"Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956 Опит за художествено изследване)" - читать интересную книгу автора (Солженицин Александър)

Трета главаМЕТАСТАЗИТЕ НА АРХИПЕЛАГА

Архипелагът не се развива сам но себе си, а заедно с цялата страна. Докато в страната царува безработица — няма и набиране на арестанти за работна ръка и арестите се извършват не като трудова мобилизация, а като помитане на пътя. Но когато се решава да се разбъркат с огромна бъркачка всичките сто и петдесет тогавашни милиони, когато е отхвърлен планът за свръхиндустриализацията и вместо него пришпорват свръх-свръх-свръхиндустриализацията, когато са замислени вече и разкулачването, и обширните обществени работи на първата петилетка, в навечерието на Годината на Великото Пречупване се променя и отношението към Архипелага и всичко на Архипелага.

На 26 март 1928 г. Совнаркомът (значи — още под председателството на Риков) разглежда състоянието на репресивната политика в страната и състоянието на местата за изолация. За репресивната политика се стига до заключението, че е недостатъчна. Постановява се297: спрямо класовите врагове и класово чуждите елементи да се прилагат сурови репресивни мерки, лагерният режим да стане по-строг. И още: принудителните работи да не бъдат заплащани на затворниците и да станат стопански оправдани за държавата. И: „да се смята за в бъдеще за необходимо разширяването на капацитета на трудовите колонии“. Тоест чисто и просто се предлага да бъдат подготвени по-големи лагери преди планираните масови арести. (Троцки също предвижда тази стопанска необходимост, само че той отново предлага своята трудова армия със задължителна мобилизация. Все от един дол дренки. Но дали за да противоречи на своя опонент, или за да пресече решително у хората всякакви молби и надежди за връщане, Сталин решава да прекара трудовата армия през тъмничната машина.) Приключва безработицата в страната — вече има икономически смисъл от разширяването на лагерите.

Ако през 1923 г. на Соловки има затворени не повече от три хиляди души, към 1930 г. те са вече около петдесет хиляди плюс още тридесет хиляди в Кем. От 1928 г. соловецкият рак започва да пълзи — отначало по Карелия — за прокарване на пътища, за експортен дърводобив. Със същото усърдие СЛОН започва „да продава“ инженери: разпращат ги без конвой на работа в северните области, а заплатата им се изплаща в лагера. Във всички точки на Мурманската железопътна линия от Лодейное Поле до Тайбола към 1929 г. се появяват вече лагерните пунктове на СЛОН-а. Сетне движението се насочва по вологодската линия — при това толкова оживено, че се налага на гара Званка да отворят диспечерски пункт на СЛОН-а. Към 1930 г. в Лодейное Поле укрепва и застава на краката си СвирЛаг, в Котлас пък се образува КотЛаг. От 1931 г. с център в Медвежегорск се ражда БелБатЛаг298, на който предстои в близките две години да прослави Архипелага во веки веков и на петте материка.

А злокачествените клетчици пълзят ли, пълзят. От едната страна не ги пуска морето, а от другата — финландската граница, но нищо не им попречва да открият лагер край Красная Вишера (1929 г.), а най-важното — пътищата на изток по руския Север са безпрепятствени. Доста рано се прокарва пътят Сорока—Котлас. („Ще построим Сорока преди срока!“ — дразнят соловчани С. Алимов, който обаче продължава в същия дух и си спечелва име на съчинител на песнички.) Раковите клетчици допълзяват до Северна Двина, където образуват СевДвинЛаг. Отминават и нея и се насочват безстрашно към Урал. През 1931 г. там е основано Северноуралско отделение на СЛОН-а, което скоро създава самостоятелните СоликамЛаг и СевУралЛаг. Березниковският лагер започва строителството на голям химически комбинат, как ли не превъзнасян навремето си. През лятото на 1929 г. от Соловки е изпратена на река Чибия експедиция от безконвойни затворници, водени от геолога М. В. Рушчински, да издирват нефт, намерен там още през 80-те години на XIX столетие. Експедицията е успешна — и на Ухта възниква лагер — УхтЛаг. Но той също не застива на място, а бързо пуска своите метастази на североизток, завладява Печора — и се преобразува в УхтПечЛаг. Скоро той има Ухтинско, Печорско, Интинско и Воркутско отделение — все основи на бъдещите големи самостоятелни лагери.

Но и тук още много нещо е пропуснато.

Овладяването на обширния северен край, лишен от пътища, налага прокарването на железопътна линия: от Котлас през Княж-Погост и Роича до Воркута. (Наистина тази линия се строи дълго. Участъкът й в района на река Вим от Княж-Погост до Ропча е готов през 1938 г., а цялата окончателно — едва в края на 1942 г.)

Така от бездните на тундрата и тайгата се надигат стотици средни и малки нови острови. В движение, в боен строй, се създава и новата организация на Архипелага: лагерните управления, лагерните отделения, лагерните пунктове (ОЛПи — отделни лагерни пунктове, КОЛПи — комендантски, ГОЛПи — главни), лагерни участъци (те пък се делят на „командировки“ и „подкомандировки“). А в Управленията има Отдели, а в отделенията — Части: I — Производствена, II — Отчетно-Разпределителна (ОРЧ), III — Опер-Чекистка.

(А в дисертациите в същото време се пише: „Обрисуват се в бъдеще контурите на възпитателни учреждения за отделни недисциплинирани членове на безкласовото общество“ (сборник „От тюрем…“, с. 429). Дали наистина с премахването на класите няма да има и престъпници? Но някак дъхът ти спира, като си помислиш, че утре ще сме безкласово общество и никой няма да лежи!… Все пак отделни недисциплинирани ще полежат… Безкласовото общество също няма да е без опандизени.)

Така че цялата северна част на Архипелага е рожба на Соловки. Ала не единствено на тях! След великия призив на съветската власт трудово-изправителните лагери и колонии напъпват по цялата ни необятна страна. Всяка област си открива свои трудово-изправителни лагери и колонии. Милиони километри бодлива тел се точат ли, точат, като се пресичат, преплитат, проблясват весело с шиповете си покрай железопътните линии, покрай шосетата, покрай градските покрайнини. И навесите на уродливите лагерни кули стават най-неизбежната черта на нашия пейзаж и само по учудващо стечение на обстоятелствата не сме попаднали върху платната на художниците или във филмовите кадри.

Още от Гражданската война усилено се мобилизират за лагерните нужди манастирските здания, които с разположението си са идеално приспособени за изолация. Борисоглебският манастир в Торжок е превърнат в етапен пункт (съществуващ и до днес), Валдайският (разделен с езеро от бъдещата вила на Жданов) — в колония за малолетни, Нилов манастир на селигерския остров Столбни — в лагер, Саровският манастир — в гнездо на Потминските лагери, и така нататък, без да му се вижда краят. Изникват лагери в Донбас, по горното течение на Волга, по средното, по долното, в Среден и Южен Урал, в Задкавказието, в централен Казахстан, в Средна Азия, в Сибир и в Далечния изток. Официално се съобщава, че през 1932 г. площта на селскостопанските трудово-поправителни колонии в РСФСР е заемала 253 хиляди хектара, в УССР — 56 хиляди299. При средно хиляда хектара на колония ще получим над триста „селски стопанства“, тоест най-второстепенни и с по-лек режим лагери!

Разпределянето на затворниците по близките и далечни лагери се решава лесно с постановление на ЦИК и СНК от 6.11.1929 г. (И всичко съвпада все с годишнини…) Отменя се предишната „строга изолация“ (пречеща на съзидателния труд), става правило в общите (близките) места за лишаване от свобода да се изпращат осъдените с присъда до три години, а тези от три до десет — в отдалечените райони300. Тъй като Петдесет и осми никога не получава по-малко от три години, той целият поема на Север и в Сибир — да ги усвоява и да загине.

А през това време ние маршируваме под ударите на барабаните!…

На Архипелага упорито се носи легендата, че „лагерите са измислени от Френкел“.

Струва ми се, че тази непатриотична и дори оскърбителна за властта измислица е достатъчно опровергана в предишните глави. Макар и с оскъдни средства, надявам се, успяхме да покажем раждането на лагерите за потискане и принудителен труд още през 1918 г. Без помощта на какъвто и да е Френкел се решава, че затворниците не бива да губят времето си в нравствени размишления (цел на съветската трудово-изправителна политика съвсем не е индивидуалното поправяне в неговото традиционно разбиране), а трябва да се трудят и при това нормите им да бъдат по-големи, почти непосилни. Преди още всякакъв Френкел вече говорят: „Поправяне чрез труд“ (а се подразбира още от времето на Айхманс като „изтребление чрез труд“).

Но дори не е нужно съвременно диалектическо мислене, за да се досетиш, че затворниците могат да се използуват за тежки работи в слабонаселени местности. Още през 1890 г. в Министерството на пътищата възниква мисълта да бъдат привлечени каторжните заточеници от Приамурския край за прокарването на релсов път. Каторжниците са просто заставени, а на преселените заточеници и на административно изселените е разрешено да работят срещу обещанието да им се съкрати срокът с една трета или наполовина (впрочем те предпочитат с бягство да ликвидират целия срок отведнъж). От 1896 до 1900 г. на околобайкалския участък работят повече от хиляда и петстотин каторжници и две хиляди и петстотин преселени заточеници.

