"Синдромът „Хю“" - читать интересную книгу автора (Паркс Адел)

10.

Деветдесет секунди след като влизам в кабинета, с Джу-лия подхващаме темата. Не си губим времето с учтивости, а направо преминаваме по същество.

— Какво ще кажеш? — питам.

— Зашеметяващо.

— Отначало нямах представа за кого говори.

— Ама че си загубена, как си могла да забравиш безумно красивия и забавен Ги, известен още като Международния тайнствен мъж? — киска се Джулия. (Съвсем естествено е забележките ни да са малко злобнички.) — Бас държа, че си я вбесила.

— Оправдах се, като изтъкнах, че ме е събудила в три през нощта.

— Радвам се, че си прочута с ентусиазма си, а пък аз — с липсата на ентусиазъм, иначе само на мен щяха да телефонират но никое време.

Наистина ли съм такава ентусиастка? Замислям се за миг. Питам се дали е положително качество. Май е доста детинско… незряло. Предпочитам да бъде известна със здравомислиетоето си. Или с факта, че винаги давам правилни съвети.

— Честно казано, когато ми съобщи новината, доста се понапънах да изразя необходимия възторг — продължава Джулия. — Всъщност трябва ли да бъда възторжена? Що за човек с този Гилбърт? Събитията се развиха с такава главоломна скорост, че дори не съм се запознала с него.

Работата е в това, че и двете обичаме Сам и не искаме сърцето й да бъде разбито.

— Знаеш, че не съм от хората, които се прехласват. — Старая се да бъда уравновесена, което ми е неприсъщо. — Но мисля, че изборът й е правилен. Гилбърт изглежда симпатичен. Виждала съм го само веднъж, обаче за разлика от повечето мъже в живота на Сам той май наистина се интересува от нея, приятелите и семейството й, от работата й. — Казвам го отчасти защото е вярно, но най-вече защото ми се иска да отговаря на истината. — Освен това желае да се обвърже.

— Определено е предимство в очите на Сам.

— По-скоро е необходимост.

— Не мислиш ли, че толкова прибързано предложение е подозрително? Представи си, че е някакъв психопат!

— Едва ли. Обяснението е, че и той е прехвърлил четирийсетте. Навярно ще се съгласиш, че не му остава много време да се прави на палавник.

— Сам заяви, че й е предложил по начин, който е надхвърлил най-смелите й мечти.

Казвам си, че това е невъзможно, но не споделям мислите си, само повтарям, че се радвам за нея.

— Обясни, че приличал на филмова звезда. Вярно ли е?

Позамислям се, преди да отговоря.

— Не мога да го оприлича на Бен Афлек, нито на Джъд Ло, определено не е копие на Том Круз, но като се замисля (леле, колко съм благородна!), по-скоро е като Кари Грант — преди да се разчуе, че е обратен, — кръстосан с Ерол Флин.

— Носи ли зелен чорапогащник? — Джулия отново избухва в смях.

— Не злобей! Той е духовен, почтен и симпатичен.

— Ясно. Значи е скучен.

— Като прочетен вестник. Обаче Сам е извадила късмет с духовността му, защото досегашните й приятели бяха толкова бездуховни, че единственото им хоби беше да гледат порно по Интернет.

— Тя каза още, че годежният пръстен е тъкмо какъвто би избрала.

— Боже, колко съм загубена! Забравих да попитам за пръстена. Сигурно е с голям диамант и е купен от „Тифани“.

— Моето предположение беше същото, но бижуто било с малки изумруди.

— Все пак е годежен пръстен, нали?

— Сам явно е на седмото небе.

— Това е най-важното.

— Хммм.

Въпреки че разговорът ни продължи около минута, очевидно сме в пълно съгласие.

Телефонирам на Джесика, за да й съобщя за годежа на Сам.

— Много се радвам. Не знаех, че има сериозна връзка. Вие, съвременните момичета, сте толкова потайни!

— Не е вярно.

— Как реагира, когато й съобщи, че си бременна?

— Ъъъ… още не съм й казала.

Реакцията на майка ми показва, че ме мисли за по-достойна, отколкото всъщност съм.

— Разбирам — за да не провалиш „голямата й новина“ и да станеш център на вниманието.

— Нещо такова — промърморвам.

— Разкажи ми нещичко за този Гилбърт.

— Четирийсет и седем годишен е, симпатичен, работи като изпълнителен директор в малка фирма за компютърни програми. — Устоявам на изкушението да добавя, че бъдещият съпруг на Сам изглежда като събирателен образ на всички бащи по света.

— Май не си особено въодушевена.

— До днес не си давах сметка колко очебиен е ентусиазмът ми.

— След като си го осъзнала, се опитваш да го потискаш, така ли? — В гласа й прозвучават нотки на раздразнение.

— Ами… да.

— Защо? Ентусиазмът е прекрасно качество. Защо, след като го притежаваш, се мъчиш да се отречеш от него? Защо винаги се опитваш да измениш на истинското си „аз“? — мърмори Джесика.

Питам се дали не влага ирония, когато рязко сменя темата и подхвърля, че възнамерява да си направи липосукция на бедрата.