11. Делегацията

Президентът на Таласа изпълняваше тази длъжност само от два месеца и все още не се бе примирил с лошия си късмет. Но какво да се прави? Трябваше да се постарае да изпълнява възможно най-добре задълженията на една нежелана длъжност, която щеше да заема в продължение на три години. Нямаше никакъв смисъл да изисква повторно преброяване на гласовете. Селекторната програма, включваща цялото поколение плюс хиляда произволни числа, представляваше възможно най-близка до чистата случайност вероятност, изнамерена от човешката находчивост.

Имаше само пет начина да се избегне възможността да бъдеш напъхан в президентския дворец (двадесет стаи, всяка една — достатъчно голяма, за да приюти стотина гости): да си на възраст под тридесет или над седемдесет; да си неизлечимо болен; да си умствено недоразвит или да си извършил тежко престъпление. Единственият вариант за президента Едгар Фарадайн бе последният и той сериозно го бе обмислял.

Все пак трябваше да признае въпреки личните неудобства, че това несъмнено бе най-добрата форма на управление, създадена някога от човечеството. Бяха я усъвършенствували на планетата-майка в продължение на около десет хиляди години — понякога чрез изпитания, понякога — с цената на ужасни грешки.

След като цялото възрастно население било образовано до крайния предел на интелектуалните си възможности (а понякога, уви, отвъд него), реалната демокрация станала възможна. Последният етап изисквал въвеждане на моментални персонални съобщителни връзки чрез главен компютър. Според историците за пръв път истинска демокрация била установена на Земята през 2011-та година (земна) в държава, наречена Нова Зеландия.

Оттогава изборът на държавен глава станал относително маловажен. След като се приело веднъж, че всеки, който съзнателно се стреми към поста, трябва автоматично да се дисквалифицира, вече можело да се използува каквато и да е избирателна система. А най-опростената е лотарийната.

— Господин президент, гостите ви очакват в библиотеката — каза секретарката на кабинета.

— Благодаря, Лиза! Надявам се, без техните непромокаеми костюми!

— Да. Всички медици са на мнение, че вече е напълно безопасно. Но мисля, че трябва да ви предупредя, сър, те… хм… миришат малко особено…

— Кракан! Как така?

Секретарката се усмихна:

— О, не е неприятно, сър — поне аз мисля така. Може би има нещо общо с храната им. Сигурно биохимията ни се е отклонила от тяхната през тези хиляди години. Навярно думата «ароматно» е най-подходяща като обяснение.

Президентът не бе съвсем сигурен какво точно означава думата и се колебаеше дали да попита, когато му хрумна обезпокояваща мисъл:

— А как, мислиш, им миришем ние на тях?

За негово успокоение петимата му посетители не показаха никакви признаци на обонятелни страдания, докато му ги представяха един подир друг. Все пак секретарката — Елизабет Ишихара — постъпи разумно, като го предупреди; сега разбра какво точно означава думата «ароматно». Беше правилна и забележката й, че не е нещо неприятно. В действителност «ароматът» му напомни подправките, които използуваше жена му, когато бе неин ред да приготви яденето в двореца.

Сядайки на подковообразната маса в залата за конференции, президентът на Таласа се улови в ироничен размисъл за Случайността и Съдбата — тема, която никога не бе го занимавала в миналото. Именно Случайността обаче, и то в най-честия й вид, го бе поставила на сегашния му пост. Сега пак тя или детето й — Съдбата, се бе намесила отново. Колко странно, че именно той — един скромен производител на спортни принадлежности — бе избран да председателствува тази историческа среща! Но нали все някой трябваше да го направи! Като че ли започваше да изпитва удоволствие от жребия си. Най-малкото, никой не можеше да му забрани да произнесе приветствена реч…