Колкото до мисълта, че осмисленият (и, то се знае, неизтощителният) труд помага на престъпника да се поправи, тя е известна още преди Маркс да се е бил родил и към нея са се придържали в руското тъмнично управление още през миналия век. П. Курилов, известно време началник на тъмничното управление, свидетелствува: през 1907 г. арестантските работи са широко организирани; техните изделия се отличават с ниски цени, арестантите са ангажирани с производително време и при излизането от затвора разполагат с парични средства и занаятчийски познания.

И все пак Френкел наистина става нерв на Архипелага. Той е един от тези щастливи дейци, които Историята жадно очаква и призовава. Лагерите съществуват и преди него, но нямат още окончателната и единна форма, правеща впечатление със съвършенството си. Всеки истински пророк се появява именно тогава, когато е крайно нужен. Френкел се появява на Архипелага към началото на метастазите му.

Нафталий Аронович Френкел, турски евреин, е роден в Константинопол. Завършва търговски институт и се заема с търговия на дървен материал. В Мариупол основава фирма и скоро става милионер, „дърводобивният крал на Черно море“. Притежава параходи и дори издава в Мариупол собствен вестник „Копейка“, със задачата да опорочава и баламосва конкурентите си. По време на Първата световна война Френкел прави някакви спекулации с оръжие през Галиполи. През 1916 г. предусеща бурята в Русия и още преди февруарската революция прехвърля капиталите си в Турция, и самият той през 1917 г. се връща в Константинопол.

Той би могъл и по-нататък да води същия сладко-тревожен живот на комерсант, без да познае горчивата мъка и да се превърне в легенда. Но някаква фатална сила го влече към червената държава. (Впрочем тъкмо от февруари 1917 г. мнозина съвсем не революционни емигранти бързат да се върнат в Русия и с готовност и зловещо помагат на всички стадии на революцията.) По непроверен слух Френкел става в ония години резидент на съветското разузнаване в Константинопол (вероятно по идейни подбуди, защото е трудно иначе да си обясним за какво му е било нужно това). Но напълно проверено е, че през годините на НЕП той пристига в СССР и тук по тайно поръчение на ГПУ създава, уж от свое име, черна борса за закупуване на ценности и злато срещу съветски книжни рубли (предшественик на „златната кампания“ на ГПУ и на Торгсин301). Предприемчивите хора и борсовите посредници го помнят добре от миналите времена и му имат доверие — и златото се стича в ГПУ. И най-мъдрият си е достатъчно прост.

Неуморимият и необидчив Френкел обаче още на Лубянка или на път за Соловки е заявил нещо най-горе. Очевидно озовал се в капана, той решава и този си живот да подложи на делово разглеждане. Закарват го на Соловки през 1927 г., но веднага го отделят от етапа, настаняват го в тухлена будка извън чертите на манастира, предоставят му за извършване на услуги дневален и му разрешават свободно да се движи по острова. Вече споменахме, че той става началник на Икономическата част (привилегия на волнонаемен) и изказва своята знаменита теза за използуването на затворника през първите три месеца, след което нито той, нито трупът му са нужни на някого. От 1928 г. той е вече в Кем. Там създава изгодно помощно предприятие. Превозва в Кем трупаните с десетилетия от монасите и нахалост лежащи в манастирските складове кожи, събира арестуваните кожухари и обущари и доставя обувки и кожена галантерия във фирмения магазин на Кузнецки мост (управляван от ГПУ, което събира и касовия приход, но дамичките, купуващи обувки, не знаят това — пък и когато и самите тях скоро след това изпратят на Архипелага, те няма да си спомнят, не ще им стане ясно).

Веднъж, през 1929 г., за Френкел пристига самолет от Москва, който го откарва на среща със Сталин. Най-добрият Приятел на затворниците (и Най-добрият Приятел на чекистите) разговаря с интерес три часа с Френкел. Стенограмата на този разговор никога няма да стане известна, защото такава просто няма, но е ясно, че Френкел разгръща пред Бащата на народите ослепителни перспективи за построяването на социализма чрез труда на затворниците. Много нещо от географията на Архипелага, описвано сега от нас с покорното ни перо, той нахвърля със смела четка върху картата на Съюза под пуфтенето на лулата на своя събеседник. Именно Френкел и очевидно именно тогава предлага всеобхватната система за лагерно отчитане по групите А-Б-В-Г, недаващо вратичка за измъкване нито на лагерния началник, нито, толкова повече, на арестанта: всеки, който не работи като обслужващ в лагера (Б), не е признат за болен (В) и не излежава карцер (Г), трябва всеки ден от излежаваната присъда да изработва своята смяна (А). Световната история на каторгата не знае още такава универсалност! Именно Френкел и именно в този разговор предлага да се зареже реакционната система на равенството в храненето на арестантите и нахвърля единна за целия Архипелаг система за преразпределяне на оскъдния продукт — хлебен график и график на топлата храна, впрочем заимствуван от ескимосите: те държат рибата на прът пред бягащите кучета. Предлага още приспадане от присъдата и предсрочно освобождаване като награда за добра работа. Вероятно пак тук бива установено и първото опитно поле — великият Беломорстрой, където предприемчивият спекулант ще бъде скоро назначен не като началник на строителството и не като началник на лагера, а на специално въведена за него длъжност „началник на работите“ — главен надзирател на полето на трудовата битка.

А ето го и него самия (Фот. 15). Добре се вижда изпълващата лицето му зла античовешка воля. Но в книгата за Беломор, в желанието си да прослави Френкел, един от съветските писатели ще напише за него: „Той се появява с бастун в ръка на трасето ту тук, ту там, мълчаливо минава покрай работещите и се спира, облегнат върху бастуна, прибрал единия крак зад другия, и стои така с часове… Очи на следовател и прокурор, устни на скептик и сатирик… Човек с голямо властолюбие и гордост, той смята, че главното за един началник е властта, абсолютна, непоколебима и неделима. Ако за властта е необходимо да се страхуват от теб — нека се страхуват.“ И дори намира за уместно да се възхити от „безжалостния му сарказъм и неприветливост, сякаш нито едно човешко чувство не е присъщо на този началник“.302

Н. А. Френкел (Фот. 15)

Последната фраза като че ли може да послужи за ключ към характера и биографията на Френкел.

В началото на Беломорстрой той е освободен, получава за Беломорканал орден „Ленин“ и е назначен за началник на строителството на БАМЛаг. („Байкало-Амурската магистрала“ е бъдещо название, а през 30-те години БАМЛаг достроява втората железопътна Сибирска магистрала там, където още я няма.) Но с това далеч не завършва кариерата на Нафталин Френкел, само че ще е по-подходящо да я доразкажем в следващата глава.

Цялата дълга история на Архипелага за половин столетие не е намерила почти никакво отражение в публичната писменост на Съветския съюз. Тук изиграва роля същата зла случайност, по която лагерните наблюдателни кули никога не попадат в кинокадрите, нито в пейзажите на художниците.

Не е така обаче с Беломорканал и Волгоканал. За всеки от тях разполагаме с книга и най-малко можем да напишем тази глава, като се ръководим от документалното съветско свидетелство.

В съвестните изследвания, преди да бъде използуван някой източник, се полага той да бъде характеризиран. Така и ще постъпим.

Ето че пред нас лежи този том с форма почти като на църковно Евангелие и с барелефа на полубожество върху картонената му корица. Книгата „Беломорско-Балтийски канал «Сталин»“ е издадена от ГИЗ през 1934 г. и е посветена от авторите й на XVII конгрес на партията, очевидно тя е излязла точно за конгреса. Тя представлява добавка към „История на фабриките и заводите“ на Горки. Нейни редактори са: Максим Горки, Л. Л. Авербах и С. Г. Фирин. Последното име е слабо известно в литературните кръгове, ще обясним защо. Семьон Фирин, въпреки младостта си, е заместник-началник на ГУЛаг. Измъчван от авторско честолюбие, той написва за Беломор и своя отделна брошура. Напротив, по-прославен от Леополд Леонидович Авербах (брат на вече познатата ни Ида Леонидовна Авербах) няма в съветската литература — той е отговорен редактор на списание „На литературном посту“, главният, който налага писателите със сопа, при това е племенник на Свердлов303.

Историята на книгата е следната: на 17 август 1933 г. сто и двадесет писатели тръгват на разходка по току-що завършения канал с параход. Техническият ръководител на канала затворникът Д. П. Витковски е свидетел как по време на преминаването на парахода през шлюза тези хора с бели костюми, струпали се на палубата, канят със знаци при себе си затворниците от територията на шлюза (а впрочем там повечето са хора по експлоатацията, а не строители) и в присъствието на началника на канала питат затворника обича ли своя канал, своята работа, смята ли, че тук се е превъзпитал, и достатъчно ли се грижи тяхното ръководство за бита им. Куп въпроси, но всички в този дух, и всички задавани през борда, че и пред началството, и само докато параходът мине през шлюза. След тази разходка 84 писатели по някакъв начин успяват да се измъкнат от участие в Горкиевия колективен труд (може би все пак са писали свои възторжени стихотворения и очерци), останалите 36 съставят авторския колектив. След напрегнат труд през есента на 1933 г. и зимата те създават този уникален опус.

Книгата е издадена като за вечни времена, за да може потомството да я чете и да се удивлява. Но по фатално стечение на обстоятелствата повечето от прославяните и фотографирани в нея ръководители са разобличени след две-три години като врагове на народа. Естествено, че и тиражът на книгата е иззет от библиотеките и унищожен. Унищожават я през 1937 г. и частните й притежатели, за да не си навлекат заради нея съдебна присъда. Днес има оцелели много малко екземпляри от нея и няма надежда да бъде преиздадена — и толкова по-осезателно чувствуваме върху себе си бремето на това да не позволим да погинат за нашите съотечественици ръководните идеи и факти, описани в тази книга. Справедливо ще бъде да се запазят за историята на литературата и имената на авторите. Е, макар поне тези: Максим Горки, Виктор Шкловски, Всеволод Иванов, Вера Инбер, Валентин Катаев, Михаил Зошченко, Лапин и Хацревин, Л. Никулин, Корнелий Зеленски, Бруно Ясенски (главата: „Да довършим класовия враг“), Е. Габрилович, А. Тихонов, Алексей Толстой, К. Фин.

