5. Нощен излет

Нито една от двете луни не бе изгряла, когато колата, в която бяха Брант, Уолдрън, съветникът Симънс и двама от по-възрастните жители, пое по най-използувания път на Тарна. Както обикновено, Брант шофираше леко и уверено, въпреки че все още хапеше устни, уязвен от смъмрянето на кметицата. Фактът, че тя сякаш случайно бе отпуснала пълната си ръка върху голите му рамене, съвсем не подобряваше нещата.

Но спокойното великолепие на нощта, приспивният ритъм на палмите, люлеещи се отмерено в движещото се ветрило от светлините на фаровете, бързо възстановиха доброто му настроение. А как иначе? Нима може да допусне толкова незначителни лични чувства да нарушат изключителността на това историческо събитие.

След десет минути щяха да бъдат на Площадката на първото кацане — началото на историята им. Какво ли ги очакваше там? Само едно бе сигурно — гостенинът се бе насочил към все още действуващия фар на древния кораб-разселник. Знаеше накъде да се ориентира, значи би трябвало да е от някоя друга човешка колония в тая част на пространството.

Да, но от друга страна — изведнъж тревожна мисъл прониза Брант, — който и да е, всяко нещо би могло да открие маяка, сигнализиращ на цялата Вселена, че някога оттук е минал Разумът. Той си спомни, че преди няколко години бе поставян въпросът за преустановяване на сигнализирането, като обосновката бе, че излъчването не почива на никакво полезно основание и че евентуално може да причини вреда. Тогава с малко мнозинство предложението бе отхвърлено по причини по-скоро сантиментални и емоционални, отколкото логични. Таласа може би скоро ще съжали за това решение, но, разбира се, вече бе прекалено късно да се предприема каквото и да е.

Съветникът Симънс, протегнал се от задната седалка, тихо шепнеше на Уолдрън:

— Хелга — Брант за пръв път го чуваше да се обръща към нея с малкото й име, — мислиш ли, че ще можем да се разбираме все пак? Толкова бързо се развива роботолингвистиката, знаеш…

Уолдрън не знаеше, но умееше да скрива невежеството си.

— Това е най-малкият проблем. Да изчакаме да се появи. Брант, може ли да караш малко по-бавно! Бих искала да стигна там жива.

Скоростта, с която се движеха по този толкова познат път, бе съвсем безопасна, но Брант послушно намали на четиридесет клика. Помисли си, че тя се опитва да отложи мига на конфронтацията; това е огромна отговорност — да се изправиш пред едва втория в историята на тая планета космически кораб, идващ от неизвестното пространство. Цяла Таласа наблюдава!

— Кракан! — изруга един от пътниците на задната седалка. — Някой носи ли камера?

— Късно е да се връщаме — откликна съветник Симънс. — Във всеки случай много време ще има за снимки. Не вярвам да кажат «Здрасти» и да отлетят…

В гласа му определено се чувствуваше тиха истерия, но Брант не го винеше за това. Нима знаеше някой какво ги очаква там, току зад билото на следващото възвишение.

— Ще ви докладвам веднага, щом разберем нещо, господин президент — говореше кметица Уолдрън по радиотелефона.

Унесен в мислите си, Брант не бе забелязал повикването. За пръв път в живота си съжаляваше, че не бе учил повече история.

Разбира се, той добре познаваше основните факти — всяко дете на Таласа израстваше е тях. Знаеше как с безмилостното изнизване на вековете диагнозите на астрономите ставали все по-убедителни, датата на техните прогнози — все по-точна. През 3600-на, плюс или минус 75, Слънцето трябвало да стане Нова^[1]

Не много голяма, но достатъчно…

Древен философ е казвал някога, че човек го овладявало чудно спокойствие, когато узнавал, че ще бъде обесен с настъпването на утрото. Нещо подобно се случило с човечеството през последните години на четвъртото хилядолетие. Ако е имало единствен миг, в който човешкият род най-после да е осъзнал истината със смирение и твърдост едновременно, то той е бил онзи миг през декемврийската нощ на 2999-а, в който започнала да тече първата минута на 3000-та. Никой от тези, които видели появата на първата цифра «3», не можел да не си помисли, че никога няма да има «4».