… Доста хубава реч всъщност, макар и малко дългичка, та дори и по такъв повод. Към края долови, че вежливите лица на внимателните му слушатели бяха започнали да придобиват блуждаещ израз, затова съкрати част от промишлената статистика и целия раздел за новата енергийна система на Южния остров. Сядайки, почувствува удоволствие от това, че е успял да нарисува картина на мощно прогресивно общество с богат технически опит. «Макар и недоловимо на пръв поглед, Таласа не е нито изоставаща, нито декадентска и все още поддържа най-добрите традиции на своите велики предци»… и прочие…

— Благодаря много, господин президент — каза капитан Бей, прекъсвайки настъпилата одобрителна пауза. — За нас наистина бе много приятна изненада да открием, че Таласа е не само населена, но и процъфтяваща! Това ще направи нашия престой тук още по-приятен. Надявам се, че когато отново се отправим на път, ще се разделим с много добри взаимни чувства!

— Извинете ме за откровеността! Възможно е да изглежда грубо, че още с пристигането на гостите повдигам въпроса, но ние би трябвало да знаем колко време възнамерявате да останете. Информирайте ни колкото е възможно по-скоро, за да подготвим необходимото!

— Разбирам ви добре, господин президент. Но засега не можем да дадем точен отговор. Това зависи донякъде и от вашето съдействие. Предполагам, най-малко една ваша година, а може би две.

Едгар Фарадайн, както повечето ласани, не умееше да скрива чувствата си и внезапно появилото се ликуващо, а някой би го определил по-скоро като «лукаво» изражение, разляло се по лицето на държавния глава, разтревожи капитан Сърдар Бей:

— Надявам се, ваше превъзходителство, че това няма да създаде проблеми!

— Напротив! — отговори президентът, потривайки ръце. — Може би не знаете още. След две години ще бъде двестотната ни Олимпиада! — той се покашля сдържано. — На младини спечелих брозов медал на 1000 метра бягане. Затова ме избраха за организатор по подготовката. Добре ще бъде, ако има конкуренция отвън!

— Господин президент — обади се секретарката, — не съм сигурна дали правилата…

— Които правя аз — прекъсна я строго президентът. — Капитане, считайте това за покана! Или за предизвикателство, ако предпочитате!

Командирът на звездолет «Магелан» бе човек, свикнал да взема бързи решения, но този път остана като гръмнат. Още търсеше подходящ отговор, когато главният военен лекар на кораба му се притече на помощ:

— Много мило от ваша страна, господин президент — каза заместник-командир Мери Нютън, — но позволете ми като медицинско лице да отбележа, че всички ние сме над тридесет години, че съвсем не сме «във форма», че гравитацията на Таласа е с шест процента по-голяма от земната, което ще ни постави в много неизгодно положение. Така че, ако вашите Олимпийски игри не включват шах или игри с карти…

Президентът я погледна разочаровано, но бързо се съвзе:

— Е, какво да се прави…

— Капитан Бей, бих искал вие поне да връчите някои от наградите.

— С удоволствие! — промълви зашеметеният командир.

Той чувствуваше, че темата на срещата се изплъзва, и реши да се върне към дневния ред:

— Ако позволите, ще обясня какво се надяваме да постигнем тук.

— Разбира се.

Безразличие прозвуча в гласа му. Мислите на негово превъзходителство сякаш все още витаеха другаде. Може би преживяваше отново спортните успехи на младостта си. Не след дълго, но с явно усилие, той съсредоточи вниманието си над настоящето:

— Ние сме поласкани, но и доста озадачени от вашето посещение. Струва ми се, че много малко може да ви предложи нашата планета. Чувам, говори се нещо за лед. Това, разбира се, е било шега?

— Не, господин президент, не е шега. Сериозно е. Това е всичко, което искаме да вземем от Таласа. Макар че… след като опитахме някои от хранителните ви продукти, имам предвид сиренето и виното от днешния обяд, може би ще увеличим заявките си. Но ледът е от първа необходимост. Ще обясня. Първо изображение, моля!

«Магелан» изплува пред президента. Изглеждаше толкова реален, че му се прииска да протегне ръка и да го докосне, и сигурно би го направил, ако ги нямаше тези хора, които щяха да станат свидетели на наивния му жест.

