътен. Пътникът пръв почувства нужда да поднови разговора:

— Вие като че ли добре познавате този барон Дьо Таверне, приятелю? — каза той.

— Да, господине, то се знае, защото съм при него от своето раждане.

— Той може би е ваш роднина?

— Не, господине.

— Ваш настойник?

— Не.

— Ваш господар?

При думата господар младият човек потрепери и ярка светлина обагри иначе бледите му бузи.

— Аз не съм прислужник, господине — каза той.

— Но в края на краищата — поде пътникът — трябва да сте някакъв.

— Аз съм син на стар наемен полски работник при барона. Майка ми е била дойка на госпожица Андре.

— Разбирам, вие сте в къщата като млечен брат на тази млада особа, защото, предполагам, че дъщерята на барона е млада.

— Тя е на шестнадесет години, господине.

Както видяхме, Жилбер не отговори на един от двата въпроса. Този, който го засягаше лично. Пътникът сякаш помисли същото като нас, но въпреки това отправи въпросите си в друга посока.

— По каква случайност бяхте на пътя в такова време като това — попита той.

— Аз не бях на пътя, господине, бях под една скала край пътя.

— И какво правехте под тази скала?

— Четях.

— Четяхте?

— Да.

— И какво четяхте?

— „Общественият договор“ на господин Жан-Жак Русо.

Пътникът погледна младежа с известно учудване.

— Взели сте книгата от библиотеката на барона ли? — попита той.

— Не, господине, купил съм я.

— Откъде? В Бар-льо-Дюк?

— Не, господине, от минаващ амбулантен търговец. От известно време в местността минават много търговци с хубави книги.

— Кой ви каза, че „Общественият договор“ е хубава книга?

— Разбрах това, докато я четях, господине.

— А чели ли сте лоши, та да можете да установите разлика?

— Да.

— И какво наричате лоши книги?

— Ами „Канапето“, „Танзай и Неадарне“34 и други подобни книги.

— Къде, по дяволите, сте намерили тези книги?

— В библиотеката на барона.

— Голям благородник? Знаете ли чрез кого ги получават?

— О, чрез херцог Дьо Ришельо.

— Как! Старият маршал?

— Да, точно маршалът.

— И предполагам, че той не оставя подобни книги пред очите на госпожица Андре.

— Напротив, господине, оставя ги навсякъде.

— Госпожица Андре споделя ли мнението ви, че това са лоши книги? — попита пътникът, като се усмихна язвително.

— Госпожица Андре не ги чете, господине — отвърна сухо Жилбер.

Пътникът замълча за момент, виждаше се, че това странно същество, смес от добро и зло, от свенливост и дързост, беше предизвикало неговия интерес въпреки волята му.

— И защо сте чели тези книги, като знаете, че са лоши? — продължи този, когото старият учен бе назовал с името Ашарат.

— Защото, когато ги отворих, не знаех тяхната стойност.

— Все пак лесно сте ги преценили. При все това продължихте да ги четете? С каква цел?

— Те ми разкриват неща, които не знам.

— А „Общественият договор“?

— Учи ме, че всички хора са братя, че обществата са зле устроени и в тях има слуги или роби, че един ден всички ще бъдат равни.

— Ах! Ах! — рече пътникът.

За момент настъпи тишина, Жилбер и неговият спътник продължаваха да вървят, последният, водещ коня за юздата, а Жилбер с фенера в ръка.

— Значи имате голямо желание да се учите, приятелю? — каза съвсем тихо пътникът.

— Да, господине, това е моето най-голямо желание.

— А защо искате да учите?

— За да се издигна.

— Докъде?

Жилбер се подвоуми, очевидно той имаше някаква цел в съзнанието си, но тази цел несъмнено беше негова тайна и той не искаше да я каже.

— Докъдето може да достигне човек — отговори той.

— Но учили ли сте поне нещо?

— Нищо. Как искате да уча, без да съм богат и като живея в Таверне.

— Как! Не знаете ли малко математика?

— Не.

— Физика?

— Не.

— Химия?

— Не. Зная да чета и пиша, това е всичко, но ще изуча всичко някой ден.

— Но по кой начин?

— Не зная, но ще го изуча.

— Странно момче! — промърмори пътникът на себе си.

През това време Жилбер и този, на когото той служеше за водач, бяха вървели почти четвърт час; дъждът съвсем бе спрял и земята дори беше започнала да излъчва този лютив аромат, който през пролетта следва огнените вихри на бурята. Жилбер сякаш се бе замислил дълбоко.