Необходимостта от тази книга за затворниците, строили канала, Горки обяснява така: „каналоармейците304 нямат думи“ да изразят сложните чувства от превъзпитанието си — затова пък писателите имат в излишък такива думи и ето че ще помогнат. Нейната необходимост за писателите той обяснява ето как: „Мнозина литератори, след като се запознаха с канала… се заредиха с енергия и това ще се отрази отлично върху тяхната работа… Сега вече в литературата ще се появи настроение, което ще я тласне напред и ще я постави на равнището на нашите велики дела“ (курсивът мой — А. С. Това равнище ние и до днес усещаме в съветската литература). Е, необходимостта от книгата за милионите читатели (мнозина от тях и сами скоро ще трябва да попаднат на Архипелага) се разбира от само себе си.

Каква е гледната точка на авторския колектив върху предмета? Преди всичко: увереност в правотата на всички присъди и във виновността на всички докарани на канала. Думата „увереност“ е дори твърде слаба: според авторите този въпрос е недопустимо да се обсъжда или поставя. За тях това е толкова ясно, колкото че нощта е по-тъмна от деня. С помощта на богатия си запас от думи и образи те внедряват в нас всички човеконенавистнически легенди от 30-те години. Думата „вредител“ се трактува от тях като основа на някакво инженерско същество. И агрономите, изказващи се против ранната сеитба (може би в сняг и в кал?), и иригаторите, напоявали Средна Азия, всички до един са за тях вредители. Във всички глави на книгата тези писатели говорят за съсловието на инженерите само снизходително, както за порочна и низка порода. На страница 125 книгата обвинява значителната част от руското дореволюционно инженерство в шарлатанство. Това вече не е индивидуално обвинение, ни най-малко. (Да разбираме ли, че инженерите са вредили следователно и на царизма?) И това се пише от хора, никой от които не е способен дори да извлече най-простия квадратен корен (каквото умеят да правят в цирка някои коне).

Авторите ни повтарят всички налудничави слухове от ония години като историческа несъмненост: че в заводските столове тровели работниците с мишеморка; че ако надоеното в совхозите мляко прокисва, това не е от глупава пипкавост, а диверсии на врага: да накара страната да се подува от глад (така и пишат). Те пишат обобщено и безлично за зловещия обобщен кулак, който е „постъпил в завода и подхвърля болтове в машината“. Какво пък, те — познавачите на човешкото сърце — са в състояние по-лесно да си въобразят: човекът по някакво чудо се е отървал от заточение в тундрата, скрива се в града, по още по-голямо чудо постъпва в завода, вече умирайки от глад, и вместо този път да започне да изхранва семейството си, той напъхва болтове в машината!

Напротив, авторите не могат и не искат да сдържат своето възхищение от ръководителите на каналното строителство, от работодателите, които, въпреки 30-те години, те упорито наричат чекисти, като приучват и нас към този термин. Те се възхищават не само от ума, волята и организацията им, но и във висш човешки смисъл от самите тях като удивителни същества: Показателен е например епизодът с Яков Рапопорт (фот. 16). Този недоизучил се студент от Дерптския университет, евакуиран във Воронеж и станал в новата си родина заместник-председател на губернската ЧК, а след това заместник-началник на строителството на Беломорстрой, според думите на авторите при обиколката на строителството останал недоволен от това как работниците карат ръчните колички и задал на инженера унищожителния въпрос: а вие помните ли на какво е равен косинус от четиридесет и пет градуса? Инженерът е смазан и засрамен от ерудицията на Рапопорт и тутакси коригира своите вредителски нареждания, а работниците подкарват количките си на високо техническо равнище. С подобни анекдоти авторите не само художествено обогатяват своето изложение, но и ни повдигат на научна висота.

Я. А. Рапопорт (фот. 16)

И колкото по-висок пост заема работодателят, толкова с по-голямо преклонение е описан от авторите. Несдържани похвали се сипят за началника на ГУЛаг Матвей Берман305 (фот. 17). Много възторжени похвали са отправени и към Лазар Коган, бивш анархист, преминал през 1918 г. на страната на победилите болшевики и доказал верността си към тях на поста началник на Специалния отдел на IX армия, сетне заместник-началник на войските на ОГПУ, един от организаторите на ГУЛаг, а накрая началник на строителството на Беломорканал (фот. 18). Но толкова повече авторите могат да се присъединят към думите на другаря Коган за железния нарком: „Другарят Ягода е нашият главен, нашият постоянен ръководител.“ (Най-вероятно точно това да е погубило книгата! Славословията към Генрих Ягода и неговият портрет (фот. 19) са изтръгнати дори от запазилия се за нас екземпляр и дълго трябваше да търсим тази снимка.)

М. Л. Берман (фот. 17)

Л. И. Коган (фот. 18)

Г. Г. Ягода (фот. 19)

Толкова повече този тон се внедрява в лагерните брошури. Ето ви пример: „На шлюз №3 пристигнаха почетни гости (портретите им висят във всяка барака) — другарите Каганович, Ягода и Берман. Хората заработиха по-бързо. Там горе се усмихнаха — и усмивката им се предаде на стотиците хора в изкопа.“306 И в казионните песни:

Общият възторг пред лагерния режим на живота води авторите до следния панегирик: „В което и кътче на Съюза да ви захвърли съдбата, дори и в най-затънтеното, организацията на ОГПУ там носи отпечатъка на ред… акуратност и съзнателност.“ А каква организация на ГПУ може да има в затънтените краища на Русия? Ясно, че само в лагерите. Лагерите като светлици на прогреса — ето ви равнището на нашия исторически извор.

Изказва се и самият главен редактор. На последното събиране на беломорстройци на 25.8.1933 г. в град Дмитров (те вече са се прехвърлили на Волгоканал) Горки казва: „От 1928 г. се вглеждам как ОГПУ превъзпитава хората.“ (Това ще рече — още преди Соловки, преди онова разстреляно момченце; с всяко завръщане в Съюза все се вглежда.) И вече едва сдържащ сълзите си, се обръща към присъствуващите чекисти: „Дяволи такива, самите вие не знаете какво сте свършили…“ Авторите отбелязват: тук чекистите само се усмихнаха. (Те поне знаят какво са свършили…) Горки пише за изключителната скромност на чекистите и в самата книга. (Тази тяхна нетърпимост към гласността е наистина трогателна черта.)

Колективните автори не просто премълчават за смъртните случаи на Беломорканал, тоест не се придържат към страхливата рецепта на полуистината, а направо пишат (стр. 190), че никой не умира на строителството! (Вероятно те изхождат от следната сметка: канала го започват сто хиляди и го завършват сто хиляди. Значи всички са останали живи. Те изпускат само етапите, погълнати от строителството през двете люти зими. Но това е вече на равнището на косинуса на шарлатанското инженерство.)

Авторите не виждат нищо по-вдъхновяващо от този лагерен труд. В робския труд те виждат една от най-висшите форми на пламенното съзнателно творчество. Ето и теоретичната основа на превъзпитанието: „Престъпниците са рожба на предишните гнусни условия, а нашата страна е красива, могъща и великодушна, трябва да я направим още по-красива.“ Според тях всички тези докарани насила на канала никога не биха намерили своя път в живота, ако работодателите им не бяха ги заставили да съединят Бялото море с Балтийското. Защото „човешката суровина се обработва неизмеримо по-трудно от дървото“. Що за език, ама и дълбочина! Кой го е казал? — това го казва Горки в книгата, когато оспорва „словесния външен блясък на хуманизма“. А Зошченко, вникнал дълбоко, пише: „Превъзпитанието не е желание да спечелиш доверието и да се освободиш (такива подозрения все пак е имало? — А. С.), а всъщност преустройство на съзнанието и гордост за строителя.“ О, човекопознавачо! Теглил ли си ти ръчна количка на канала при лагерна дажба?…

От тази достойна книга, тази слава на съветската литература, ще се ръководим и ние занапред в нашите съждения за канала.

Как се случва, че за първия велик строителен обект на Архипелага е избран тъкмо Беломорканал? Дали сведущата икономическа или военна необходимост не е принуждавала Сталин към това? Когато стигнем до края на строителството, ще можем уверено да отговорим, че — не. Дали неговият благороден дух не се е разпалвал от амбицията да се съревновава с Петър Първи, премъкнал по суша своя флот между две морета, или с император Павел, при който се прави първият проект на този канал? Едва ли Мъдрият е знаел това. На Сталин е необходимо гигантско строителство — все едно къде, което да погълне много работна ръка и много човешки живота (излишъка хора след разкулачването), с надеждността на газкамерите, но по-евтино от тях, което да остави същевременно велик паметник на неговото царуване от типа на пирамидите. В любимия му робовладелчески Изток, от който Сталин най-често черпи в живота, са обичали да строят огромни канали. И аз почти виждам как, като разглежда с любов руско-европейския Север, където е събрана по-голямата част от лагерите, Властителят прокарва в центъра на тази земя линия от море до море с края на лулата си.