Все пак оставало още половин хилядолетие. Много можело да се направи от тридесетте поколения, които все още щели да живеят и умират на Земята, така както живеели измирали дедите им преди тях. Най-малкото, те поне можели да съхранят знанията на човешкия род и най-големите постижения на изкуството му.

Още в самото утро на космическата епоха първите автоматизирани сонди, конто напускали Слънчевата система, носели записи на музика, послания и картини, в случай че бъдат срещнати от други изследователи на Космоса. И въпреки че не била открита и следа от друга цивилизация в нашата Галактика, дори и най-големите песимисти вярвали, че там някъде, сред милиардите други вселени, простиращи се докъдето погледът на най-мощния телескоп стигал, не можело да няма разум.

Векове наред терабайт след терабайт човешки знания били насочвани към Мъглявината Андромеда и по-далечните й съседи. Разбира се, никой никога не би могъл да узнае дали сигналите са били получени изобщо, или пък, ако са били получени, дали са ги разбрали. Но мотивировката била такава, каквато споделяли повечето хора — силното желание да оставят някакво последно послание, някакъв последен сигнал, казващ: «Ето, вижте — и аз някога съм живял!»

Около 3000-та година астрономите вярвали, че грамадните телескопи на орбита са открили всички планетни системи на разстояние петстотин светлинни години от Слънцето. Били открити десетки светове, големи приблизително колкото Земята, а на някои от най-близките от тях били съставени груби карти. Някои от тях имали атмосфера, съдържаща безпогрешния знак на живота — неестествено високо съдържание на кислород. Имало голяма вероятност хората да оцелеят там, ако биха могли да ги достигнат.

Хората не биха могли, но Човек би успял.

Първите космически кораби-разселници били доста примитивни, но все пак били изключително постижение на техниката по онова време. Снабдени с двигатели, разработени до 2500-та година, те можели да достигат най-близката планетна система за двеста години, носейки на бордовете си ценния товар от замразени ембриони.

Но това било най-малкото им задължение. Те носели също и автоматични системи, които трябвало да съживят и отгледат тези потенциални човешки същества, да ги научат как да оцелеят в неизвестната, но най-вероятна враждебна среда. Безсмислено, по-скоро жестоко би било да се захвърлят голи непросветени деца сред светове толкова бездушно враждебни, колкото Сахара и Антарктида. Те трябвало да бъдат отгледани, възпитани, образовани; трябвало да им бъдат дадени сечива; трябвало да бъдат научени как да откриват природните богатства. След кацането си корабът-разселник ставал кораб-майка и трябвало да се грижи, храни и отглежда своята челяд поколения наред.

Не само човешки същества трябвало да бъдат пренасяни, но и цялата биота^[2].

Растения (въпреки че никой не знаел дали щяло да има почва за тях), домашни животни; невероятно разнообразие от съществено необходими насекоми и микроорганизми също трябвало да бъдат включени, в случай че предвидените за производство на храна системи излязат от строя и се наложи да се премине към традиционното земеделско стопанство.

Такова ново начало имало и една добра страна — всички болести и паразити, които тормозели човечеството от самото му възникване, щели да останат назад във времето, за да загинат в стерилизиращия огън на Новата звезда.

Информационни банки, «експертни системи» с възможности да се справят с какъвто и да е проблем, роботи, ремонтни и поддържащи съоръжения — всичко трябвало да бъде предвидено, обмислено, проектирано и изработено. И всичко това трябвало да бъде разработено за експлоатационен живот — поне толкова дълъг, колкото периода между Декларацията на независимостта и първото кацане на Луната.

Въпреки че задачата изглеждала почти невъзможна, тя била толкова вдъхновяваща, че почти цялото човечество се обединило за реализирането й. Това било една дългосрочна програма — последната далечна цел, която можела да придаде някакъв смисъл на живота дори и след гибелта на Земята.

Първият кораб-разселник напуснал Слънчевата система през 2553-та година, отправяйки се към най-близкия близнак на Слънцето, Алфа Кентавър-А. Климатът на голямата почти колкото Земята планета Пасадена варирал до стихийни крайности поради близостта на планетата до Кентавър-Б, но следващата подходяща цел се намирала на почти два пъти по-голямо разстояние. Летателното време до Сириус-X било повече от четиристотин години; когато корабът най-после достигнел целта си, Земята може би нямало да я има вече.

