"Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)" - читать интересную книгу автора (Солженицин Александър)

ПРОПУКА СЕ!

Да, приликата с Бородино се потвърждаваше: от битката се бяха изминали два месеца — без почти един изстрел и от двете страни — без нито едно вестникарско споменаване, без особени трибунни ругатни, пък и Петдесетгодишнината пъплеше и за тях беше наложително тя да премине колкото може по-нескандално, колкото може по-гладко. А и аз, със склонността си към примирие, не пусках в действие моето „Изложение“ за боя [4], пазех го, правилно или неправилно, за двоен удар някой ден. Не се извършваха никакви забележими размествания на литературните маси и бойното поле, както си спомням, оставаше в ръцете на противника, той държеше Москва, но тъкмо в това затишие усещах: някъде нещо безшумно, невидимо се подриваше, подкопаваше — и не ни ли викаше обагрената земя да се върнем на нея без никаква схватка?

С това усещане пристигнах в Москва след великия юбилей, за да осъществя някои действия, преди да се гмурна през цялата зима в безмълвие. За действията ми трябваше Твардовски, но излезе, че него отдавна го няма, вече цял месец пребивавал в присъщата си слабост, в нея неусетно прекарал и барабанния Юбилей (от който неизлечимо наивният Запад очакваше амнистия поне за Синявски и Даниел и за своя слабонервен европеец Джералд Брук — но не подхвърлиха, то се знае, нито залък от празничната трапеза). Все така ставаше между нас двамата с А. Т., трябваше да го очаквам: когато аз му трябвам, не може да ме намери, когато той ми трябва — не е достъпен.

Ден след ден го чаках в редакцията, телефонирах във вилата — най-сетне бе решено на 24 ноември да замина за Пахра, направи си устата да дойде с мен и Лакшин. Потеглихме сутринта с черната „Волга“ на в. „Известия“, прехвърчаше сняг. Имах спешни неща за четене из пътя, но нищо не излезе, спътникът ми ме развличаше с приказки. Може да ви се стори доста шантаво, но аз имам инерция на вече захванатата работа и все ми се ще непременно да я завърша според плана, макар че ми пада от небето единствен може би случай — например да си поприказвам с Лакшин, с когото никога, не знам защо, това не ми се уреждаше. А в присъствието на непознат шофьор за какъв разговор може да става дума? Много празни приказки изприказвахме, но все пак на задната седалка той ми разказа нещо интересно: през 1954 година, когато се решавал въпросът за свалянето на А. Т. от Главен в „Новый мир“, това сваляне можело и да не се състои, ако Твардовски се бил изскубнал от запоя. И вече го освествали, но в самия ден на заседанието той се изплъзнал от вардещия го Маршак и се напил. Заседанието в ЦК вървяло благоприятно за „Новый мир“: Поспелов бил посрамен, Хрушчов казал, че на интелигенцията просто не са й разяснили въпросите, свързани с култа към личността, — и редакцията, общо взето, не я разпъдили, но отсъстващия дори на заседание на ЦК главен редактор — как да не го свалиш?!

Понякога спасително разтоварване била тази склонност, понякога го погубвала.

Английският петнист дог ни посрещна още на улицата. Влязохме в къщата безпрепятствено и повикахме стопаните. А. Т. бавно слезе по стълбището. В този момент той беше по-болен, по-безпомощен и по-ужасен отвсякога (после по време на разговора се посъвзе и постегна). Много бяха се смъкнали долните му клепачи. Особено беззащитни изглеждаха бледонебесносините му очи. На никого от двама ни поотделно изрече много тъжно:

— Виждаш, приятелю Мак, докъде съм стигнал.

И се просълзи. Лакшин го прегърна ободряващо през гърба.

В същия хол, и сега мрачен поради силния снеговалеж зад целостенния прозорец, близо до камината, където се разпалваха съчки за загиналия роман, ние седнахме, а Трифонич крачеше нервно, едро. Съвсем замалко помълчахме, та да дойде А. Т. на себе си, а на него това му се сторило много тягостно и той попита:

— Станало ли е нещо? — и едро се разтрепериха, дори заподскачаха ръцете му, вече не само от изнемощялост, а и от страх.

— Не, бе! — побързах да викна аз, — абсолютно нищо. Тоест спомняте ли си колко мрачно беше тогавашното ми идване, а сега всичко е друго!

Той се успокои донякъде, ръцете му, кажи-речи, се отърваха от треперенето. Мачкаше цигарата, но не я запали. Седна на канапето, попита със смалена наполовина тревога:

— Е, какво става по света?

Много ме бодна това. Спомних си как като ученик, ако пропуснех два-три дена в училище, се чувствах много потиснат, все едно че съм се провинил: а какво ли е ставало там без мен? Сякаш през тези дни неминуемо е нараснала застрашителността на онзи външен опасен свят. И същото очевидно изпитваше той, след като ей тъй, за цял месец, напълно се бе изключил не само от списанието, а и от целия външен свят.

— В Новия мир („Новый мир“ значи на български „Нов свят“. — Бел пр.) или в останалия? — пошегувах се аз.

— В целия — тихо ме помоли той.

Лакшип му поднесе следната версия: след юбилея нищо не се е подобрило, но и нищо не се е влошило. А аз дори исках да го убедя, че е по-добре: в Англия е имало телевизионна инсценировка по процеса на Синявски-Даниел, надига се нова вълна в тяхна защита, така че работите вървят добре… Но тази аргументация изобщо не им влизаше в главите, за тях Синявски-Даниел не съществуваха.

За да не протакам, започнах да излагам моя въпрос: че усещам слабо място у противника. Най-добре ще го напипаме по следния начин: без да питаме никого, да пуснем за набор няколко глави от „Ракова болница“. Дори ако номерът не мине, тогава при появата на „РБ“ в чужбина ще мога справедливоо да негодувам срещу СП. Тоест предупреждавах ви, внимавайте: в най-скоро време „РБ“ неизбежно ще се появи в чужбина и вината ще бъде стоварена върху вас и мен: ще кажат, че не сме направили никакви опити, не сме могли да се споразумеем.

А. Т.: — Това трябва да се обмисли, веднага не може да се каже.

А тоя тон вече ми е известен: той значи отказ. Опитвам се да го убедя: и в двата случая, и ако откажат, и ако го пуснат — печелим!

— Това ще е дързост след всичко, което се случи — да поднесем нещата, сякаш нищо не е ставало. Първо трябва да идем да разговаряме, но аз вече не мога, разберете го.

(Лакшин после ще ми обясни: последния път в отдел „Култура“ Шауро пак натискал Твардовски да прочете „Пирът на победителите“ — и А. Т. за сетен път бил достойно непреклонен: не пожелал да вземе в ръце крадено произведение, разпространявано против волята на автора! — но твърде псувателно отговорил на Шауро и повече не можел да ходи при него.)

Аз: — Ама изобщо не трябва да ходим да им се молим. Ще дадем ръкописа за набор по нормалния начин — и ще чакаме. Защо да не може?

Лакшин (напрегнато, замислено): — Не казах на Александър Исаевич, докато пътувахме насам…

(А защо не каза? Време ли нямаше? Затова значи е тръгнал с мен, сега разбирам това, но е трябвало да го каже пред шефа.)

— …а има и още един вариант. Хитров бил в отдела на Шауро, приказвали си за туй-онуй, станало дума за Солженицин. Там се чудят: нали 24-ма писатели са му казали да напише антизападно изказване, как смее да не го напише? Да го напише — и всичко ще е наред. Е, не непременно в „Правда“ или в „Литгазета“… Нека е макар и в „Новый мир“…

(Дааа? Май те вече дават заден ход. Не са свикнали да се натъкват на твърдост!)

И тъй, предлага Лакшин: наистина нека наберем няколко глави от „Болницата“ — и в същата книжка, „па било и в рубриката «Писма»… някаква декларация на А. И., че е учуден от западната шумотевица…“.

Благоразумното момченце (на 35 години) беше се друсало до мен на задната седалка, возело е капитулацията — и не ми я показа. Много благоразумно, да, за този малък квадрат, но те са шейсет и четири и то би трябвало да вижда, че противникът е смазан!

Но още преди да сколасам да отговоря на Лакшин, — редно е да му се признае на Трифонич, той тутакси се изгърби и избоботи:

— Че какво може да пише той? По какъв повод, след като всичко се потули? Писмото до конгреса съществува, него няма как да го промениш!

И Лакшин си затрая, нито един нов довод: мнението на А. Т. за него е по-важно от мнението на ЦК. Затрая си, макар че вътрешно не се съгласи.

Е, и аз не настоявах повече. Говорихме си за какво ли не. Пихме черен и гъст като катран чай. А. Т. продължи да става, да крачи, да сяда — и все повече благообразееше, съвземаше се. Изведнъж Лакшин сложи на масата пакет с екземпляри от най-новата стихосбирка на Твардовски, а аз, без да си давам сметка какво правя, подадох на А. Т. писалка:

— Дължите библиотечна такса.

Той дори не я взе, не се опита, ръцете му се тресяха! Извинително:

— Сега не ще мога да ви я надпиша… Друг път…

За да не загуби А. Т. интерес към отпечатването на „Р. Б.“, нямах намерение да му разказвам отсега за „Август Четиринайсета“. Но толкова тягостно ми се стори неговото състояние, че реших да го поободря: ето на, сега пиша за Самсоновата катастрофа, до идното лято може би ще сколасам да я завърша.

А. Т., вече връщайки се към предишната си ирония:

— Никаква катастрофа не е имало и не е можело да има. Сега е установено, че предреволюционна Русия изобщо не е била изостанала страна. Неотдавна четох една икономическа статия, дори и положението на крепостните преди 1861 година се очертава доста благоприятно: помешчиците едва ли не ги хранели, старините и инвалидността им били гарантирани.