Като пристъпва към строителството на канала, той трябва да го обяви непременно за срочно. Защото в ония години не се прави нищо в нашата страна, без да е срочно. Ако това строителство не би било срочно, хората не би трябвало да умират и разчистват площ за новото общество.

„Каналът трябва да бъде построен в кратък срок и да струва евтино! — такова е указанието на другаря Сталин!“ (А който е живял тогава, помни какво значи Указание на Другаря Сталин!) Двадесет месеца — ето колко отпуска Великият Вожд на своите престъпници и за канала, и за превъзпитанието им: от септември 1931 до април 1933 г. Дори две пълни години не може да им даде — толкова бърза. Панамският канал, който е дълъг 80 км, се строи 28 години, Суецкият, с дължина 160 км — 10 години, Беломорско-Балтийският, от 227 км — за по-малко от две години, какво ще кажете? Извадена е два милиона и половина кубометра скална маса, земекопните работи възлизат на 21 милиона кубометра. Ами задръстването на местността с валчести камъни. Ами блатата. Седемте шлюза на Повенчанската каскада, дванадесетте шлюза за спускане в Бяло море, 15 баража, 12 водоизпускателя, 49 диги, 33 канала. Бетонните работи възлизат на 390 хиляди кубически метра, сандъчно-скарни съоръжения — 921 хиляди307. И „това не е Днепрострой, на който са предоставени дълъг срок и валута. Беломорстрой е възложен на ОГПУ без нито копейка валута“!

Ето че сега вече ни става все по-ясен замисълът: толкова е нужен значи този канал на Сталин и страната, че нито копейка валута. Нека при вас работят едновременно сто хиляди затворници — къде по-ценен капитал от този? И след двадесет месеца предайте канала! Нито ден отсрочка.

Как да не освирепееш срещу инженерите вредители. Те казват: ще правим бетонни съоръжения. Чекистите отвръщат: в никакъв случай. Инженерите казват: нужно е много желязо. Чекистите: заменете го с дърво! Инженерите казват: необходими са трактори, кранове, строителни машини! Чекистите: нищо такова не ще има, нямаме нито копейка, правете всичко на ръка!

Книгата нарича това „дръзка чекистка формулировка на техническото поръчение“308. Тоест рапопортовският косинус… (Между другото в различните тиражи на „Беломор“ този косинус е различен.)

Така бързаме, че за този северен проект докарваме ташкентци, хидротехници и иригатори от Средна Азия (тъкмо навреме ги настаняват тук). От тях на Фуркасовска улица (зад Болшая Лубянка) се създава Специално (отново „специално“, любимата дума!) конструкторско бюро309. (Впрочем чекистът Иванченко пита инженера Журин: „А защо трябва да се проектира, след като има проект за Волго-Донския канал? Ами че стройте по него.“)

Така бързат, че започват да правят проекта, преди още да са запознати с местността! И, естествено, в Карелия се пращат проучвателни групи. Нито един конструктор няма право да напусне бюрото си, да не говорим за изпращането му в Карелия (бдителност). Ето защо непрекъснато се разменят телеграми: Каква е там котата? Какъв е теренът?

Така бързаме, че ешелоните със затворниците непрекъснато пристигат на бъдещото трасе, а там няма още нито бараки, нито снабдяване, нито инструменти, нито точен план — какво трябва да се върши. Няма бараки — затова пък има ранна северна есен. Няма инструменти — затова пък тече първият месец от двадесетте. (Плюс няколкото несъществуващи месеци за организационен период, които никъде не са записани.)

Така бързаме, че пристигналите най-после на трасето инженери не разполагат с ватманова хартия, чертежни линии, кабарчета (!) и дори с електрическа светлина в работната барака. Те работят на газеничета и това напомня за Гражданската война! — възхищават се нашите автори.

С веселия тон на същински шегаджии те ни разказват: жените пристигат с копринени рокли, а тук получават ръчни колички! И „кой с кого ли не се среща тук в Тунгуд: някогашни студенти, есперантисти, съратници в белите отреди“! Съратниците в белите отреди отдавна вече са се срещнали на Соловки (или още по-рано са потопени и лежат на дъното на Бяло или Каспийско море), а виж, че есперантистите и студентите също получават беломорски колички, мерси за тази информация на авторите. Почти задавяйки се от смях, те ни разказват: докарват от красноводските лагери, от Сталинабад, от Самарканд туркмени и таджики с бухарски халати и чалми — а тук карелски студове! На ви изненада за басмачите! Тук нормата е два кубически метра гранитна скала — да се разбие и изнесе на сто метра с количката! А снегът се сипе и всичко затрупва, количките се прекатурват от подложените в снега дъски.

Но да оставим авторите да говорят: количката се клатушка по мокрите дъски, преобръща се, „човекът с такава количка напомня впрегнат кон“ (стр. 112-113); „количката се товари цял час“ дори не със скална маса, а със замръзнала почва. Или по-обща картинка: „В уродливата падина, посипана със сняг, е пълно с хора и камъни. Хората се движат насам-натам, препъват се о камъните. По двама, по трима те се навеждат и като обхващат валчестия камък, се мъчат да го вдигнат. Камъкът не помръдва. Тогава повикват четвърти, пети…“ Но тук на помощ се притичва техниката на нашия славен век: „камъните се изтеглят от изкопа с мрежа“ — а мрежата се издърпва с въже, а въжето — „с барабан, задвижван от кон“! Или пък друг похват — дървени вдигачки за вдигане на камъните (фот. 20). И дори още — от първата механизация на Беломорстрой — отпреди 5 века, отпреди 15 века? (фот. 21)

Дървените вдигачки (фот. 20)

Първата механизация (фот. 21)

И на тези ли хора викате вредители? Ами че те са гениални инженери! От XX век са ги захвърлили в пещерния — и гледайте, пак са се справили!

Основният транспорт на Беломорстрой? Количките за извозване на пръстта, узнаваме от книгата. Но има още и беломорски фордове! Ето какво са те: тежки дървени платформи, поставени върху четири кръгли дървени пъна (валяка) — два коня теглят такъв „форд“ и откарват камъните. А количката се кара от двама — но нанагорнищата се изтегля с куки. А как да се свалят дърветата без триони и брадви? И тук е помогнала нашата съобразителност: завързват дърветата с въжета и бригадите на смени ги дърпат — разклащат ги на различни страни! Бива си я нашата досетливост! А защо? А защото каналът се строи по инициатива и поръчение на другаря Сталин! — е написано във вестниците и го повтарят по радиото всеки ден.

Да си представим такова бойно поле и на него „с дълги пепелносиви шинели или кожени куртки“ — чекисти. Те са само 37 човека на сто и петдесет хиляди затворници, но всички ги обичат и тази любов движи карелските камъни. Ето (фот. 22), те са се спрели, другарят Френкел сочи с ръка, другарят Фирин примлясва с устни, другарят Успенски (отцеубиецът? соловецкият палач?) нищо не казва — и съдбите на хиляди хора са решени за днешната мразовита нощ или за целия този полярен месец.

Френкел, Фарин и Успенски (фот. 22)

Тъкмо в това е величието на този строеж, че се извършва без съвременна техника и без никакви доставки от страната. „Това не са ви темповете на щърбавия европейско-американски капитализъм. Това са социалистически темпове!“ — гордеят се авторите (стр. 356). (През 60-те години ние знаем, че това се нарича Големия Скок.) Цялата книга прославя именно техническата изостаналост и примитивност. Няма кранове ли? Ще имаме свои! И се правят дървени дерик-кранове, като само триещите се метални части към тях си ги отливат сами. „Собствена индустрия на канала!“ — ликуват нашите автори. И колелетата на количките се отливат също в саморъчно направени шахтени пещи.

Толкова неотложно е необходим на страната каналът, че не се намират за строителството колелета за ръчните колички! За ленинградските заводи това би била непосилна поръчка!

Не, несправедливо ще е този дивашки строеж на XX век, този канал, построен „с ръчни колички и кирки“ — несправедливо ще е да го сравняваме с египетските пирамиди: та пирамидите са строени със съвременна за времето им техника. А у нас при налична техника — с четиридесет века назад!

Там е цялата работа я, че за газови камери няма газ.

Бъдете инженер в тези условия! Всички диги — от пръст, водоизпускателите — дървени. През пръстените диги — постоянни течове. С какво да уплътняват? — разкарват по дигите коне с колички! (Само конете още заедно със затворниците не са жалени от Сталин и страната — защото те са кулашки животни и също трябва да измрат.) Много е трудно да се отстранят течовете и да се свърже пръстта с дървото. Желязото трябва да се замени с дърво! И инженер Маслов изобретява ромбовидни дървени врати за шлюзовете. За стените на шлюзовете няма бетон! С какво да се укрепят? Сещат се за древноруските сандъчно-гредови скари — дървени скели, високи 15 метра, засипани отвътре със земна маса. Ползувайте техниката на пещерния век, но носите отговорност по XX век: скъса ли се някъде дигата — ще ви струва главите.