Но ако човечеството успеело да създаде колония на Пасадена, щяло да има достатъчно време за обратна връзка. Двеста години летателно време, петдесет години — за да си стъпят на краката и да построят малък предавател, около четири години, за да достигне сигналът до Земята — ех… с малко повече късмет улиците щели да се изпълнят с ликуващи тълпи през 2800-та.

В действителност това се случило през 2786 година. Пасадена надхвърлила очакванията. Новината била наелектризираща и дала ново вдъхновение на програмата за разселването. По това време вече били разпратени повече от двадесет кораба, всеки един — рожба на по-напреднала технология. Последните модели развивали една двадесета от скоростта на светлината и повече от петдесет обекта били в обхвата на техните маршрути.

Дори когато сигналът от Пасадена, оповестяващ кацането, замлъкнал, обезсърчаването било само моментно. Онова, което веднъж вече е постигнато, може да се осъществи отново, при това — с много по-голяма вероятност за успех.

През 2700-та била изоставена несъвършената технология за замразяване на ембриони. Генната информация, зашифрована от природата в спиралообразната молекула на ДНК, можела вече по-лесно и по-безопасно, дори по-цялостно да се съхранява в паметта на най-усъвършенствуваните компютри, така че кораб-разселник, не по-голям от пътнически самолет с хиляда пътници на борда, можел да пренася милиони генотипи; една цяла неродена нация с всички репликационни системи, необходими за създаването на нова цивилизация, можела да се побере в неколкостотин кубически метра и да се отнесе към звездите.

Брант знаеше, че всъщност точно това се бе случило на Таласа преди седемстотин години. Изкачвайки се по пътя, виещ се по хълмовете, те бяха минали край някои от следите, оставени от първите роботизирани земекопни машини, търсили суровите материали, от които били създадени дедите му. След миг щяха да видят и отдавна изоставените технологични инсталации и…

— Какво е това? — напрегнато прошепна съветникът Симънс.

— Спри! — заповяда кметицата. — Изключи двигателя, Брант!

Тя посегна към радиотелефона:

— Тук кмет Уолдрън! При знака на седми километър сме. Пред нас — светлина… Вижда се иззад дърветата… Струва ми се, идва точно от Площадката на първото кацане… Не се чува нищо. Потегляме.

Брант не изчака нареждането. Леко бутна напред скоростния лост. След връхлитането на урагана през девета година това бе второто необикновено вълнуващо събитие, което преживяваше в живота си.

Първото бе нещо много повече от необикновено вълнуващо — тогава бе имал късмет да се измъкне жив. И сега го очакваше опасност може би, но не му се вярваше много. Нима е възможно роботите да бъдат врагове! А ако са извънземни, каквито и да са, те несъмнено не могат да търсят на Таласа друго освен знания и приятелство…

— Знаете ли — обади се пак съветник Симънс, — аз успях да видя добре това нещо, преди да се скрие зад дърветата. Сигурен съм, че беше някакъв тип самолет. Разбира се, корабите-разселници никога не са имали аеродинамична форма и крила. И друго — беше много малък.

— Каквото и да е — каза Брант, — ще узнаем след пет минути. Вижте светлината! Кацнал е в Земния парк… не ще и дума! Не е ли по-добре да оставим колата и да продължим пеш?

Земният парк представляваше затревена, добре поддържана овална поляна в източната част на Площадката на първото кацане, скрита сега от очите им зад извисяващата се пред тях черна колона на Кораба-Майка — най-стария и най-почитан паметник на планетата. Иззад него, разсипвайки се около блестящите все още стени на огромния цилиндър, пламтеше поток от светлина, струяща явно от един-единствен искрящ източник.

— Ще спреш малко преди да стигнем кораба! — нареди кметицата. — Ще слезем и ще можем да го огледаме, скрити зад него. Загаси фаровете! Няма нужда да ни виждат, преди ние да сме решили да им се покажем.

— Те или То? — продума тревожно някой от пътниците.

Не му обърнаха внимание.

Брант спря колата в гигантската сянка на кораба и веднага я обърна.