(Най-смешното е, че новата официална версия е значително по-точна от предишните, „революционните“…)

Стояхме по-малко от час, колата ни чакаше (шофьорите иа „Известия“ винаги се гевезяха и подканваха новомировските редактори да бързат), наканихме се да си тръгваме, на А. Т. му хрумна да се поразходи, облече някакво яке, сложи на главата си фуражка, взе в ръката си тояжка, за да се подпира, наистина не дебела, и под тихия снеговалеж ни изпрати до улицата — много приличаше на селяк, е, може би горе-долу грамотен. Сне фуражката и снегът запада по слабо-окосмената му светла, едра, също селяшка глава. Но лицето му беше бледо, болнаво. Сви ми се сърцето. Пръв го целунах за сбогом — този ритуал отдавна го бяхме прекъснали заради кавгите и експлозиите. Колата потегли, а той продължаваше да стои под снега, селянин с тояжка.

В редакцията лично смекчих разговора между Костоглотов и Зоя за ленинградската блокада, за да не оставя на онези поводи за сериозни възражения.

И си заминах. Но когато пристигнах в Рязан, получих писмо от Воронков [5] — сондираща нота: кога най-сетне ще се разгранича от западната пропаганда? Май са се разшавали? Без много да му мисля, тутакси му изстрелях десетина контравъпроса: т е кога ще се оправят? В края на краищата аз също чакам отговор!! [6]

И облекчен продължих по-нататък, към пущинака, към Солотча, към студената тъмна селска къща на Агафия (втората Матрьона), където през топлите пролетни дни палехме печката, за да докараме градусите до 15 по Целзий, а през студените се събуждах най-често при два-три. Според многомесечния ми план трябваше да изкарам тук зимата. Бях се оградил с портрети на Самсоновите генерали и дерзаех да захвана главната книга на моя живот. Но плахостта пред нея ме сковаваше, съмнявах се — ще прескоча ли летвата. Безжизнените редове увисваха, ръката ми изнемощяваше. Изведнъж открих, че и в „Архипелага“ много неща са пропуснати, трябва още да изуча и да напиша историята на публичните съдебни процеси и това трябва да се направи преди всичко останало: недовършената работа е досущ като незапочнатата, тя е уязвима при всеки удар. Не щеш ли, изтресе ми се тревожно писмо, че продавали „Раковата болница“ на англичаните — хем от мое име, което не биваше да става, от което уж с какви ли не щитове се бях предпазил! Така се обърка работата ми, а след няколко дена ме връхлетя и друго — че от Москва вече оздравелият Твардовски е проточил до Рязан дългата жица на взривателната халка: ела и застани пред мен! спешно е нужно! А кое е спешното, не се казва, макар че надали е измишльотина. За пет пари работа няма да свърша с такива приятели, дяволите да ги вземат. Неохотно, мудно, мърморейки се стегнах за път. Най мразя външни обстоятелства да рушат плана ми за работа.

А Твардовски се чудел защо не се втурвам начаса: викали него и мен в секретариата на СП на СССР да идем да си поприказваме човешки; Воронков му се обадил по телефона, безпокоял се: платил ли е „Новый мир“ на Солженицин поне аванс за „Раковата болница“ — все пак човекът трябва да ръфа нещо! („Ръфа“ е популярен сред тях термин за авторовите потребности.)

А, проклетници, така ли било?! Но дори не се учудвам: щом аз не отстъпвам — значи ще отстъпвате вие! Учудва ме друго, че за половин век цял свят не вижда това най-просто нещо: те се плашат само от силата и твърдостта, а които им се усмихват и кланят — тях ги мачкат.

На 18 декември заварих А. Т. в редакцията, вече плаващ върху меки облачни възглавници на не знам кое си небе. Също неинформиран точно, Твардовски по дребни странични признаци безпогрешно си направил сметката, че някой горе, едва ли не Самият (Брежнев) не чак пряко е наредил да се печата „Ракова болница“ (признаците щяха да са други), но е подхвърлил фраза, в смисъл че трябва ли да се забранява? И, пусната някъде във въздуха, но не до пода, от никого незаписана, тая фраза все пак била подета и по хорските ръце, рамене и уши се разпълзяла, разпълзяла, и онемели от нея апаратът на Дьомичев и всички литературни марионетки, а по-чевръстите и по-печените нагаждачи като Воронков се втурнали пред нея да й преметат пътя с опашките си. И тъй, още нищо не беше решено, но завоят от септемврийската ситуация е толкова остър, че на седалката на известинската „Волга“, която ни возеше към улица „Воровски“, Твардовски пак, както преди половин година, се размечта не само за отпечатване в списанието, а и непременно още сега да се пусне една глава в „Литературка“ за заякчаване на позициите, и пак умуваше коя глава да дадем, за кое парченце от „рибицата“ няма да ни е жал. С благодушна отстъпчивост спомена предпоследната (Костоглотов из града и зоологическата градина), но се сепна:

— Не, няма да дам на Чаковски правото на първата нощ.

Бяхме ли на прага на ново цензурно чудо? Това му е приказното на бюрократичния свят, че за късо време той може да отмени вътре в себе си всички физически закони — и тежките предмети ще литнат нагоре и електроните ще се устремят към катода. Но този път не очаквах чудо и, както си спомням, не го исках кой знае колко: нали пак ще започнат да изцеждат редове и абзаци, дребни мизерийки, а в самиздат „Болницата“ се разпространяваше толкова безпрепятствено, толкова неосакатено! Вече по ми допадаше отварящият се независим път. Но не пречех на краткотрайното щастие на А. Т., не възразявах.

Набитият широкочелюстен хамелеон Воронков пак беше внимателен и любезен, макар и не толкова сладникаво, както след писмото ми до конгреса, но не беше и онзи бияч, който ми пробутваше позива на „Посев“. Четиримата седнахме, сякаш щяхме да играем на карти: ние с Твардовски един срещу друг, Сартаков срещу Воронков, само че ние тримата край малката масичка, а Воронков зад туловището на бюрото си и, самият той туловище, седеше на тежко кресло, но и доста подвижно. Аз — само най-необходимото подхвърлях, изобщо не напрягах силите си, защото не усещах реалността на цялата игра; хапливо-педантичният Сартаков също подхвърляше само от време на време; а дуелът, далеч неизразяван в произносими думи, се водеше между Воронков и атакуващия Твардовски. Воронков искаше да проведе разговора, без да каже и да обещае нищо, но все пак да демонстрира дружелюбие. Твардовски след 35-годишно мотане из съветско-литературния свят добре разбираше всички тези ходове, искаше да притисне Воронков и да измъкне от него, макар и само устно, съгласие за отпечатването на „Болницата“ .

— Това е работа на списанието — учудваше се Воронков. — Правете каквото искате.

— Но нали поне не възразявате!

— Ама какво общо има с това Съюзът на писателите? — все повече се учудваше Воронков.

(Нима у нас някой натиска издателствата?)

— Не, аз не съм свикнал да се возя в трамвая без билет! — парира го Твардовски с фраза не от своя бит, но отработена в СП.

А ако Воронков маневрираше настъпателно, че все пак трябва да се отрека (от Запада и от писмото), в края на краищата не бива да се правим, че нищо не е станало, — аз просто махах отрицателно с ръка, вече беше ми омръзнало да си моря езика, а Твардовски уверено:

— Може! Ще си затраем и всичко ще е наред.

— Как ще си затраем?? — смайваше се любителят на гласността Воронков.

— Ей тъй — много авторитетно и уверено, сякаш се бе заслушал в горната част на стената, го затапи Твардовски. — Когато свалихме Хрушчов, затраяхме си и номерът мина! А събитието беше къде по-значително от писмото на Солженицин.

Как изобщо бе стигнал Воронков до това кресло? защо изобщо ръководеше шестте хиляди съветски писатели? беше ли първият класик? Разказвали са ми, че навремето Фадеев си избрал за любовница една от секретарките на СП, в резултат на което тя вече не можела да върши проста техническа работа и й хванали за помощник аргатчето Костя Воронков. Така той станал свой човек, вкопчил се и се издигнал. Но какво е писал! Майтапеха се, че главните му книги са адресните справочници на СП. А впрочем съвсем неотдавна, кой знае защо, тъкмо на Воронков (дали за да облекчи съдбата на „Новый мир“?) тъкмо Твардовски повери… драматургичната редакция на „Тьоркин“. Не съм чувал кой незнаен негър е свършил работата вместо Воронков — но Воронков стана драматург.

Дърдорихме към час и половина — но все пак хлъзгавият обемист Воронков не се остави да го сграбчат дебелите ръчища на Твардовски: лъжеше, мажеше, обаче нищо не обеща и нищо не разреши. Тръгнахме си с А. Т. по малките улички към Никитската порта и по-нататък по Тверския булевард към редакцията. И през този половин час, леко мразовит, с умерено зимно слънчице, подкрепяйки А. Т. подръка и особено вардейки го на пресечките, от които той беше отвикнал, забелязах как в него вътре се обработва, доизпипва, доузрява — и се връща изходното му радостно състояние, но вече основано не на мечтата, а на собствената му твърдост. Илязохме в „Новый мир“ — той нареди да свикат редакцията, а на мен каза сдържано-тържествено:

— Даваме „Раковата“ за набор! Колко глави?

Разбрахме се да са осем. А. Т. „се качваше на трамвая, без да си купува билет“!

О, сило на безликото мнение! Развивайки своята твърдост (включена впрочем и във фамилното му име, и де да беше такъв през целия си живот!), Твардовски не се погнуси лично да иде в печатницата на „Известия“ и там втълпи на някакъв началник, че това с „Болницата“ не е самоуправство, а има такова мнение и не бива да се губи време. И партийният началник, естествено, неспособен да си представи подобна дързост в друг партиен началник, толкова се разбърза, че макар и не за няколкото нощни часа, както бе набран „Иван Денисович“, но до края на следващия ден в редакцията донесоха цял топ шпалти и аз, още несколасал да се завра в бърлогата си, тутакси ги изкоригирах. И тутакси издържах яростна схватка с Твардовски: той до побелели гневни очи ми забраняваше да изкарвам отпред съдържанието (Както е направено в „Кръга“. Щеше ми се да е така и в „Болницата“, после се отказах, може би напразно. (Бел. от 1986 г.)), — и самата идея, и шрифтът, и възможното разположение — всичко му изглеждаше отвратително: „Така не се прави!“ А аз държа на своето — па ако ще да се скараме и разделим, ако ще да бъде разсипан целият набор! Ей така, на няколко нива едновременно, обитаваше Твардовски. Ама пък и аз какъв обременителен във всяко отношение съюзник бях за А. Т.