Железният нарком Ягода пише до главния инженер Хрустальов: „По постъпващите донесения (тоест от доносници и от Коган-Френкел-Фирин) вие не проявявате и не чувствувате необходимата енергия и заинтересуваност от работата. Заповядвам ви да отговорите незабавно — имате ли намерението незабавно (ама и езикът, дето го държи!)… да се заемете както подобава за работата… и да заставите добросъвестно да работи онази част от инженерите, които саботират и провалят…“ Какво може да отговори главният? Нали трябва да остане жив… „Съзнавам своята престъпна мекост… разкайвам се за собствената си неорганизираност…“

А през това време в ушите неуморимо се набива: „Каналът се строи по инициативата и поръчението на другаря Сталин!“ „Радио в бараката, на трасето, край ручея, в карелската къща, от камиона, радиото, неспящо нито денем, нито нощем (въобразете си го), тези безбройни черни уста, черни маски без очи (образно) крещят непрекъснато: какво мислят за трасето чекистите по цялата страна, какво е казала партията.“ Същото мисли и ти! Същото мисли и ти! „Природата като научим — свобода ще получим!“ Да живее социалистическото съревнование и ударничеството! Съревнования между бригадите! Съревнование между фалангите (250-300 човека)! Съревнования между трудовите колективи! Съревнование между шлюзовете! Накрая и вохровците310 влизат със зековете в съревнование (с. 153)?!…

Но главната опора, разбира се, са социално близките, тоест крадците! (Тези понятия вече имат пълно покритие на канала.) Разчувствувалият се Горки им крещи от трибуната: „Който и да е капиталист граби повече, отколкото всички вие, взети заедно!“ (С.392) Апашите реват поласкани. „И едри сълзи бликнаха от очите на бившия джебчия.“ Разчита се на това да се използува за строителството „романтизмът на правонарушителите“. Е, а това как да не ги ласкае! Разказва един крадец от президиума на събора на ударниците: „По два дена хляб не получавахме, но това не ни плаши. (Ами че те винаги ще могат някого да оберат.) Гордеем се, че с нас разговарят като с хора (с което инженерите не могат да се похвалят). Скалите при нас са такива, че сондите се трошат. И нищо, справяме се.“ (С какво се справят? А и кой се справя?…)

Това е класова теория: да се опреш в лагера на своите срещу чуждите. За Беломор не е написано как се хранят бригадирите, не? за Березники ни разказва един свидетел (И.Д.Т.): отделна кухня за бригадирите (до един — от рецидивистите) с дажба по-добра от военната. За да бъдат пестниците им яки и да знаят за какво да се свиват…

На 2-рия лагпункт — кражби, изтръгване от ръцете на съдини и талони за чорбата, но за такива простъпки криминалните не ги отписват от ударниците: това не засенчва тяхното социално лице, техния производствен порив. Храната се доставя на обекта студена. Крадат се дрехи от сушилните — нищо, справяме се! Повенец — „наказателно градче, хаос и неразбория“. В Повенец не пекат хляб, докарват го от Кем (погледнете на картата). На участъка Шижен не се определя нормата за храната, в бараките е студено, хората са въшлясали, боледуват — нищо, справяме се! Каналът се строи по инициативата… Навсякъде КВБ — култ-възпит-боеточки! (Едва пристигнал в лагера, хулиганът незабавно става възпитател.) Трябва да се създаде атмосфера на постоянна бойна тревога! Внезапно се обявява щурмова нощ — удар по бюрокрацията! И ето че в края на вечерната работа тръгват по стаите на управлението култвъзпитателите и щурмуват. Изведнъж — пробив (не на вода, на процентите) в отделението в Тунгуд! Щурм! Решено: да се удвои трудовата норма! Не ти е работа! (С. 302) Изведнъж някаква бригада изпълнява дневната си норма, кой знае защо, с 852 %! Иди разбери как е възможно! По този случай се обявява всеобщ ден на рекордите! Удар по забавящите темповете! В някаква бригада раздават „премиални пирожки“ (фот. 23). Но защо лицата им са такива измъчени? Въжделяван момент — а липсва радостта…

Раздаване на пирожки (фот. 23)

Като че ли всичко върви добре. През лятото на 1932 г. Ягода обикаля трасето и остава доволен, този благодетел на затворниците. Но през декември идва телеграма от него: нормите не се изпълняват, да се прекрати бездейното шляене на хилядите хора. (В това вярваш! Това го виждаш!) Трудовите колективи потеглят на работа с избелели знамена. Установява се: според постъпилите сведения вече няколко пъти са изгребани по 100 % кубатура! А каналът така и не е завършен! Немарливите работяги засипват сандъчно-гредовите скари вместо с камъни и пръст — с лед! А през пролетта той започва да се топи и водата пробива! И ето новите лозунги на възпитателите: „Туфтата311 е най-опасното оръжие на контрареволюцията“ (а криминалните тухтят повече от всички: това да се засипват скарите с лед е само тяхна идея!). Още един лозунг: „Туфтачът е класов враг!“ — и се възлага на крадците да разобличават тухтата, да контролират предаваното от каеровските бригади! (Най-добрият начин да припишеш изработеното от каерите — на себе си.) „Туфтата е опит да се провали цялата трудово-изправителна политика на ГПУ“ — ето какво значи тази ужасна тухта! „Туфтата е разхищение на социалистическата собственост!“ През февруари 1933 г. лишават от свобода предсрочно освободените инженери — за разкрита тухта.

При такъв подем, при такъв ентусиазъм — откъде тази тухта? За какво им е притрябвала на затворниците?… Очевидно чрез нея се разчита да се реставрира капитализмът. Тук не може да не е набъркан черният пръст на бялата емиграция.

В началото на 1933 г. — нова заповед на Ягода: всички управления да се преименуват в щабове на бойни участъци! 50 % от апарата да бъде хвърлен в строителството! (А ще има ли лопати за всички?…) Да се работи на три смени (нощта е почти полярна)! Хората да се хранят направо на обекта (с изстинала храна)! За тухта — съд!

През януари — щурм на водораздела! Всички фаланги с кухните и имуществото си са хвърлени на едно място! Не за всички стигат палатките, спят върху снега — нищо, справяме се! Каналът се строи по инициативата…

От Москва — заповед № 1: „До края на строежа да се обяви непрекъснат щурм!“ След края на работния ден закарват да работят на трасето машинописките, канцеларистките, перачките.

През февруари — забраняват се свижданията по целия Бел-БалтЛаг — дали заради заплаха от петнист тиф, дали за да се пришпорят зековете.

През април — непрекъснат четиридесет и осем часов щурм — ураа! — тридесет хиляди души не спят!

И към 1 май 1933 г. народният комисар Ягода докладва на любимия Учител, че каналът е готов в определения срок.

През юли 1933 г. Сталин, Ворошилов и Киров предприемат приятна разходка с параход, за да огледат канала. Има фотография — те седят на плетени кресла на палубата, „шегуват се, смеят се, пушат“. (А между другото Киров е вече обречен, но не знае това.)

През август се състои разходката на сто и двадесетте писатели.

Няма кой да обслужва Беломорканал на място, изпращат разкулачени („спецпреселници“), Берман сам избира местата за техните селища.

По-голямата част от „каналоармейците“ е изпратена да строи следващия канал — Москва—Волга.312

Да оставим сега Колективния шегобиен том.

Колкото и мрачни да изглеждат Соловки, соловчани, етапирани да завършат присъдения им срок (а и живота си) на Беломорканал, едва тук усещат, че няма повече шеги, едва тук разбират какво представлява истинският лагер, за който постепенно узнахме всички ние. Вместо соловецката тишина — нестихващите псувни и дивият шум на раздорите плюс възпитателната агитация. В бараките на медвежегорския лагпункт при Управлението на Бел-БалтЛаг спят дори не по четирима във вагонките (вече изобретени), а по осем души: на всяка дъска по двама като срещуположните фигури в картите за игра. Вместо манастирските зидани здания — изложени на ветровете временни бараки, че и просто палатки, че и направо върху снега. И доведените от Березники, където работели също по 12 часа, намират, че тук е по-тежко. Дни на рекорди. Нощи на щурмове. „От нас всичко — на нас нищо…“ В навалицата, в бъркотията при взривяването на скалите — много смъртни случаи или осакатени. Изстинала чорба, изсърбвана между камъните. За работата там — вече споменахме. Храната — а каква може да бъде храната през 1931–1933 г.? (Скрипникова разказва, че в медвежегорския стол дори на волнонаемните се поднасяла мътна течна маса с глави от хамсия и отделни просени зрънца.313) Облеклото — свое, доизносвано. И само едно обръщение, един тормоз, една приказка: „Давай!… Давай!… Давай!…“

Говори се, че през първата зима, от 1931–1932 г., са измрели сто хиляди — толкова, колкото е и постоянната численост на канала. Защо да не вярваме на това? По-скоро тази цифра е дори намалена: в сходни условия в лагерите през военните години смъртността от един процент на ден бе нещо обикновено, известно на всички. Така че на Беломорканал са могли да измрат сто хиляди за три месеца и нещо. А това е и друга зима, пък и между тях си. Спокойно може да предположим, че са измрели и триста хиляди.

Това освежаване на състава за сметка на измиранията, постоянната замяна на умрелите с нови живи зекове трябва да се има предвид, за да не се чудим: към началото на 1933 г. общият едновременен брой на затворниците в лагерите може би още не надхвърля един милион. Секретната „Инструкция“, подписана от Сталин и Молотов на 8 май 1933 г., посочва цифрата 800 хиляди.314

Д.П. Витковски, соловчанин, работещ на Беломорканал като технически ръководител и със същата тази тухта, тоест с приписването на несъществуващи обеми на работата, спасил живота на мнозина, рисува („Полжизни“315, самиздат) такава вечерна картина:

„След края на работния ден на трасето остават трупове. Снегът засипва лицата им. Някой се е свил под обърнатата количка със скрити в ръкавите ръце и така е замръзнал. Друг е застинал със завряна между коленете глава. Там пък са замръзнали двама, прислонили се един към друг с гърбовете си. Това са селски момчета, най-добрите работници, каквито може да има. Изпращат ги на канала направо с десетки хиляди, като гледат в един лагерпункт да не попадат заедно баща и син, в такъв случай ги разделят. И веднага им дават такава норма за чакъла и камъните, която и лятно време не може да се изпълни. Никой не може да ги научи, да ги предупреди, те по селски отдават всичките си сили, бързо слабеят — и ето че замръзват, прегърнати по двама. Нощем минават шейни и подбират труповете. Коларите ги захвърлят в шейните и те изтрополяват като дървета.