— За всеки случай, ако се наложи внезапно изтегляне — обясни той полусериозно, полушеговито. Все още не вярваше, че може да ги заплашва реална опасност. Даже на моменти се чудеше дали всичко това бе действителност — може би още спеше и сънуваше необикновен сън.

Тихо се измъкнаха от колата, прокраднаха се до кораба, заобиколиха го и спряха пред ярката, искряща стена от светлина. Брант заслони очи и надникна изотзад, примижавайки от блясъка.

Съветник Симънс е бил съвсем прав — това наистина беше някакъв вид аероплан или космоплан, при това много малък. Нима Северните? Не! Абсурд! Не съществуваше никаква реално допустима възможност за използуване на такова превозно средство върху ограничената площ на Трите острова, а и създаването му не би могло да остане скрито.

То имаше форма на затъпен връх на стрела, а това, че по тревата наоколо нямаше никакви следи, показваше, че е кацнало вертикално. Светлината идваше от умело прикрито аеродинамично гнездо, над което равномерно просветваше червена сигнална лампичка. Общо взето, това бе една съвсем обикновена, дори разочароващо обикновена машина. Машина, която не би могла да прекоси пространството от дванадесет светлинни години — разстоянието до най-близката колония.

Изведнъж главната светлина угасна, оставяйки малката група от наблюдатели заслепени за миг. Когато очите му привикнаха с тъмнината, Брант видя, че в предната част на космоплана имаше малки илюминатори, просветващи слабо от вътрешно осветление. Виж ти, това, изглежда, е обитаем, а не роботизиран апарат, както предполагаха.

Уолдрън с удивление бе стигнала до същото заключение.

— Не е робот! Вътре има хора! Да не губим повече време! Брант, освети ни с фаровете, нека ни видят!

— Хелга! — възпротиви се съветник Симънс.

— Не ставай глупав, Чарли! Хайде, Брант!

Какво бил изрекъл първият човек, стъпил на Луната преди повече от две хилядолетия? «Една малка крачка…»

Те бяха направили около двадесет, когато някаква врата в стената на космоплана се отвори, от нея се подаде една двойна шарнирна рампа, плъзна се бързо надолу и двама антропоиди излязоха да ги посрещнат.

Това бе първата мисъл на Брант. В следващия миг разбра, че го беше заблудил цветът на кожата им, или каквото можеше да се види през еластичния прозрачен слой материя, който ги покриваше от глава до пети.

Това не бяха антропоиди. Това бяха хора! Ако не се покажеше на слънце никога вече, може би и той щеше да стане блед като тях.

Уолдрън бе протегнала напред ръце в традиционната поза: «Вижте! Не носим оръжие!» — жест, стар колкото света.

— Предполагам, че няма да ме разберете — промълви тя, — но ви приветствувам с «Добре дошли на Таласа!»

Гостите се усмихнаха и по-старият от двамата — красив мъж е посивели коси, надхвърлил шестдесетте, вдигна ръце в отговор.

— Напротив! — отвърна той с най-дълбокия и звучен глас, който Брант бе чувал някога. — Разбираме ви много добре. Приятно ни е да се запознаем!..

Ласаните стояха замръзнали в удивено мълчание.

Но какво чудно има, помисли си Брант, та нали без всякакви трудности разбираха речта на хората, живели две хилядолетия преди тях!

След като изобретили звукозаписа, хората заложили и съхранили в паметта на машините всички основни фонемни системи на земните езици. Речниковият състав щеше да се разшири, синтаксисът и граматиката щяха да се променят, но произношението щеше да остане същото в продължение на хилядолетия.

Първа се съвзе кметицата.

— Чудесно! Това ни спестява много неприятности — каза тя не съвсем убедено. — Но откъде идвате? Антената ни за далечна космическа връзка се повреди за съжаление. Загубихме контакт със съседите.

По-възрастният от гостите погледна към своя доста по-висок спътник и някакво безмълвно съобщение мигновено протече между тях. После отново обърна очи към стоящата в очакване кметица.

Невъзможно бе да не се долови тъгата в този красив глас, изричащ абсурдното твърдение:

— Трудно ще повярвате… Ние не сме от колониите. Идваме направо от Земята.