Осъществи се актът на „набора“, за чието разпиляване още дълго има да хока западната преса нашите върховни злодеи, — осъществи се поради обзелата ЦК изнемога и обзелата издателя твърдост. На мен това ми продължи парите за близо две години живот, важни две години. Но много скоро в ЦК се окопитиха, влязоха в крак (кой бе казал тая непредпазлива фраза, не се знаеше, а може и никой да не я е казвал, аргатите криво са разбрали нещо, изтълкували са го неправилно; кой сега забрани — също не се знае, май че пак Брежнев), — и всичко увяхна.

Лишил ги е Бог от всякаква гъвкавост — от признака на живото творение.

А на мен дори ми олекна — пак се стелеше път незнаен, но прав, осезаемо безпогрешен. Не ме отвличаше съжалението, че отпечатването не се състоя.

Съвсем другояче беше за Трифонич. За него този провал беше същинска трагедия. Вече беше си повярвал! Тъй да се каже, беше се въодушевил от безумната си храброст! — но поривът му потъна в тъпото меко тесто. Искало му се е да предприема нещо през тия дни и да споделя с мен и ми изпращаше в Рязан телеграми, че съм му нужен спешно (май за да подготвим смекчавания в текста). А аз не исках смекчавания и най-вече не ми се тръгваше, два часа до Рязан и три часа до Москва, ама как да обясниш на захласналия се селяк, че срещу Нова година десетте околни гладни губернии пътуват до Москва да купуват продукти, за билети се стои на опашка, пътуването е трудно, няма да тръгна да се мъча. Телеграфирах отказ. Тогаз инак: да съм пристигнел веднага след Нова година! Абе няма да тръгна и след, кога да работя, съсипват ме тия призовки! А той не проумява: борбата ни е обща, защо съм равнодушен? „Я ми кажете къде е той, ще му пратя вертолет!“ Лакшин-Кондратович особено си позволили да кипнат: „Когато се набира произведение, авторът е длъжен да живее тук ако ще две седмици!“

А добре направих, че не заминах: от отдел „Култура“ отново натискали Трифонич да напиша, макар и смекчено, но все пак писмо-самоотричане: „Уйдисахме му, напечатахме «Иван Денисович», а той с какво се отблагодари? С «Пирът на победителите» ли?…“ — „Няма с кого да разговарям — много тъжно въздишал Трофимич на жена ми. — Наричат я дори не «Болница», а «Ракова крепост»!…“ И си мечтаел: „Да можеше сега да отпечатаме «Болницата» — как щеше пак да се промени цялата обстановка в литературата! Още колко неща щяхме да пуснем след това!…“

Минаха се още два дена и ето че нашият безкрайно лоялен Трифонич седнал да съчинява писмо! — век на писмата! — вярно, писмо само до Федин, но затова пък, кажи-речи, на две авторски коли (Една руска авторска кола по онова време беше 40 000 знака. — Бел. пр.), А. Т. го писал дълго, дори от датирането личи — повече от една седмица, писал го на вилата си през най-хубавите работни часове, събирайки за него мисли и фрази, докато ринел снега.

Това писмо не само не беше в темпа на водещата се борба, но не и в стила й, и беше наистина не „отворено“, — ако бяха предупредили А. Т., че то ще се разпространи, най-вероятно не би го написал. В тази обстоятелна мудност, в обема, в спомените за правителствените санаториуми — изобщо не му е минавало през ум за самиздат. И си личи с какъв огромен душевен труд е преодолявал мъчителното за него писмо — хем пише „без особена надежда за благоприятен резултат“, но „за мен беше въпрос на дълг и съвест да го напиша“. Чак от това писмо ние (и аз) научаваме, че в секретариата на СП е бил организиран някакъв многомесечен „процес срещу Солженицин“, предизвикал „цяла поредица от тесни, разширени и широки заседания в секретариата“ (Трифонич изобщо не беше ми споменавал за тях), „въпрос на въпросите в днешната дейност на Съюза на писателите“, и как от А. Т. искали „да използва влиянието си върху Солженицин“, да го склони да се изкаже срещу Запада; и как в един подходящ (очевидно през лятото на 1967-а) момент А. Т. вече съставил „комюнике“ за секретариата и Федин го редактирал и одобрил, — а ето че е отхвърлен; и че по време на последните си срещи с Федин (значи през късната есен на 1967-а) А. Т. му изрекъл „думи жестоки, може би обидни… без достатъчна сдържаност и в моя вреда“. Но Твардовски през всичките изминали месеци все повече се е зареждал с обществена смелост и още по време на тия заседания и сега в това писмо ги зашлевя: да, след „Иван Денисович“ вече никой не бива да пише както досега и тъкмо това поражда главната съпротива; Солженицин „много усложни литературния живот, той се намира на кръстопътя на две противоположни тенденции в общественото съзнание“. А. Т. не помни от секретарите „дори опити да опровергаят поне една точка от неговото писмо“ до конгреса, „те са неопровержими… бих се подписал под тях с двете си ръце“ (!!), — да, А. Т. се е изказвал и в секретариата, и в ЦК и за цензурата, и за личната съдба на Солженицин „дори по-рязко от него“. И дори: от моя никъде непубликуван, на никого (освен на А. Т.) непоказан протокол на септемврийското заседание на секретариата А. Т. безстрашно цитира на Федин — и за земята на отечеството под моите подметки през целия ми живот, и за „Пира“, както дословно се бях изразил; и от последното ми писмо до самия А. Т.: че „моето вътрешно състояние ми е по-свидно от съдбата на моите произведения“. И Твардовски споделя всичко това! И за него също това е станало така, поради което пише въпросното писмо и, рискувайки 5-ия том на събраните му съчинения, отказал да изхвърли споменаването за Солженицин. Той още дописва това писмо до Федин — „всичко изцяло зависи от Вас“, разрешете печатането „макар и по преценка на «Новый мир»“, — но не в тези молби, а в собственото му душевно възправяне е главният смисъл за Твардовски.

А по-нататък: дал го на двама-трима близки приятели и някой от тях се изкушил и го подхвърлил на самиздат. След което Твардовски можал само да изохка със закъснение.

А аз в Солотча се трепех над последните доизкусуряваници на „Архипелага“, вечерно време се кефех със слушане на западното радио и през февруари смаян чух ноемврийското си писмо до Воронков — смаян, защото изобщо не го бях изпускал от ръцете си, отделно изобщо не би имало смисъл, — ха пази документи за всеки случай… (Изплъзнало се е, естествено, при Воронков, датата беше изрязана като при припряно фотографиране, но дълги години ще ми натякват, че аз съм виновният.)

До март ме налегна силно главоболие, пурпурни приливи — първият пристъп на кръвното налягане, първото предупреждение за старостта. А за да довърша само „Архипелага“, ми трябваха, без да вдигам глава нито за час, април и май. Дано през тия два месеца нищо не избухне, не ми попречи… Много се надявах, че ще се върнат силите ми в моето любимо Рождество на Истия — от допира със земята, от слънчицето, от зеленината.

За пръв път през живота ми мое късче земя, сто метра мой ручей, особено вписване в цялата околна природа! Къщурката, кажи-речи, всяка година се наводняваше, но аз винаги бързах затам още с първото спадане на прилива, още докато бяха мокри дъските на пода и близо до прустчето идваше вечерно време езикът на водата от долчинката. През студените нощи всичката вода се прибира в рекичката, оставяйки по ливадите и долчинката покриви от бяло-стъкленист лед. Той виси крехък над кухината, сутрин се срива на големи парчета, сякаш някой върви по него. А през топлите нощи водата в реката не спада, не отстъпва, а звучно и шумно ромоли цяла нощ. Дори и през деня не заглушават пролетната река колите от шосето, можеш да седиш и да слушаш мъдрия звук на нейното ромолене с часове, оздравявайки с всеки изминал час. Ту силно и едро избълбука, ту странно шибне (паднал е клон, увиснал на върбата от придошлата вода) и пак многогласно равномерно ромолене. Матовото задоблачно слънце нежно се отразява в бързащата вода. А после по баирчетата започва да изсъхва — и милваш топлата земя с греблото, очиствайки я от пожълтялата трева за поникващата зелена. Ден след ден спада водата и ето че вече може да разчистваш с вила брега от довлечените боклуци и съчки. И просто да седиш и безсмислено да се припичаш на слънчицето — на стария дърводелски тезгях, на дъбовата пейка. На парцела ми растат ели, а наблизо има брезова гора и всяка пролет ми предстои да проверя поличбата: ако елата напъпи преди брезата — лятото ще е дъждовно, ако брезата преди елата — сухо. (И всяка година: правилно! А когато напъпят едновременно — тогава и лятото ще е шарено.)

Хубаво ми е! През една точно такава пролет лани тук бе написана главната част от тези очерци. А след месец, когато съвсем се стопли и раззелени, тук на няколко ръце ще преписваме окончателния „Архипелаг“: да смогнем, докато няма виладжии, докато не е толкова забележимо и никой не чува тракането на пишещите машини.