А през лятото от неприбраните навреме трупове остават само костите. И заедно с чакъла попадат в бетонобъркачката. Така попадат в бетона на последния шлюз край град Беломорск и остават завинаги там.“

Освен всичко останало тук ръководителите на строежа надминават по жестокост самия Господар. Макар Сталин да е казал „нито копейка валута“, все пак разрешава 400 милиона. А те, за да се докарат пред него, изхарчват по-малко от една четвърт — 95 милиона и 300 хиляди рубли.316

Многотиражният вестник на Беломорстрой се задавя да разказва как мнозина каналоармейци, „естетически увлечени“ от великата задача, в свободното си време (и, разбира се, без да получават и хляб за това) облицоват стените на канала с камъни — изключително за красота.

Струвало си е да иззидат върху полегатите стени на канала и шестте фамилни имена на главните помощници на Сталин и Ягода, на главните надзорници на Беломорканала, на шестимата наемни убийци, като запишат на всеки по най-малко четиридесет хиляди живота: Семьон Фирин, Матвей Берман, Нафталин Френкел, Лазар Коган, Яков Рапопорт, Сергей Жук (фот. 24).

С. Жук (фот. 24)

Че още и — началникът на ВОХР в Бел-БалтЛаг — Бродски и попечителят от ВЦИК — Соли.

Плюс всичките 37 чекисти, които са били на канала.

Плюс 36-имата писатели, възпели Беломорканал.317 Да не забравяме още и Погодин.

За да могат минаващите оттам параходни екскурзианти да четат и мислят.

Само че на ти беда — екскурзианти няма!

Как да няма?

Ами на, няма. И параходи няма. По разписание нищо не пътува там.

През 1966 г., завършвайки тази книга, реших да мина по великия Беломор (фот. 25), да погледам със собствените си очи. Да се посъстезавам с онези сто и двадесет. Но нищо не стана. Нямаше с какво да се пътува. Освен с товарен съд. А там проверяват документите. И доколкото името ми е достатъчно набедено, веднага ще възникне подозрение: за какво е тръгнал? И така, за да остане книгата цяла, по-добре е да не пътувам.

Карта на ББК (фот. 25)

И все пак от мъничко можах да се промъкна. Отначало — Медвежегорск. И досега — много барачни постройки от ония времена. И величественият хотел с 5-етажната стъклена кула. Ами че как — тук са вратите на канала! Нали тук ще гъмжи от отечествени и чуждестранни гости… Така си е останал празен, дали го за интернат.

Пътят за Повенец. Хилава гора, камъни на всяка крачка.

От Повенец стигам веднага до канала и дълго вървя покрай него, подтичвам по-наблизко до шлюзовете, за да ги разгледам. Забранени зони, сънлива охрана. Но туй-онуй се вижда добре. Стените на шлюзовете са предишните, от същите онези сандъчно-гредови скари, разпознавам ги по изображенията. А ромбоидните врати на Маслов са сменени с метални и вече не ги разтварят ръчно.

Но защо е така тихо? Мъртвило, никакво движение нито по канала, нито при шлюзовете. Никъде не снове обслужващ персонал. Там, където 30 хиляди души не са спели но цели нощи, сега и денем всички спят. Не надуват сирените си параходи. Вратите не се разтварят. Хубав юнски ден — защо не?…

Така преминах покрай пет шлюза на Повенчанската „каскада“ и след петия седнах на брега. Изобразен върху всички папиросни кутии, така крайно необходим на нашата страна — защо мълчиш, Велики Канал?

Някакъв цивилен се приближи до мен с проверяващ поглед. Питам простодушно: къде може да се купи рибка? И как да тръгна по канала? Оказа се, че е началникът на охраната на шлюза. Защо, питам, няма пътен транспорт? — Какви ги приказваш, чуди ми се той, как може? Ами че американците това и чакат. Преди войната все още имаше, а след войната — не. — Ами да идват, какво пречи? — Че как може да им се показва?! — А защо изобщо никой не пътува? — Пътуват. Но малко. Виждаш ли, плитко е, пет метра. Искаха да го реконструират, ама сигурно ще се строи нов до него, истински.

Ех, началниче, това го знаем отдавна: през 1934 г., едва-що успели да раздадат ордените — вече излизат с проект за реконструкция. И първата точка е: да се направи по-дълбоко дъно на канала. А втората: успоредно с днешните шлюзове да се построи дълбоководна линия за океанските параходи. Бързата кучка — слепи ги ражда. Заради ония срокове, заради ония норми са излъгали за дълбочината и са намалили пропускателната способност: трябвало е да хранят работягите с някакви тухтяни кубометри. (Скоро тази тухта я налагат на инженерите: дават им по нови десетки.) А 80 километра от Мурманската железопътна линия се пренася, за да освободи трасето. Пак добре, че колелата на количките не са се похабили… И — накъде какво да извозват? Ето на, изсекли близката гора — откъде да карат сега дървения материал? От Архангелск в Ленинград ли? Че дървения материал и в Архангелск ще го купят, чужденците отдавна го купуват там. А и половин година каналът е скован от лед, ако не и повече. Каква необходимост е имало от него? Ах, да, военна. Да прехвърлят по него флота.

— Съвсем плитък е — оплаква се началникът на охраната, — дори подводниците не могат да минат: товарят ги на шлепове и така ги изтеглят.

А какво остава тогава за крайцерите?… О, тиранино отшелник! О, нощен безумецо! В какво кошмарно бълнуване си измислил всичко това?!

И закъде си бързал, проклетнико? Какво те е парило и бодяло, та за двадесет месеца? Нали тези четвърт милион можеха да останат живи? Е, есперантистите, да речем, са ти заседнали в гърлото — а селските момчета малко ли щяха да изработят? И колко пъти щеше да ги вдигаш в атака — за родината, за Сталин!

— Скъпичко ни е струвало — казвам на началника на охраната.

— Затова пък бързо го построиха! — уверено отвръща той.

Де твоите кокали да бяха останали тук!…

Спомням си гордата фотография от беломорския том: староруски кръст, използуван като опора за електрическите жици (фот. 26).

Де вашите кокали да бяха!…

Електрически жици на кръста (фот. 26)

Същия ден прекарах осем часа край канала. За цялото това време мина само един самоходен шлеп от Повенец за Сорока и един, от същия тип, от Сорока за Повенец. Номерата им бяха различни и само по номерата можах да различа, че първият не се връщаше. Защото бяха натоварени абсолютно еднакво: с еднакви иглолистни греди, вече престояли, годни само за огрев.

А ако направим сметка, ще получим нула.

И четвърт милион наум.

А след Беломорско-Балтийския идва ред на канала Москва—Волга, закъдето тръгват веднага и работягите, и началникът на лагера Фирин, и началникът на строежа Коган. (Орденът „Ленин“ за Беломор заварва вече и двамата там.)

Но този канал се оказва поне нужен. Той славно продължава и развива всички традиции на Беломор и тук ние още по-добре ще разберем по какво се отличава Архипелагът през периода на бурните му метастази от застоялия соловецки период. Ето кога трябва да си спомним и съжалим за мълчаливите жестоки Соловки. Този път от изнемощелите се иска не само работа, не само да къртят с кирки неподатливите камъни. Не, преди още да отнемат живота им, те влизат и в гръдта им и бъркат в душите им.

Ето какво най-много тежи на каналите: от всекиго се иска плюс всичко останало и да имитира ентусиазъм. Вече досущ превърнали се в кожа и кости, те трябва да изобразяват обществен живот. С вдървяващ се от глад език всеки трябва да излиза с речи, призоваващи за преизпълнение на плановете! И за откриване на вредителите! И за наказване на вражеската пропаганда, на кулашките слухове (всички лагерни слухове минават за „кулашки“). И да се озърта да не би змията на недоверието да оплете и самия него с нова присъда.

Като ги гледа сега човек тези безсрамни книги, в които така гладко и възторжено е представен животът на обречените, почти не е за вярване, че това се е писало сериозно и сериозно се е четяло. (Предвидливият Главлит318 унищожава тиражите им, така че и този попаднал ни екземпляр е един от последните.)

Оттук нататък наш Вергилий ще ни бъде прилежната ученичка на Вишински Ида Авербах319.

За да затегнем дори един прост винт, трябва, първо, да проявим старание: да не отклоним оста, да не изкривим винта настрани. И чак когато влезе отмалко — може да освободим втората ръка и тогава завинтвай и си подсвиркван.

Четем Вишински: „Именно благодарение на възпитателната задача нашият трудово-изправителен лагер принципно се различава от буржоазния затвор, където цари открито насилие.“320 „В противоположност на буржоазните държави у нас насилието в борбата с престъпността играе второстепенна роля, а центърът на тежестта е пренесен върху организационно-материалните, културно-просветните и политико-възпитателните мероприятия.“321 (Трябват големи усилия, за да не изтърчи: вместо тоягата — график за дажбата плюс агитация.) И ето ви вече: „…успехите на социализма оказват своето вълшебно (така е и написано: вълшебно!) влияние и върху… борбата с престъпността.“322

Авербах бърза да поясни след своя учител: задачата на съветската трудово-изправителна политика е да превърне най-калпавия човешки материал (спомняте ли си за „суровината“? за „паразитите“? — А.С.) в пълноценни активни съзнателни строители на социализма.