— Господине — каза изведнъж той, — знаете ли какво е буря?

— Без съмнение знам.

— Вие знаете какво е бурята? Знаете кое предизвиква гръмотевицата?

Пътникът се усмихна.

— Това е сблъсъкът на два електрически полюса, този на облака и този на земята.

Жилбер въздъхна.

— Не разбирам — каза той.

Може би пътникът щеше да даде на горкия младеж едно по-разбираемо обяснение, но за нещастие в този момент светлина блесна през листака.

— Значи пристигнахме?

— Ето я външната врата.

— Отворете я.

Жилбер се приближи до вратата и колебливо почука един път.

— О, о! — каза пътникът. — Така няма да ви чуят никога, приятелю, чукайте по-силно.

Всъщност нищо не показваше, че почукването на Жилбер е било чуто. Всичко тънеше в тишина.

— Поемате ли отговорността? — каза Жилбер.

— Не се страхувайте.

Жилбер не се поколеба повече, той остави чукчето на вратата и дръпна звънеца, който издаде такъв оглушителен звук, че можеше да бъде чут на една левга.

— Бога ми, ако вашият барон не е чул този път, трябва да е глух — рече пътникът.

— А, ето Маон лае — каза младежът.

— Маон! Това без съмнение е любезност от страна на вашия барон към херцог Дьо Ришельо.

— Не знам какво искате да кажете.

— Маон е последното завоевание на стария маршал.

Жилбер въздъхна за втори път.

— Уви, господине, вече ви признах, че не зная нищо.

Тези две въздишки разкриваха на пътника поредица от прикривани страдания и потискани, дори несбъднати амбиции. В този момент се чу шум от стъпки.

— Най-после — каза чужденецът.

— Това е добрякът Ла Бри — каза Жилбер.

Вратата се отвори, но при вида на чужденеца и странната му кола Ла Бри, изненадан, защото мислеше, че отваря само на Жилбер, понечи да затвори отново вратата.

— Моля, моля, приятелю — каза пътникът, — ние идваме точно тук, не трябва да ни затваряте така вратата под носа.

— И все пак, господине, трябва да предупредя господин барона, че едно неочаквано посещение…

— Няма нужда да го предупреждавате, вярвайте ми. Ще рискувам да срещна недружелюбната му физиономия, а ако ме изгонят, казвам ви го, това няма да стане, преди да съм се стоплил, изсушил, нахранил. Чувал съм да казват, че виното е добро по тези места, трябва да знаете нещо за това, а?

Ла Бри, вместо да отговори на запитването, се опита да се възпротиви, но пътникът, взел твърдо решение, подкара конете и колата по алеята, докато Жилбер затваряше вратата, и всичко това стана за един миг. Тогава Ла Бри, като се видя победен, реши да отиде и сам да извести за своя разгром и като затича със старите си крака, се спусна към къщата, викайки с цяло гърло:

— Никол Льоге! Никол Льоге!

— Коя е тази Никол Льоге? — попита чужденецът, като продължи да се приближава към замъка със същото спокойствие.

— Това е камериерката на госпожица Андре, господине.

В това време при виковете на Ла Бри светлина се показа под дърветата, като освети очарователната фигура на млада девойка.

— Какво искаш от мен, Ла Бри — попита тя, — и за какво е цялата тази врява?

— Бързо, Никол, бързо — извика старецът с трептящ глас. — Върви да съобщиш на господаря, че един чужденец, изненадан от бурята, желае гостоприемството му за тази нощ.

Скоро се чу кисел и властен глас, който от прага на вратата на горните каменни стълби, виждан изпод акациите, повтаряше с не твърде гостоприемен тон:

— Чужденец… Кой е той? Когато се представяш пред хората, поне си казваш името.

— Това баронът ли е? — попита Ла Бри този, който причиняваше цялото това разбъркване.

— Уви, да, господине — отговори бедният човечец, съвсем съкрушен.

— Той пита за името ми, нали?

— Точно така. А аз забравих да ви питам за това.

— Съобщи за барон Жозеф дьо Балзамо — каза пътникът, — сходството на титлите може би ще обезоръжи господаря ти.

Ла Бри направи своето съобщение, малко окуражен от титлата, която си приписа непознатият.

— Добре тогава — промърмори гласът, — нека влезе, щом е дошъл… Влезте, господине, ако обичате. Там… да, оттук.

Чужденецът се приближи с бърза крачка, но стигнал до първото стъпало, реши да се обърне, за да види дали Жилбер го е последвал.

Жилбер беше изчезнал.