От Рязан до Рождество се стига през Москва. Няма как да не се отбия в „Новый мир“: „Здравейте, Александър Трифонович!“ Какъв е смисълът на това „здравейте“, отдавна прегоря онова, което беше, главата ми вече е заета с друго. Близо три месеца ще станат, откакто бе изпратено писмото до Федин, вече и на „Горкиевите тържества“ са се срещали, и какво направил Федин? Целувал се с Твардовски. „Благодаря ви, драги А. Т.! Толкова ми тежи на сърцето…“ — „А вярно ли е, К. А., че сте ходили при Брежнев?“ — „Да, другарите около мен решиха, че трябва да се срещнем.“ — „И стана ли дума за Солженицин?“ — (С въздишка:) „Стана.“ — „И какво му рекохте?“ — „Е, ясно ви е, че нищо хубаво не можех да му река. — (Сепва се:) Но и нищо лошо.“ (? Какво ли тогава?…)

Слушам, както винаги в „Новый мир“, повече от учтивост, не споря. Не е лошо, че Трифонич е изпратил такова писмо (а според мен трябваше да е четири пъти по-кратко), още по-добре стана, че то се разгласи…

Трифонич притежава уравновесеността на благородна натура: враговете са много, битките са много, всичките не можеш ги изреди, така че няма защо да се мяташ насам-натам, а с времето всички ще надвием, делото ни е право, ще надделеем. Я сега да си пийнем чайчец с меки гевречета.

Да! Ето и една рана, прясна: защо из Москва се разпространява някакво ново мое произведение, — а той, А. Т., е подминат, — защо? Защо не съм му го донесъл, нищо не съм му казал? Някакви литератори в Пахра имали нахалството да предложат на А. Т. да го прочете, „аз, естествено, отказах!“

(Ах, ама как да му обясня всичко?! Защото, ако ти го донеса, непременно ще го спреш, ще кажеш: не бива да се дава! А на мен ми трябва, нека се шири. Да речем — „Четат Иван Денисович“, бивша глава от „Архипелага“, която при последната преработка отпадна оттам, а ми е жал да става зян, е — пуснах я…)

— Ама, А. Т., не е мое произведение това, затуй не го донесох, аз не съм автор, аз съм съставител, там 85% са цитати от читатели. Изобщо не мислех, че ще се разпространи, че ще има успех. Просто го дадох на две бабички, бивши концлагеристки, да го прочетат.

— Къде са тия бабички? — заканително избухва той. — Сега ще викнем кола, отиваме и го прибираме. Как е могло да изтече?

— А как изтече писмото ви до Федин? Нали на никого не сте го давали?!

Това е смайващо за него. Той е сигурен, че не го е давал.

— Сега трябва да кротувате! — внушава ми той.

Сега — да, съгласен съм. Но все пак го придупреждавам: ако „РБ“ бъде отпечатана в чужбина, ще разпратя на писателите обясненията си. (Какви обяснения — също не бива да му казвам. Ако му кажа преждевременно, ще наложи възбрана и отиде на кино моето „Изложение“. Така забранителят сам се обрича да не научава навреме истината!…)

Тръгнах си с обещанието да кротувам. Това стана на 8 иприл. И същия ден във Франкфурт на Майн се съставяла динамитната телеграма на „Грани“… Малко ми предстоеше през тая година да си пийна от раннопролетната сладост на моя „чифлик“. Беше тъкмо Връбница, но студена. В събота на 13-и дори заваля сняг, и изобилен, и не се топеше. А във вечерното предаване на Би Би Си чух: в литературното приложение към „Таймс“ са отпечатани „обширни откъси“ от „Ракова болница“. Удар! — гръмовен и радостен! Започна се! (Крача ли, крача по пътечката за разходки, под пролетния снеговалеж — започна се! Хем го очаквах, хем не го очаквах. Колкото и да ги очакваш, такива събития се разразяват преди очакваното време.

Именно „Болницата“ никога не бях изпращал на Запад. Предлагаха ми и имаше начини — аз, не знам защо, отказвах, без да правя никакви сметки. А щом сама е стигнала, — значи така е трябвало, дошло е определеното от Господа време. И каква вихрушка ще се извие? — година след процеса на Синявски-Даниел — такава наглост? Но — предчувствие, че нещо ме носи по неотразим път: ще видите — нищо няма да ми направят!

По време на тази разходка под априлския сняг ме завари жена ми, току-що от Москва. Развълнувана. Тя нямаше откъде да знае, предадоха го току-що. Не, тя има друга новина: Твардовски вече четвърти ден ме търси, развилнял се е — къде да ме намери? В Рязан ме няма, московските ми роднини „не знаят“ (аз крия моето Рождество тъкмо от „Новый мир“, само това създава защитеност, иначе биха ме викали десет пъти). В понеделник се видяхме, а от сряда вече „вилнее“? „Никога досега не е било толкова важно“? За тях (за нас) — винаги е „никога“, винаги е „особен момент, толкова важно“! Не съм будала. Ще почакат. Не бива всеки път да викаш: „Вълци!“, когато вълци няма, и тогава ще ти вярват. Не мога да се паникьосвам при всяка промяна на външните условия. Ще ида след три дена, Твардовски ще изтрае. Безчовечно спрямо тях? — но и те не са по-грижовни спрямо мен: ако през тия години бях се явявал на всяко тяхно повикване, щях да престана да съм писател.

По-нова от моята новина не могат да имат: „Болницата“ се издава на Запад! И трябва да ме вълнува не това, че се издава, а: как ще го приемат там. И трябва да обмислям не защо се е развълнувал „Новый мир“, а: не е ли дошло времето за моя удар? Защото при мен превтасват документи, за „Бородинския бой“ никой не знае — не е ли време да ги покажа? Жадувах за спокойствие, а трябва да действам! Не да изчаквам, докато се подготвят за атака, — тъкмо сега трябва да ги атакувам!

Ръководи ме не обемната пресметливост, а тунелната интуиция.

С такова настроение тръгвам във вторник, 16-и: да пускам „Изложението“! Страниците са много, сто и петдесет екземпляра са преписани на машина за всеки случай още зимъс (Литвинов и Богораз вече предаваха своите неща направо на кореспондентите, но аз още се вардя, аз съм гърмян заек, крия се зад гърба на петдесет писатели), сега трябва само да натракам бързо на пишеща машина съпроводителната бележка [7] — снопчето от ръчни бомби, та отделните части да детонират всичките едновременно и в разбираемо за всички сега време:

„…Аз настойчиво предупреждавах секретариата за опасността произведенията ми да прескочат границата, защото отдавна и широко се разпространяват от ръка на ръка… Бе пропусната цяла година, неизбежното се случи… ясна е отговорността на секретариата.“

В последния момент още ме дърпат за ръкавите московските ми приятели: трябва да изчакаш! тъкмо сега, такъв момент — общата реакция, пречупват волите… не бива да ядосваш началствата…

Ами че именно затуй точно сега трябва да действам!!!

Тъкмо за това бях пристигнал в Москва. А между другото и да се отбия в „Новый мир“: защо са се паникьосали?

Крайна възбуда! Горестен тъмен гняв по лицата на Лакшин и Кондратович — но човешки нищо не ми казват: йерархията и дисциплината преди всичко, без А. Т. не бива! А той все не може да дойде от вилата си: по пътя пукнали гума, известинският оял се шофьор дори нямал ключ да смени гумата. След три часа А. Т. влезе, вътрешно напрегнат, но и съсипан, съсипан от мен! Сега се събра в кабинета му цялата главна колегия като следствена комисия, изпитателно-строга. И слагат пред мен — ама толкова гнусливо, сякаш чак е непоносимо да я държат в ръцете си, — долната, отвратителна телеграма от предателски подлите „Грани“ (а заглавието е толкова хубаво за мислещите хора!):

Толкова неочаквано и толкова противоречия има тук, дори загадки — не мога да проумея, не ми го побира главата. Но не се и иска да разбирам! — провокация! — и като съветски човек съм длъжен… И на самите тях почти нищо не им е ясно, но не им достига простата гражданска зрелост да се заловят най-напред с изясняване на неяснотите. С какво единствено са свикнали съветските хора? — да дават отпор! Вместо да умуваш, вместо да изследваш, вместо да обмисляш — даваш отпор! Десетилетия наред са яли пердах. Но и младият, критичен, схватлив все пак Лакшин, без много да му мисли, надвисва рамо до рамо с останалите: да съм дадял отпор.

О, главна слабост моя — „Новый мир“! О, главна моя уязвимост! С никого не ми е трудно да разговарям, само с вас ми е трудно. На никое съветско учреждение отдавна нищо не дължа, единствено на вас, но тъкмо чрез вас ме докопва и обгръща цялата лепкава система: длъжен си! длъжен си! наш си! наш си!

Твардовски (многозначително и дори тържествено):

— Сега настъпи моментът да докажете, че сте съветски човек. Че онзи, когото ние открихме, е наш човек, че „Новый мир“ не е сгрешил. Трябва да мислите за цялата съветска литература, трябва да мислите за другарите си. Ако започнете да се държите неправилно, могат да закрият списание то ни…

Постоянната заплаха: могат да закрият… И аз не съм просто аз, а или воденичен камък, или въздушен балон на врата на „Новый мир“…

След Бородино бях си въобразил, че съм свободен човек, Не, не, ни най-малко! Как ми затъват краката, колко трудно ги издърпвам! Правя опит да се измъкна с това, че:

„Закъснели са «Грани». «Таймс» вече го е отпечатал…“

„Таймс“ — не е важно, важни са „Грани“! Важни са отпорът и съветската принципност!…

Подавам на А. Т. съпроводителното ми писмо, втория екземпляр — на Лакшин (на Кондратович не го давам, той чете през рамото на Лакшин). Не, на А. Т. не му повлиява. И на останалите (след като хвърлиха поглед към А. Т.) не им повлиява.

— В „Таймс“ не е на руски…

Лакшин: — Много важно е, Александър Исаевич, пред историята. Така или иначе, в справочниците винаги се посочва първата публикация на родния език. И ако бъде посочено „Грани“, това ще е същински позор!…

Ненадейно А. Т. се събужда и — към съпроводителното писмо:

— Каните ли се да разпращате това?! Не му е сега времето, не му е сега времето! Знаете какво е настроението в момента… могат да ни отрежат главите… В наказателния кодекс добавят нов член…

Аз: — За мен цялата хармоника на кодекса отдавна не важи, не ме е страх.

А. Т.: — И започнали ли сте вече да го разпращате?