Само дето това коефициентче… Четвърт милион калпав материал прахосан, 12 хиляди и петстотин активни съзнателни освободени предсрочно (Беломорканал)…

А нали всъщност още VIII конгрес на партията през 1919 г., когато бушува Гражданската война, когато очакват Деникин край Орел, когато тепърва предстоят и Кронщат и Тамбовското въстание — още VIII конгрес определя: да се замени системата за наказания (тоест изобщо никой да не бъде наказван?) — със система за възпитание!

„Принудително“ — добавя този път Авербах. И пита риторично (подготвила вече смайващия ни отговор): но как именно? Как може да се промени съзнанието в полза на социализма, ако в свободния живот то вече се е формирало враждебно, а лагерната принуда се възприема като насилие и може да усили само враждата? И ние с читателя сме в затруднение: дали наистина е така?…

Нищо подобно, сега тя ще ни зашемети: чрез производителен осмислен труд с висока цел! — ето с какво ще бъде преодоляно всяко враждебно или неустойчиво съзнание. А за тази цел, оказва се, е нужна: „концентрация на работите на гигантските обекти, поразяващи въображението с грандиозността си“! (Ах, ето за какво бил значи Беломор, а ние будалите нищо не сме разбрали…) С това се постига „нагледност, ефективност и строителен патос“. При което непременно „работа от нулата до завършването“ и „всеки лагерник“ (днес още не умрял) „чувствува политическия резонанс на своя личен труд, заинтересоваността на цялата страна от неговата работа“.

А забелязвате ли как винтът вече плавно се навива? Може би и накриво, но ние губим способността да му се съпротивляваме? Бащата е прокарал лулата си по картата, но той ли ще му мисли за оправданието? Винаги ще се намери някоя Авербах: „Андрей Януариевич, хрумна ми такава идея, как мислите, да я прокарам ли в книгата?“

Но това още нищо не е. Необходимо е, още преди да излезе от лагера, затворникът вече да е „възпитан за висшите социалистически форми на труда“.

А какво е нужно за това?… Винтът се е застопорил.

Ех, наивници! И съревнование, и ударничество!!! Кое хилядолетие сме сега, мили хора? „Не просто работа, а героична работа!“ (Заповед № 190 на ОГПУ.)

Съревнование за преходното червено знаме на централния щаб! На районния щаб! На щаба на отделението! (Фот. 27, 28) Съревнование между лагерните пунктове, между съоръженията, между бригадите! „Заедно с присъденото червено знаме се прикрепва и духов оркестър! Той по цели дни свири на победителите по време на работа и по време на вкусното хранене“ (фот. 29). Вкусното ядене не го виждаме на снимката, но пък виждаме един прожектор. Това е за нощните работи. Волгоканал се строи денонощно.323 Във всяка затворническа бригада има тройка по съревнованието. Отчитане и резолюция! Резолюция — и отчитане! Резултатите от щурма за водозащитна преграда през първата петдневка! През втората петдневка! Общолагерен вестник „Превъзпитание“. Неговият лозунг: „Да потопим своето минало на дъното на канала!“ Неговият призив: „Да работим без почивни дни!“ Общ възторг, общо съгласие! Челен ударник казва: „Разбира се. За какви почивни може да става дума? Волга не признава почивни дни, водата всеки момент може да се покачи.“ А как е с почивните дни Мисисипи?… — Дръжте го, той е кулашки агент! Точката по задълженията гласи: „Да се пази здравето на всеки член от колектива.“ О, каква човечност! Не, ето за какво било — „за да се намали броят на неизлизащите на работа“. „Да не се боледува и да не се ползуват освобождавания от работа!“ Червени дъски. Черни дъски. Дъски за показателите: дните, оставащи до предаването на строежа, какво е направено вчера, какво днеска. Почетна книга. Във всяка барака — почетни грамоти, стентабла на превъзпитанието, графици, диаграми (колко ли безделници търчат и пишат). Всеки затворник трябва да бъде в курса на целия политически живот на страната! Ето защо на развода (за сметка на сутрешното време, разбира се) — производствена петминутка, а след завръщането в лагера (когато краката не те държат) — политическа петминутка. В обедните часове не се разрешава на арестантите да се пръсват или да спят — събират ги на политически четения! Щом на свобода се изучават Шестте условия на другаря Сталин, значи и всеки лагерник трябва да ги зубри наизуст!324 Щом на свобода е в сила постановление на Съвета на народните комисари за уволняване при самоотлъчка, то и тук следва разяснителна работа: всеки, който днес отказва да работи и симулира след освобождаването си, ще бъде заклеймен с презрението на масите в Съветския съюз. Такъв е редът: за да получиш званието ударник (и, ще рече, допълнителна храна) — не са достатъчни само производствени постижения! Необходимо е още: а) да се четат вестници; б) да обичаш своя канал; в) да умееш да разказваш за неговото значение.

(фот. 27)

(фот. 28)

Оркестърът на канала (фот. 29)

И — чудо! О, чудо! О, преображение и възнесение! „Ударникът“ престава да усеща дисциплината и труда като нещо, натрапено му отвън, а — като вътрешна потребност! (Е, наистина, е, разбира се, нали свободата не е свобода, а осъзната решетка.) Нови социалистически форми за поощряване! — раздаване на значки за ударен труд. И какво мислите, какво мислите? „Значката за ударник се цени от работниците по-високо от дажбата!“ Да, по-високо от дажбата! И цели бригади „самоволно излизат на работа два часа преди развода“. (Ах, какъв произвол! И как ли ще трябва да постъпи конвоят?) И остават там и след завършването на работния ден! В буря? — работят и в буря! (Нали конвоят няма да ги пусне.) Ето каква е тя, ударната работа!

О, горене! О, кибритени клечки! Въобразяваха си, че ще горят с десетилетия…

А техниката, за нея говорихме на Беломор: на нанагорнището ръчната количка се издърпва, прикачена отпред за кука — как иначе ще я изкачиш догоре? (Фот. 30) Иван Немцов изведнъж решава да върши работа за петима! Речено-сторено: изхвърля за една смяна… 55 кубически метра пръст!325 (Да пресметнем: това са по 5 кубометра на час, един кубически метър за 12 минути — дори при най-леката земна маса, опитайте!) Обстановката е такава: помпи няма, кладенците не са готови — срещу водата се бориш с голи ръце! А жените? Повдигат самостоятелно камъни по 4 пуда!326 Преобръщат се колички, камъните летят връз главите и краката. Нищо, справяме се! Ту — „до кръста във вода“, ту — „непрекъснати 62 часа работа“, ту — „три дни 500 човека дълбаят замръзналата земя“ — и то без полза. Нищо, справяме се!

Теглене на количките (фот. 30)

Онова „особено весело напрежение“, което донасят от Беломорско-Балтийския канал. „На щурм вървяхме с песни весели и буйни“…

А ето ви и самите ударнички (фот. 31), пристигнали са за събора на ударниците. Отстрани, до влака — началникът на конвоя, отляво още един конвой. Нещо не твърде въодушевени и щастливи са лицата им, макар че тези жени не трябва да мислят нито за децата, нито за дома си, а само за канала, който така са обикнали. Времето е доста студено, някои са с валенки, други с ботуши, но ето я втората отляво на първия ред — крадла с крадени обувки — къде другаде да се поперчи, ако не на събора? А ето и друг такъв събор (фот. 32). На плаката: „Москва с Волга тук ще съберем. Ще завършим бързо с безрезервна дързост!“ А как ще стане всичко това — нека инженерите си поблъскат главите. Лесно се вижда, слабите усмивки са за пред апарата, а изобщо тези жени са твърде уморени, едва ли ще вземат думата, а чакат от събора поне веднъж добре да ги нахранят. Това са предимно обикновени селски лица327. А на пътечката стърчи един от самоохраната, Юда, много му се иска да излезе на снимката. А ето (фот. 33) и една ударна бригада, технически напълно обзаведена с коне и каруци, тъй де, не е вярно, че разчитаме само на голите си ръце!

Ударнички (фот. 31)

Събор на ударниците (фот. 32)

Женска ударна бригада (фот. 33)

Но тук се натъкваме на малка спънка — „след завършването на Беломорканал се появяват в различни вестници доста много ликуващи статии, парализиращи сплашващото действие на лагерите… Толкова се прекалява с описанията на Беломор, че пристигащите на канала Москва—Волга очакват реки от масло и мед и предявяват невероятни претенции към администрацията“ (дали не са стигнали дотам да искат чак чисто бельо?). Така че, като ще лъжеш, лъжи, но с мярка. „Над нас и днес се вее знамето на Беломор“ — пише вестник „Превъзпитание“. Умерено. И достатъчно.