Не съм започнал, но лъжа: — Да. (Та да е по-неотвратимо.)

Не одобрява, не одобрява. Дори не иска да прибере в чекмеджето на бюрото си такъв погрешен, недообмислен документ. Но друго е най-важното сега! Отново ме наобикалят единомислено и строго. И Твардовски направо ми диктува:

„Категорично забранявам на Вашето неоемигрантско, откровено враждебно списание… Ще взема всички мерки…“

Какви?! Правителството не защитава правата ни, но настоява сами да се защитаваме! — ей така е по нашенски.

— А в противен случай, Александър Исаевич, оттук нататък вече не сме ви приятели!

И по лицата на Лакшин-Хитров-Кондратович каменното, задружно: не, вече не сме ви приятели! Ние сме патриоти и комунисти.

О, колко трудно е да не отстъпиш на приятели!… А и на мен не ми се ще „Грани“ да отпечатват „РБ“, само ще ми объркат работите, особено когато вече е започнало европейското отпечатване. Добре де… скланям… ще изпратя телеграма… (Сломен ли съм?… Толкова бързо?…) Опитвам се да скалъпя нещо, но не намирам думи. Оставете ме да си помисля! Завеждат ме в кабинета на Лакшин. Но един вид съм под арест: докато не напиша забранителната телеграма — няма да ме пуснат от редакцията.

А винаги е редно да си помисли човек! Винаги да се огледа. На гърба на същата телеграма с молив — какво е това? Чернова:

(Указания Твардовски все едно не получил и, съклетясан, след едно денонощие сам се обадил на Дьомичев. Той: „Аа, да прави каквото ще.“ С намека: а вие ще оперете пешкира. В още по-голямо угризение Твардовски ме затърсил отново.)

А думите на телеграмата все не ми идват и не ми идват в главата. Надрасках нещо, но без никакви ругатни, занесох го да го покажа — А. Т. се разгневи: слабо е, не върши работа! Потупах го меко по рамото, той окончателно кипна:

— Аз не съм нервен! Вие сте нервен!

Какво да правя, като не ми върви писането. Утрото е по-мъдро от вечерта, оставете ме да си помисля, утре заран ще ви я изпратя, обещавам.

Как да е, пуснаха ме.

А ми е криво донемайкъде.

Л. К. Чуковская с недоумение:

— Не разбирам. Атовете се ритат… Най-добре ще е да се оттеглите.

И наистина, чавка ли ми изпи ума? Как можах да им обещая? Нали първо трябва да разбера каква е работата? Верига от догадки:

1) как е могло да се случи, че такава телеграма изобщо е била връчена? Или немарливост на апарата — или провокация на КГБ.

2) кой е тоя Луи?

3)        „още един екземпляр“? А къде и от кого е занесен първият? (То се знае, че и за двата е платено! И парите от моята „Болница“ вече са отишли за заякчаване на Държавна сигурност!)

Докато неотклонимо се готви моят залп от петдесет „Изложения“, да разбера за Луи, — и веднага се намира бивша политзатворничка (Н. И. Столярова, вж. Пето допълнение), донася ми дивен букет: никакъв Луи не е, а Виталий Левин, влязъл в затвора като недоучил студент заради чейнчаджийство с чуждестранни туристи; в лагера бил известен доносник; след лагера не само че не е лишен от Москва, ами и станал кореспондент на твърде „десни“ английски вестници, женен е за дъщерята на английски богаташ, свободно пътува в чужбина, има предостатъчно валута и приказна вила в генералското курортно селище Баковка, съседка му е Фурцева. И ръкописа на Алилуева тъкмо той го е пренесъл на Запад.

Всичко е ясно. Телеграмата е автентична (връчена по погрешка, по чудо), ГБ търгува с моята „Болница“, „Грани“ честно предупреждават Твардовски, заради което аз трябва по съветски да ги окалям, а ГБ нека продължава да търгува с душата ми, тя е власт, тя е наша, тя има право.

И половин дузина редакционни новомировски тъпаци половин дузина дни се чумерят в кабинетите си, споделят помежду си какъв мизерник съм, че се крия от редакцията, угоднически кимат при всяка дума на Главния, а той ме тъпче с крака и се подмазва на Дьомичев, и трепери от страх за „Новый мир“ — и нито един не си дава труда да прочете телеграмата както трябва, и нито един не се обажда в пощата: наистина ли е автентична телеграмата, не проверява: съществува ли такъв Луи? в коя страна? кой е и какъв е?

Такова си е съветското възпитание: верноподаническо овчедушие, хибрид от угодничество и пъзльовщина, важното е да се даде отпор — в безопасна посока!… Просто ме досмеша, като се сетих, че предния ден съм можал да си изгубя ума и да се заколебая.

Опази ме Господ, не допусна да се орезиля заедно с тях. От шеметната вихрушка се изскубвам, яхнал моя вихрогон: „Изложенията“ потекоха! И веднага след това, подир тях, литна и новото ми писмо — за Луи! [8] Ако не съществуваше Виктор Луи, заслужаваше си да го измисли човек, толкова на място ми дойде! За цялото печатане на „Болницата“ сега ще отговаря ГБ, а не аз! За да се засрами А. Т., му оставям ден след ден две бележки в редакцията — и, освободен, заминавам за моето Рождество. Всички удари са нанесени, и то в най-подходящото време, сега нека трещи без мен, а аз ще работя.

А преди всичко — ще посрещна тихия топъл Великден. Храм наблизо няма, обезглавеният се вижда от моето балконче — в село Рождество, църквата „Рождество Христово“. Някой ден, ако съм жив или макар и след смъртта си, трябва да я реставрирам. А сега само нощното предаване на Би Би Си ще замести всенощната литургия. А през Страстната събота, през кроткия слънчев ден, горещ, защото клоните още са голи, с наслада прехвърлям купищата съчки, домъкнати от наводнението, пропивам се от спокойствие. Колко мьдро и силно ме водиш, Господи!

Неочаквано — бързи мъжки крачки. Това е Боря Можаев, писател, мой много добър приятел, петимен да помага. Довтаса, донесе нова беда: словакът Павел Личко самоволно продава от Чехословакия „Раковата болница“ на англичаните.

Не, човек никога не знае къде да си постеле.

Нямам мира! Същото кротко слънчице огрява същата оголена гора и все така мъдро ромоли, шурти потокът — но се изпари покоят от душата ми и всичко се промени. Само преди час, преди ден моят вихрогон препускаше триумфално — и ето че строши крак и политаме в пропастта.

Какво да правя? Да осуетя и тази заплаха. Да удържа защитеното равновесие на гребена или дори връхната точка на опасността, където ме запокитиха последните дни. Твърде много писма за няколко дена, но такива са дните, трябва да напиша още едно! Може пък да излезе „всяко зло за добро“: защита от своите и същевременно добра възможност да нахокам и западните издателски чакали, които ми окепазиха „Иван Денисович“ до неузнаваемост, до политическа агитка.

На човек е присъщо да бие слабия, силно да се гневи на беззащитния. Малко ли съветски писатели с удоволствие (и дори без никаква нужда) са ритали руската църква, руското духовенство (ако щете — и в „Дванайсетте стола“), или целия „западен свят“, защото са знаели колко безопасно и безответно е това, колко укрепва шансовете им пред тяхното правителство. Този подъл наклон насмалко не обзема и мен, наклонявам писмото си (до „Монд“, „Унита“ и „Литгазета“) прекалено рязко срещу западните издателства — сякаш имам на разположение някакви други! (Н. И. Столярова навреме ме поправя…)

И ето ме вече (на 25.4.) с преписано на машина писмо [9] крача към редакцията на „Литературная газета“. Само ми е гадно, че ще се срещна с Чаковски — но за щастие него го няма. А двамата му заместници (и те същата стока), ошашавени от идването ми, ме посрещат напрегнато-любезно. Без да ми мигне окото, сякаш всеки ден се отбивам при тях, им слагам на бюрото моето писъмце. Втурнаха се, зачетоха един през друг, сепнаха се:

— А до „Монд“ изпратихте ли го вече?

— Сега отивам да го изпратя.

— Недейте бърза! Може би… Разбирате, че това не зависи от нас… — Веждичките към тавана. — Но ако…

— Всичко разбирам. Добре, два дена ще чакам да ми се обадите.

В „ЛитРоссия“ пък стряскам плешивия, хитър, безсрамен и предпазлив Поздняев със същата хартийка — и си тръгвам.

Часовете текат — и изведнъж ми се свива сърцето: а не съм ли допуснал подлост? а не съм ли твърде рязък спрямо Запада? а не изглежда ли това като пречупване, като подлизурство пред нашите?…

Много ми е криво. Това е най-страшната опасност: да погазиш съвестта си, да омърсиш чистата си чест — никаква заплаха, никаква физическа гибел изобщо не могат да се сравнят с нея.

Моите приятели ме разувериха, че в писмото няма нищо позорно.

Но все едно: не искам да ми телефонират от „Литгазета“, че са съгласни.

А и те не се обаждат. Отнел им е Господ разума, та да се затрият, отдавна им го е отнел (а те все не се затриват…). В международната политика горе-долу се оправят, защото Западът, кажи-речи, е коленичил пред тях, защото всички прогресисти се надпреварват да им се мазнят, — ала във вътрешната политика нашите почти винаги избират най-лошото за себе си решение от всички възможни. При липсата на свободни събеседници не може да е другояче.

Изпращам до „Монд“ препоръчано писмо с обратна разписка. (Всичко е на вятъра, все едно няма да го изпратят.) А до „Унита“? Казват ми, че Виторио Страда бил в Москва, тия дни щял да си заминава, комунистически литературен критик — него да помолим. (Чрез Копелев.)

Но очевидно го бяха наклепали, че носи доста неща, и се престрашили да го проверят, да! — къде остана гордостта на „свободните независими“ комунисти? — пребъркали го и го отарашили като най-жалък буржоазен турист. И какво станало в Италия? Писал ли е до своята „Ринашита“? Оплакал ли се е на своя ЦК? Техният ЦК протестирал ли е пред нашите? Нищо подобно, затраяли си, дотук стига независимостта им: нали, като дойдат на власт — и те ще вършат същото.

А в Рождество — нежна зеленина, първите славеи, призори над Истия се вдига мъглица. От тъмно до тъмно се коригира и преписва на машина „Архипелагът“, едвам сколасвам да подавам листове на двете машинописки, които ми помагат, а на всичко отгоре едната машина всеки ден се поврежда, ту аз я запоявам, ту я карам на поправка. Най-страшният момент: с нас е единственият оригинал, с нас са всички преписи на „Архипелага“. Сега ако ни сгащи ГБ — и общият стон, предсмъртният шепот на милиони, всички неизречени завещания на погубените — всичко ще отиде в техните ръце, това вече не мога го възстанови, главата ми втори път няма да се задейства. Толкова десетилетия все им върви, всеки път пред тях се отдръпва водата от Сиваш (Плитък залив, по дъното на който през ноември 1920 г. минали хитлеристите на Фрунзе и направили пробив в дълбоко ешелонираната отбрана на Врангеловите войски по Перекойския провлак. Оттам започнало поражението на белогвардейските войски в Крим. — Бел. пр.), нима Бог и сега ще им помогне? нима съвсем е невъзможна справедливостта в руската земя?

Но чуруликат, надпяват се разногласните птички, квакат жабите, все повече наедряват листата на дърветата, все по-гъста става сянката, а хора няма, летовниците още не са пристигнали, никакви шпиони не бродят, а и не знаят те, не ни виждат, ще ни изпуснат.

Вярно, дочух, че са отарашили В. Страда на митницата. Провал на границата уж е нещо страшно за съветския човек, но аз съм станал толкова нагъл, че вече чак не се плаша: започвам да усещам силата си и набраната височина. А и писъмцето е невинно, на всичко отгоре до комунистически вестник — не ми е жал за него. Продължаваме да работим!! И, не щеш ли — на вилния ми адрес, където никакви писма не се получават (на всички е забранено да ми пишат, да идват), — писмо от митницата! „…във връзка с необходимостта… по засягаща Ви работа…“ ме канят в шереметиевската митница при някой си Жижин. (Къде изтече руската нация? Знаем къде, просмука се в земята на Архипелага. А на повърхността изплуваха ей тия — някакви си Жижини, Чечеви, Шкаеви…)

Значи над главите е не безметежното небе, а огромният зъркел на КГБ, — и намигна като Главата от „Руслан“: правете си сметката!… Всичко виждат те, всяко наше мръдване, — и ние сме им в ръцете…

Изтръпнах. Но — спокойно! Овладей се, помисли няколко часа. Ако не беше лагерната ти подготовка, като нищо щеше да хукнеш, свободен гражданино, защото си получил призовка от митницата. А не е ли време да ги сложим на мястото им? Я нека напишем така:

„…Не съзирам изразената от Вас необходимост да се срещнем. Обикновено художествената литература няма общи работи с митницата. Ако обаче тази необходимост Ви изглежда настоятелна — Ваш представител може да ме посети…“

И — жилището на Щейн, в Москва, датата — с десет дена по-късна от посочената в призовката, и — давам им на разположение три часа, ще ги чакам.

Изпратено е. Две работни седмици продължаваме като ненормални! — крепим се, никой не се озъби, никой не ни връхлетя. И ето че моята работа е завършена, още няколко дена работа на пишещата машина. Заминавам за Москва. Седим в жилището, минава час — Щейн и жена му се смеят: да не би да си повярвал, че ще дойдат? намерил си балами! Под прозорците има градинка, отивам да се разхождам там с един приятел, а стопанина на жилището, Юра Щейн, помолвам: ако дойдат, отвори широко ей тоя прозорец. Но се заприказвахме, забравих да поглеждам към прозореца и оттам Юра ми изсвирва с все сила като същински разбойник. (Какво ли ще си помислят горките митничари? — май че са се натъкнали на засада!) Прибрах се бързо.

— Извинявайте, накарах ви да чакате.

Те преливат от любезност, съблекли са си шлиферите, още стоят, ама стреснати след такова изсвирване: сега току-виж ги вързали!

Майорът, на около шейсет години, с тънка празна чанта и наглед май наистина е митничар. Младичкият лейтенант безусловно е гебист.

Сядаме, разговаряме половин час — и на никого не му прави впечатление, че до мен на канапето безгрижно, открито се кипри току-що донесената ми мондадориевска „Ракова болница“ — явна контрабанда!

Младият: — Нека затворим вратата, май пречим на някого.

(А там зад вратата двама мои юнаци подслушват.)

Аз: — Ама моля ви се, на кого ще пречим? Тук сме само свои хора.

Възрастният: — Все пак съществуват изключителни случаи, когато на митницата й се намират общи работи с литературата.

Отваря тънката си чанта, вади оттам тънка папчица и с ехидна готовност ми подава — моето „Изложение“! „Изложението“ е моето, но от пръв поглед загрявам: пишещата машина не е моя, не е от нашите.

Аз: — По съдържание е мое, оформлението не е мое, как е попаднало това у вас?

— Спряно е на границата.

Аз (много укорително): — На границата?! (Клатя глава.) Но то е за вътрешна употреба.

Той: — Именно!

Пауза. И двамата сме съкрушени. Само че аз нищо не знам нито за Страда, нито за никого, не бива да направя погрешно движение, пипнеш ли фигура — играеш с нея.

Тогава възрастният, вече от джоба си, с изящно-небрежно движение изважда плик и ми го подава с превъзходна любезност:

— Ами това?

И четири очи се впиха в мен! Но и аз не съм сляп: почеркът на плика е моят и дори обратният адрес е рязанският, още по-добре — значи не съм се крил. Но сега трябва бързо да грабна фигурата, че инак пак ще излезе неестествено (или по много хора съм изпращал?), ти му кажи името:

— Как — от Виторио Страда?! Да го вземете от него!… Божичко, каква беля сте направили! Каква беля сте направили! Защо сте го сторили?

Възрастният (благородно):

— Такива са ни правилниците. Пликът си беше разпечатан. Виж, ако беше запечатан, в никой случай нямаше да го отваряме!

— А какво щяхте да направите?

— Щяхме да кажем на пътника: пуснете го пред нас в пощенската кутия…

(А от тая пощенска кутия започва ръкав, то се знае, към тях в задната стая.)

— А щом е разпечатано — гледаме и виждаме, че работата тръгва от вас… Това трябва да се изясни…

А аз размахвам „Изложението“:

— Я ми кажете: а с този материал запознахте ли се?

Възрастният, не толкова уверено:

— Д-да.

— При вас много хора ли работят? Би ми се искало колкото може повече да се запознаят с него! та да сте в течение на литературния живот.

— Е, не всички в службата го прочетоха — все пак ме обнадеждава майорът, значи попаднало е в ръцете на този-онзи!

— Слушайте — започвам по-настъпателно аз. — Сега разбирате ли какво става? Разиграва се някаква тъмна игра: някакви мрачни сили са продали произведението ми в чужбина. Сега аз се опитвам да прекратя това проституиране на нашата литература…

— Защо проституиране?

— Ами как? Наше произведение се продава, там се изопачава, а как другояче да го нарека? — и не ми дават да възразя! Пиша до един вестник, до втори, обещават ми — и нищо не отпечатват! Тогава протестирам в „Монд“, занасям писмото в пощата, препоръчано с обратна разписка, — спират го…

— Откъде знаете, че го спират?

— След като обратната разписка не се връща цял месец, какво друго да си помисля?… Надявах се на „Унита“ — в „Унита“, кой знае защо, също няма. А сега — става ми ясно! Сега всичко ми е ясно… Голяма беля сте направили!… Давате ли си сметка кой ще спечели от това?…

А сега те трябва незабавно да разгледат случая и да изпратят това писмо на Виторио Страда с извинения, та онези да сколасат да го отпечатат. Той още се държи:

— Не, да прощавате, имаме си правилници…

Аз (с лекота, със съчувствие, абе просто като между съветски партийни хора):

— Другари, не искам да ви наричам чиновници, нали разбирате? Не искам да имам толкова лошо мнение за вас. Но все пак, като оставим настрана служебния ви дълг, вие в края на краищата сте и граждани! На нашето общество! Нали не е редно да се отнасяте така: това ми е работата, а останалото не ме интересува? Вашите правилници — да, добре, а пощенските правилници? Те задължителни ли са? Откъде накъде писмо, изпратено според пощенските правилници, не се получава? Добре, няма да се позовавам на конституцията… Но по същество — ако едно писмо е изгодно за страната ни, за нашата литература, защо е трябвало да го спират? Това е страхотна тъпотия…

— Е, в работата на пощите не можем да се месим…

— А ако сте граждани! Трябва да обхващате всичко околовръст! Пуснато е писмо против разбойниците издатели — до италиански комунистически вестник. Това е изгодно за Италианската компартия! Защо все пак сте го спрели? Освен ако сте го сторили само от общо отвращение към моето име?

И неочаквано старият митничар се усмихва, сякаш извинявайки се за своите пагони, сякаш за миг е останал без тях (довечера със същия израз на лицето ли ще разказва на близките си?):

— Това важи не за всички. Не за всички.

За да не го излагам пред младока, не забелязвам поправката:

— И ето че са загубени три седмици!

— Ами вие не дойдохте!

— Чакайте, чакайте, а каква е тая призовка? — Изваждам я, тикам му я в лицето: — „Необходимо е да се явите…“ — кого викат по тоя начин? Това си е милицейска призовка! Една бабичка я викнали така и тя насмалко не умряла, а излязло че става дума за реабилитацията на мъжа й, приятна новина!

Майорът е притеснен:

— Е, в писмото не можехме направо да напишем…

Аз вече се превивам от смях:

— Защото ще го спрат ли? Ще го прочетат ли? Че ако вие не спирате, кой друг тогава?…

Митничарят прави последни усилия да се върне към програмата, с която са го изпратили, но — между другото, това не е кой знае колко съществен въпрос:

— А на Виторио Страда лично ли го дадохте?