Впрочем и на Беломорканал, и на Волгоканал не си правят илюзии: „лагерното съревнование и ударничеството трябва да бъдат свързани с цялата система на привилегиите“, за да могат привилегиите „да стимулират ударничеството“. „Главната основа на съревнованието е материалната заинтересованост.“ (?! — дали не сме се отметнали? Не сме ли се обърнали на сто и осемдесет градуса? Провокация! Не се поддавайте!) И е замислено така, че от производствените показатели да зависят и храненето, и жилището, и облеклото, и бельото, и честотата в посещението на банята (който работи лошо — нека ходи с дрипи и въшки!), и предсрочното освобождаване, и почивката, и свижданията! Връчването например на ударническа значка е чисто социалистическа форма на поощряване. Но когато значката дава право на предсрочно продължително свиждане, тя става по-ценна и от дажбата!…

„След като в свободния живот според съветската конституция е в сила принципът който не работи, не трябва да яде, защо лагерниците трябва да бъдат поставяни в привилегировано положение?“ (Най-трудното при организирането на лагерите е да не се допусне те да станат места за привилегии!) Графикът в Дмитлаг (от Г. Димитров): санкционен казан — мътна вода, санкционна дажба — триста грама. Сто процента дават право на осемстотин грама и на допълнителни 100 грама срещу заплащане в лавката. И тогава „подчиняването на дисциплината започва от егоистичните мотиви (заинтересоваността от подобряване на дажбата) — и се издига до социалистическата заинтересованост от червеното знаме“!

Но главното са приспаданията! Приспаданията! (Зачитането на един отработен ден за повече, което се приспада от присъдения срок.) Щабовете по съревнованието дават на затворника характеристика. За приспаданията е необходимо не само да бъдеш превъзпитан, но и да си заангажиран в обществена работа! А на онзи, който в миналото е бил нетрудов елемент, приспадат по-малко дни, броят им е мизерен. „Той може само да се замаскира, но не и да се поправи! Той има нужда да прекара по-дълго в лагера, да бъде проверен.“ (Например кара количка по нанагорнището — а може би не работи, а само си дава вид?)

И какво правят предсрочно освободените?… Как какво? Те се самозакрепват! Толкова са обикнали канала, че не искат да го напуснат! „Те до такава степен се увличат, че след като се освободят, остават на изкопчийски работи до края на строежа!“328 (Доброволно да возят колички по нанагорнището. Трябва ли да вярваме на автора? Разбира се. Нали в паспорта е сложен щемпелът: „бил е в лагерите на ОГПУ“. И повече никъде няма да ти дадат работа.)

Но какво е това? Развалила се е машинката за славеево чуруликане — и при това прекъсване долавяме умореното дишане на правдата: „дори и престъпният свят е обхванат от съревнованието едва 60%“ (щом вече и крадците не се съревновават!…); „лагерниците често намират, че привилегиите и наградите се раздават неправилно“; „характеристиките се пишат шаблонно“; „дневалният минава по характеристиките системно като ударник изкопчия, за което му се приспада от лагерния срок, докато истинският ударник е лишаван от това право“;329 „мнозина (!) изпитват чувство на безнадеждност“.330

А славеевото чуруликане отново се подема, но с метални нотки! Нали помните най-главното поощрение? „Жестоко и безпощадно налагане на дисциплинарни наказания“! Заповед на ОГПУ от 28. 11. 1933 г. (и това — за през зимата, за да не се разтакават на работа)! „Всички непоправими лентяи и симуланти да бъдат изпращани в отдалечените северни лагери с пълно лишаване от право на привилегии. Злостните отказвачи и подстрекатели да бъдат предавани на съда на лагерните колегии. При най-малък опит за проваляне на желязната дисциплина всички да бъдат лишавани от вече получените привилегии и предимства.“ (Например за опит да се сгрееш до накладения огън…)

И все пак отново пропуснахме най-главното звено, ех, ама и ние! Всичко казахме, без най-главното. Чуйте, чуйте! „Колективността е принцип и метод в съветската трудово-изправителна политика.“ Нали трябва да има „трансмисии от администрацията към масите“! „Само опряна на колективите, многобройната администрация на лагерите може да променя съзнанието на затворниците.“ „От нисшите форми на колективната отговорност до висшите форми: въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство!“ (Оплакваме се от своя език, че с вековете избледнявал. А ако се замислим — не! Той става все по-благороден. Някога са казвали като файтонджии: юзди! А сега: трансмисии! Навремето — всяка коза за свой крак. А сега вече е колективна отговорност.)

„Бригадата е основна форма за превъзпитание“ (заповед по Дмитлаг, 1933). „Това ще рече, доверие към колектива, което е невъзможно при капитализма!“ (Но напълно възможно при феодализма: провинил се някой селяк, съблечи всички до един и ги наложи с тояги. А е благородно все пак: доверие към колектива.) „Това ще рече, самоинициатива от страна на лагерниците в превъзпитанието.“ „Това е психологическо обогатяване на личността от страна на колектива“! (Не, наистина какви думички! Ами че с това психологическо обогатяване Авербах направо ни взема ума! Ето какво е да си учен човек.) „Колективът повишава чувството за човешко достойнство на всеки затворник и по този начин препятствува осъществяването на всякаква система за морално потискане!“

И ето че тридесет години след Ида Авербах се случи и на мен да кажа две думи за бригадата, просто за това как стоят там нещата, а на Запад хората съвсем превратно, съвсем изопачено са разбрали това: „Бригадата е основният принос на комунизма в науката за наказанията (което е съвсем вярно, това и Авербах не го отрича)… Тя е колективен организъм, който живее, работи, храни се, спи и страда едновременно в една безжалостно-принудителна симбиоза.“331

О, без бригадата лагерът все още може да се преживее! Без бригадата все още си личност, все още избираш линията на поведението си. Без бригадата можеш поне гордо да умреш — в бригадата и да умреш ще ти позволят само подло, по корем. От началника, от десетника, от надзирателя, от конвоя — от всички тях можеш да се скриеш и да издебнеш минутка за почивка, някъде ще се напънеш по-слабо, другаде ще вдигнеш по-леко. Но от трансмисиите — от другарите по бригада, няма где да се скриеш, няма нито спасение, нито пощада за теб. Ти не можеш да не искаш да работиш, не можеш да предпочетеш смъртта пред работата, подчинен на съзнанието, че си политически. Няма такива работи! Щом си излязъл извън зоната, щом са те отметнали на изхода — всичко свършено този ден от бригадата ще се дели вече не на 25, а на 26, и целият бригадирски процент ще падне заради теб от 123 на 119, от рекордьорския казан бригадата ще мине на редовно хранене, всички ще загубят просената каша и стоте допълнителни грама хляб. А твоите другари ще дебнат как работиш къде по-добре от всякакви надзиратели! И бригадирският юмрук ще те накаже по-вразумяващо от целия народен комисариат на вътрешните работи!

Та ето какво представлява самоинициативиостта в превъзпитанието. Ето какво представлява психологическото обогатяване на личността от страна на колектива.

Сега вече сме съвсем наясно по тези неща, но на Волгоканал самите организатори още не смеят да вярват какъв здрав нашийник са намерили. За тях обикновената обща бригада е на последно място и само трудовият колектив се разбира като висша чест и поощрение. Дори през май 1934 г. половината от зековете в Дмитлаг са още „неорганизирани“, тях… не ги приемат в трудовите колективи! Взимат ги в „трудовите артели“, и то не всички: без свещениците, сектантите и изобщо вярващите (който се откаже от религията — а целта си заслужава това! — го приемат с месечен изпитателен срок). В трудовите колективи приемат без желание осъдените по Петдесет и осми, и то ако присъдата е по-малка от пет години. Колективът си има свой председател, съвет, а демокрацията в него е съвсем необуздана: събранията на колектива се свикват само с разрешението на културно-възпитателната част и само в присъствието на ротния (ами да, има още и роти!) възпитател. Разбира се, в сравнение със сбирщината колективите ги поддържат с допълнителна храна: на най-добрите колективи предоставят зеленчукови градини в зоната (не отделно за хората, а по колхозния начин — за добавка в общия казан). Колективът се дели на секции и през всеки свободен час се занимават ту с проверка на бита, ту с разглеждане на кражбите и прахосването на държавното имущество, ту с издаването на стенвестници, ту с разглеждане на дисциплинарните нарушения. На събрание на колективите по цели часове се обсъжда важно въпросът: как да бъде превъзпитан лентяят Вовка? Симулантът Гришка? Колективът има дори правото сам да изключва своите членове и тогава не им се приспада нищо от срока, но администрацията много по-сурово, разпуска цели колективи, „продължаващи престъпните традиции“ (тоест ако не водят колективен живот). Най-увлекателни обаче са периодичните чистки на колективите — от лентяи, от недостойни, от доносници (представящи трудовите колективи като взаимношпионски организации) и от проникналата агентура на класовия враг. Установява се например, че еди-кой си, вече в лагера, прикрива кулашкия си произход (за което всъщност е попаднал в лагера) — и ето че този път го заклеймяват и изгонват — не от лагера, разбира се, а от трудовия колектив. (Художници реалисти! О, пресъздайте тази картина: „Чистка в трудовия колектив!“ Тези бръснати глави, тези изтощени лица с напрегнати изражения, тези парцали по телата им — и тези озлобени оратори! Ето оттук типажът добре проличава (фот. 34). А на когото е трудно да си го представи, да знае, че и на свобода е същото. И в Китай също.) И чуйте: „Задачите и целите на чистката се довеждат до знанието на всеки лагерник предварително. След това пред лицето на обществеността всеки член на колектива дава отчет.“332

Озлобени типажи (фот. 34)

А още — разобличаване на псевдоударниците! Или избори за култсъвети! Или мъмрене на тези, които трудно ликвидират своята неграмотност! Или самите занятия по ликвидирането на неграмотността: „Не сме ро-би! Ро-би не сме!“ Или песните?

Или направо напира от гръдта:

Та всичко това, казано на лагерен език, е да чуруликаш.

О! Дотам ще те докарат, че ще проплачеш за ротмистър Курилко, за простата къса пътечка, водеща към разстрела, за явното соловецко безправие.

Боже! На дъното на кой канал да потопим това минало?!