— Не, не можахме да се видим с него…. (През живота си не съм го виждал.)

Още по-леко, още по-незначително:

— А чрез кого?

Но за този най-лесен въпрос аз най съм готов! С очарователна хапливост, местейки пръст по собствената им бланка:

— Кажете ми, ако обичате, това вярно ли е, тук пише, че сте от Министерството на външната търговия?

— Да, разбира се — още не загряват те.

Отпускам се на канапето, толкова леко и приятно ми е с тях:

— А за едно Министерство на външната търговия — не станаха ли твърде много въпросите?

Веднага подскочиха и двамата:

— Не сме комитетчици! Недейте си мисли, не сме комитетчици!

Я какъв термин си имали. Не казват „гебисти“.

Значи постигнахме пълно разбирателство:

— Щом е тъй, останалото не може да ви интересува!

Разговорът е към края си, взаимна яснота и само аз настоявам:

— Настоявам! Много ви моля час по-скоро да изпратите това писмо на Виторио Страда!… Тия дни наши представители заминават за КОМЕСКО в Рим и ако това писмо беше отпечатано, колко по-лесно щеше да им е да отговарят на въпросите!

— Ще докладваме… ще докладваме… Сами не можем.

Аз вече съвсем зевзешки:

— Там няма марка. Ако трябва, моля, ей сега ще залепя.

И приятно зарадвани, май много доволни от изясняването, те си тръгнаха, без да ми предлагат никакъв акт и без да ме заплашват с каквото и да било.

Ей тъй трябва да се разговаря с вас! Моите свидетели се кикотят.

След няколко дена „Архипелагът“ е довършен, преснет, лентата е прибрана в капсула — и същия ден, 2 юни, в Рождество пристигнаха Столярова и Угримов (Пето допълнение, очерк 9-и) със следната новина:

На Запад е излязъл „Първият кръг“! — засега малък руски тираж, заявъчен за копирайт, английското издание може да се появи след един-два месеца. И ето какво ми предлагат: тези дни ще има възможност да изпратим „Архипелага“.

Тъкмо се бях протегнал сладко, че съм отхвърлил работата, и камбаните забиха! Забиха!! — същия ден и почти същия час! С никакво човешко планиране не можеш да го нагодиш така! Бие камбаната! Бие камбаната на съдбата и на събитията — оглушително! — и никой още не я чува в юнската нежна зелена гора.

Прехвърлянето ще бъде авантюрно, с голям риск, но при малките ни възможности друго не се вижда, не се очертава. Значи изпращам го… Тъкмо изплува сърцето ми от тревогата — и се гмурва в нова. Няма отмора.

Ами издаването на Запад на два мои романа наведнъж, дублетът! Като на хавайския прибой у Джек Лондон, застанал изправен на гладката дъска, без изобщо да се държа, без да съм се вързал с нещо, на гребена на деветия вал, в раздирането на белите ми дробове от вятъра — усещам! Предчувствам: а това — ще мине! А това ще успее! А това нашите ще го преглътнат!

Но — мрачна, смазваща седмица. Злочести случайности, затрудняващи изпращането. Всичко се сгъстява срещу 9 юни, срещу православната Петдесетница. И така се стича, че ще науча за провала или сполуката чак след няколко дена. Вече си имам следващата работа — последната редакция на същинския „Кръг“, „Кръг“-96 (от 96 глави и сюжетът не е изопачен), който никой не знае (на Запад излиза „Кръг“-87), но не ми се похваща, не мога да работя. Когато си изнемощял и си зле — толкова хубаво е да прегърнеш ходилата на Бога. Да накършиш в брезовата гора клонки и да украсиш дървената си любима виличка. Какво ли ще стане след няколко дена — вече затвор или щастлива работа над романа? Това го знае само Бог. Моля се. Можех толкова хубаво да въздъхна, да си почина, да се поразтъпча, но дългът пред покойниците не ми разреши това отпускане: те умряха, а ти си жив, тогава изпълнявай дълга си, за да може светът да научи всичко.

Стане ли провал, мога да спечеля няколко дена, седмици, дори месеци и да поработя още, да свърша нещо последно, само че трябва да се скрия от къщата, където съм засечен, където ще дойдат. И вечерта срещу Петдесетница забягвам от вилата (припряно стягане на багажа, главата ми не работи както трябва, това не ми е първото бягство от къщи — тъжно бягство от родния дом, а през гражданската война колцина ли сигурно по същия начин?!), спя на скришна квартира, без телефон.

И цял ден — и още един ден — и още един ден — цялата Петдесетница преминава в неизвестност. Работата не ми върви. Няма простор, няма въздух. Дори и до прозорците не бива да се приближавам, ще видят чуждия човек. Аз вече съм самозаточен, само ги няма решетките и не е ограничена дажбата. А колко не ми се влиза в Лубянка! За онези, на които им е познато това… Изобщо здраво съм стъпил, много неща ми се прощават. Но „Архипелага“ няма да ми го простят! Ако го спипат на изхода, още неизвестен на никого, ще удушат заедно и него, и мен.

Чак на третия ден от Петдесетница се научих, че сме успели. Свобода! Лекота! Иде ми да прегърна целия свят! — нима съм в окови? тормозен писател ли съм? Отворени са ми пътищата за навсякъде! Аз съм по-свободен от всички поощрявани соцреалисти! Сега за три месеца да направя „Кръг“-96, после да разчистя няколко дребни задължения — и ще хвърля всичко, което години наред ми тежеше, трупайки се по търкалящата се снежна топка, и се разкрива простор към главното произведение на моя живот — „Р-17“.

И почти като закачка, като летен пухкав, но не страховит облак премина голямата статия срещу мен в „Литературка“ (26.6.68). Преглеждах я набързо, търсейки чувствителни удари, и не виждах нито един! Колко ненаходчиви са те, колко им липсва ясен разум, колко са се разклатили изгнилите им зъби! Дори отхвърлят страхливо, че архивът ми е задигнат: не, не бил задигнат! Не ми стига температурата дори да се ядосам от тази статия. И освен туй, шамаросвайки се сами, цитираха с 9-седмично закъснение априлското ми писмо, с което забранявах „Раковата“. И колкото по всяка вероятност и да са обсъждали и редактирали статията в секретариата на СП, в агитпропа на ЦК, никой не е зърнал моето уязвимо място: че против печатането на „Кръга“ аз все пак не възразих, не протестирах — защо ли?…

Борец е не победилият, изскубналият се.

В самиздат излязоха два сериозни отговора на статията в „Литгазета“. В. Ф. Турчин съвсем открито пердашеше Чаковски, че той самият е фалшификатор и клеветник, че със забавянето на моето писмо до вестника тъкмо те самите допринасят за публикуването на „Болницата“ на Запад, и отделно — заради подличките фрази на вестника, хвърлящи сянка върху реабилитацията изобщо. Л. К. Чуковская до насита се изгаври с овехтялата им идеологическа терминология, от която именно е изплетена цялата гръмогласна част на вестникарската статия; откриваше, че е дадена „беззвучна команда да бъде обгърнато с мъгла нашето минало“; обвиняваше „Литгазета“, че е съучастничка на похитителите, щом преразказва открадната пиеса. Така отговаряха у нас сега на официалните съветски вестници, а на тях им оставаше само да бършат храчките и да си траят.

Много скоро, към есенните месеци, на основните световни езици трябваше да се появят два мои романа. След дюдюкането около Пастернак, след съда над Синявски и Даниел — аз уж би трябвало да се свия и да зажумя в очакване на двоен удар заради моя нагъл дублет. Но не, друго време беше настанало — както и да обуздаваха, както и да слагаха решетки, то си течеше все по-свободно и по-нашироко! И всички пътища и ходове на моите писма и книги сякаш не бяха измислени от моята човешка глава и, то се знае, не моят щит ги осеняваше.

Все някой ден водата на Сиваш трябваше да не се отдръпне!

По-щастливо от онова лято не може да се измисли — с толкова лека душа толкова бързо довършвах романа. Надали щях да съм по-щастлив, ако не беше Чехословакия…

Тъй като не смятах нашите за окончателни безумци, мислех, че няма да предприемат окупация. На сто метра от вилата ми дни наред се лееха по шосето на юг танкове, камиони, спецавтомобили — аз все смятах, че нашите само плашат, че това са маневри. А те — нахлуха и успешно смазаха. И значи, според представите на XX век, излязоха прави.

Тези дни — 21, 22 август — за мен бяха ключови. Не, нека не се крием зад фатума, главните насоки на живота си все пак избираме самите ние. През тия дни отново сам избирах съдбата си.

Сърцето ми искаше едно — да напиша кратко, да видоизменя Херцен: срамно е да си съветски! („Советский“ заменя „русский“. В езика на оригинала и двете думи граматически са оформени като прилагателни, но фактически са съществителни. — Бел. пр.) В тези пет думи е целият извод от Чехословакия, а и извод от нашите петдесет години! Текстът се оформи отведнъж. Пламнаха ми подметките — трябва да тръгна, да замина. И започнах да паля колата (с манивелата).

Мислех си така: разни знаменитости като академик Капица, като Шостакович търсят срещи с мен, канят ме на гости, ухажват ме, но за мен са дори не примамливи, а досадни тия салонни комплименти — плитки, неводещи до нищо, празно губене на време. Я да ги обходя на бърза ръка с колата — а и Леонтович, той е близък със Сахаров (със Сахаров по онова време още не се познавах), освен него Ростропович (лани в Рязан той ме връхлетя като вихър да се запознаем, а след втората среща ме покани да съм живеел у него), накрая Твардовски, и да сложа пред всеки моя съставен от пет думи текст, моя съставен от пет думи извод: срамно е да си съветски! И — това е изборът на живота ви: подписвате ли или не?

Тия седем подписа, ако ги пусна в самиздат! след два дена по Би Би Си! — нашите с всичките им танкове ще се видят в небрано лозе, ще се вцепенят.

Но докато се морях да въртя манивелата на моя капризен „Москвич“, физически усетих, че няма да разшавам тая седморка, няма да я вдигна на крак: няма да подпишат, не им е такова възпитанието, не им е такъв начинът на мислене! Плененият гений Шостакович ще се замята като ранен, ще запляска със свити ръце — няма да удържи писалката в пръстите си. Диалектичният прагматик Капица ще обърне нещата наопаки, ще каже, че по тоя начин само ще навредим на Чехословакия, а и на нашето отечество също, разбира се; в краен случай и след сто поправки, след един месец, може да се напише на четири страници: „независимо от всички успехи на нашето социалистическо строителство… все пак съществуват сенчести страни… признавайки истинността на стремежите на братската компартия към социализма…“ — тоест изобщо може да удушаваме, но братята си по социализъм не би трябвало. И сигурно някак сходно мислят и ще се втурнат да изопачават моя текст останалите четирима. А това пък аз няма да го подпиша.

Двигателят заръмжа — а аз не потеглих.

Ако ще подписвам такова нещо — само аз. Честно и красиво.

И — прекрасен миг да си загубя главата: сега, когато боботят танковете, ще ми я отрежат незабелязано. Още от публикуването на „Иван Денисович“ това е първият истински момент да ме забършат в суматохата, в общата шумотевица.

А ме чакат — недовършеният „Кръг“, да не говорим за незапочнатия „Р-17“.

Не, такива изблици на отчаяние аз ги разбирам, споделям ги. В такъв момент съм способен да викна! Само че: главният вик ли е това? Ако викна сега и си загубя гласа, значи: такъв ужас не съм виждал през живота си. А бях виждал и знам много по-лошо, целият „Архипелаг“ е оттам, за това не викам ли? Всичките петдесет години са оттам — а ние мълчим! Ако викна сега — значи да се отрека от родната ни история, да спомогна за разкрасяването й. Трябва да си пазя гърлото за главния вик. Вече малко остана. Нека започнат да превеждат „Архипелага“ на английски…

Оправдание за страхливостта ми ли е това? Или разумни доводи?

Премълчах. От този миг — допълнителен товар върху раменете ми. За Унгария — бях никой, за да викна. За Чехословакия — премълчах. Особено ми тежи, защото имах и особена лична отговорност: всички признават, че при тях се започна от писателския конгрес, а той — с моето писмо, прочетено от Кохоут.

(Този срам за Чехословакия толкова дълго и силно ми пареше после, че през следващите години, когато съставях „Да не живеем в лъжа“, необмислено написах: „предаденият от нас, измаменият от нас велик европейски народ — чехословашкият“. А ако се замислим по-издълбоко — кой кого е измамил и с какво душевно величие, когато чехословашките легионери (Става дума за чешки и словашки пленници от австро-унгарската армия, които руското царско правителство организирало, въоръжило и изпратило по Транссибирската магистрала към Владивосток, за да стигнат с кораби до Европа и да се бият срещу германците на Западния фронт. Докато пътували, те взели участие в гражданската война в Русия на страната на промонархическите сили, макар че някои чехи като Ярослав Хашек, да речем, или пленникът от австро-унгарската армия, хърватин по националност, Йосип Броз, станал известен по-късно като Тито, се били на страната на болшевиките. — Бел. пр.) дезорганизирали Колчаковата съпротива, предали самия Колчак на болшевиките да го разстрелят, а през Сибир отнесли откраднатото руско злато? (И никой не ги принуждавал да вършат това под заплаха, че ще бъдат разстреляни, както нашите войници през 1968 г.) Това е един от нередките в историята примери, когато хора, групи и дори цели нации в безумна слепота коват собственото си гибелно бъдеще. (Бел. от 1986 г.)

И се трепех, завършвах „Кръг“-96. И пак — съвпадение на сроковете, каквото не можеш планира в човешка черепни кутия: през септември завърших, и значи спасих, „Кръг“-96. И през същите седмици подмененият, маломерен „Кръг“-87 започна да излиза на европейски езици.

Навършваха се три години от конфискацията на архива ми от Държавна сигурност. Два мои романа шетаха по Европа — и май имаха успех. Желязната завеса беше пробита! А аз бродех из есенната крайистиинска гора — без конвой и без вериги. Не сколаса дяволската уста да ми отхапе главата навреме. Раненото животно оздравя и твърдо стъпи на крака.

Тук могат да се разкажат още сума смешни неща: как на истиинската ми виличка взе да идва изнеженият Луи със своята бригада — да си изясняваме отношенията, а аз се измъквах до него изпод автомобила си — сплескан и дрипав бачкатор. Как той тайно ме фотографираше с телеобектив и продаваше снимките на Запад с напълно антисъветски коментари, а по съветско-чекистка линия, то се знаеше, правеше доноси срещу мен и май разпиля звукоапаратура по парцела ми. Как съседните виладжии поради съветската си подозрителност смятаха, че имам заровена в гората радиостанция: иначе защо ще ходя толкова често в гората, на всичко отгоре с посетителите си — очевидно резиденти на разузнаванията? Как, изпълнявайки договора, благородно натрапен ми от „Мосфилм“ преди година и половина, се напъвах да им напиша сценарий за комедията „Тунеядец“ (за нашите „избори“), и как той се изпращаше нагоре, на Дьомичев, и незабавно получаваше абсолютно забранителна резолюция. Как Твардовски с редакторско сладострастие ме умоляваше да му дам този сценарий с тайната надежда: а току-виж става за печат? — и ми го връщаше с добродушна усмивка: „Не, както гледам, трябва да ви тикнат в затвора, хем час по-скоро!“

Вървях по страховито-забранени литературни пътища, а се държах с наглата увереност на признат съветски литератор. И ми се разминаваше. В секретариата на СП на РСФСР разпитвали нашия рязански секретар Е. Сафонов: как съм отговорил на критиката на „Литературная газета“ и „Правда“ — искало им се да погледнат този документ, явно го били подминали — и не можели да повярват, че изобщо не съм им отговорил! В съветските глави това направо не се побираше: щом те критикуват, значи трябва да се покаеш, да признаеш грешките си. А аз, не щеш ли, — хич.

През тоя декември навърших петдесет. На предшествениците ми през глухите десетилетия колко такива юбилеи бяха отминали задушени, така че дори близки приятели се страхували да ги посетят, да напишат. Но ето че се разкъсаха санитарните кордони, образува се пробив към забранената зона! И — към изпадналия в немилост, към прокълнатия, още от предната седмица към Рязан литнаха телеграми, после и писма, и по-малко „по втория начин“, а предимно по пощата, и по-малко анонимни, а все подписани. Последните няколко денонощия разносвачите на телеграми носеха наведнъж по 50, по 70 парчета — и по няколко пъти дневно! Общо телеграмите бяха над петстотин, писмата — към двеста, и хиляда и петстотин отделни лични безстрашни подписа, рядко замаскирани (като Шулубин, Нержини, Ида Лубянкая, Децата на Сим).

„Да ви дава Господ да се държите все така…“

„…в трудна минута се сещайте обсъждането в съюза…“

„…още дълго-дълго да бъдем Ваши читатели и да отпадне нуждата да бъдем Ваши издатели…“

„Всеки сам си избира пътя и вярвам, че няма да се отбиете от избрания от вас път… радвам се, че нашето поколение поне изстрада такива синове.“

„Живейте още толкова напук на всички мръсници; нека писането Ви спори, както на тях им спори непрекъснато да се провалят.“

„Моля Ви, не захвърляйте перото. Повярвайте ми, не всички умеят да обичат само мъртвите.“

„…и занапред бъдете автор само на произведения, под които не е срамно да се подпишеш…“

„Всичко, което направихте, е надежда за измъквано от духовното стъписване, в което е застинала цялата страна…“

„Да живееш в едно време с Вас е и болка, и радост…“

„Слава Богу, че днес не ще Ви се наложи да чуете нито една неискрена, фалшива думичка…“

„Четем книгите Ви на пелюр, затова са ни още по-свидни. И ако за големите си грехове Русия плаща скъпо и прескъпо, то сигурно за големите й страдания, както и за да не паднем съвсем духом от срам, на Русия сте изпратен Вие…“

„Когато стане нужда да мисля как да се държа в службата си, обръщам се към Вашите постъпки… когато падна духом — обръщам се към Вашия живот…“

„…озоваваш се пред лицето на съвестта си и с болка съзнаваш, че мълчиш, когато вече не бива да се мълчи…“

„Не обичам предателите. Вие отпразнувахте рождения си ден, а след 10 дена ще празнуваме рождения ден на другаря Сталин. Този ден ще вдигнем пълни чаши!!! Историята ще сложи всичко и всички на местата им. С това, че заслужихте признанието на Запада, Вие си спечелихте презрението на Вашия народ. Много здраве на Никита, приятеля Ви“! (на пишеща машина, без подпис, пуснато в пощенската кутия на входната врата).

(А по самиздат се получиха и такива честитки:

„С гласа Ви заговори самата немота. Не познавам по-дългоочакван и по-необходим писател от Вас. Където не е погинало словото, там е спасено бъдещето. Вашите горчиви книги раняват и лекуват душата. Вие върнахте на руската литература гръмовното й могъщество. Лидия Чуковская.“

„Живейте още петдесет, без да губите прекрасната сила на таланта си. Всичко ще отмине, само правдата ще остане… Винаги Ваш Твардовски.“

Ще кажа без превземки: през тая седмица се чувствах горд. Дочаках благодарност приживе и май не за дреболии. А на 11-и между стотиците телеграми взеха да се очертават, да покълват редовете на отговора, макар че нямаше къде да го изпратя освен на спасителния самиздат — е, като оставим настрана „Литературка“ [10]:

„…Едничката ми мечта е да се окажа достоен за надеждите на четяща Русия.“

И през ум не ми минава, че наближава денят, когато тази клетва ще ме спъне като букаи.