— Както виждате, корабът, общо взето, има цилиндрична форма. Дължина — четири километра, диаметър — един километър. Двигателната му система черпи енергия направо от Космоса, което означава, че няма никакъв теоретичен предел на ускоряването му до постигане скоростта на светлината. На практика обаче още при постигане на една пета от тази скорост срещаме трудности, дължащи се на междузвезден прах и газове. Пространството е разредено, наистина, но когато едно тяло преминава през него с шестдесет хиляди или повече километра в секунда, то попада на изненадващо голямо количество материални частици, а при такава скорост дори отделният водороден атом може да нанесе значителна повреда. Ето защо «Магелан», съвсем като примитивните космически кораби, носи аблационен щит пред себе си. Той може да бъде от какъвто и да е материал, стига да го има в достатъчно големи количества. При близката до нула температура на междузвездното пространство трудно може да се намери нещо по-подходящо от леда. Евтин, лек за добиване и удивително здрав материал. Ето — такъв тъп конус представляваше нашият «айсберг», когато преди двеста години напуснахме Слънчевата система. А ето какво е останало от него сега…

Миражът потръпна, замъгли се и отново се проясни.

Корабът бе останал непроменен, но плуващият пред него затъпен конус се бе смалил до тънък диск.

— Такъв е резултатът от пробиването на тунел с дължина петдесет светлинни години през този доста запрашен участък на Галактиката. Радостен съм да кажа, че степента на аблация е в границите на пет процента от изчисленото, което означава, че никога не ни е заплашвала реална опасност, макар че винаги съществува непредвидимата възможност да попаднем на нещо действително голямо. Никакъв щит не би могъл да ни защити тогава, без значение дали е направен от лед или от най-качествената бронирана стомана. С този щит можем да пропътуваме още десет светлинни години, но това е недостатъчно. Нашата последна цел е планетата Сейгън-2, на седемдесет и пет светлинни години оттук. Несъмнено сега разбирате защо се отбихме на Таласа, господин президент? Бихме искали да ни заемете, да ни дадете по-скоро, защото едва ли бихме могли да ги върнем, около сто хиляди тона вода. Трябва да изградим нов айсберг — горе в орбита, — за да измита пътя пред нас, когато се впуснем сред звездите.

— А ние как бихме могли да ви помогнем? Технически сигурно сте столетия пред нас!

— Едва ли, без да смятаме квантовия двигател. Но ако разрешите, заместникът ми капитан Мълайна ще разясни в общи линии програмата ни, зависеща от решението ви, разбира се.

— Моля, продължавайте!

— Първо трябва да определим район, в който ще можем да монтираме инсталацията за производство на лед. Има много възможности. Тя може да бъде разположена в което и да е уединено място на бреговата линия. Гарантираме, че няма да има абсолютно никакви изменения на екологичната среда, но ако предпочитате, ще установим базата на Източния остров и да се надяваме, че Кракан няма да изригне, преди да свършим. Инсталацията е напълно комплектована. Ще се наложат само някои незначителни модификации, за да я пригодим към определеното място. Повечето от основните й компоненти са подготвени за въвеждане веднага в експлоатация. Машините са съвсем обикновени — помпи, охлаждащи системи, топлообменници, кранове, — добрата стара техника на второто хилядолетие! Ако всичко върви добре, първият леден къс ще излезе след деветдесет дни. Ще произвеждаме стандартни блокове с тегло шестстотин тона, с форма на плоски шестоъгълни плочи — някой някога ги е нарекъл «снежинки» и името се възприело… След въвеждане на инсталацията в работен режим всеки ден ще вдигаме по една «снежинка». Ще ги монтираме и свързваме горе, в орбита, докато напълно изградим щита. Всичко — от първото вдигане до крайните строителни изпитания — трябва да се извърши за двеста и петдесет дни. Тогава отново ще бъдем готови да се отправим в Космоса.

Президентът слушаше отнесено и когато заместник-капитанът свърши, още миг остана мълчалив, зареял поглед някъде далече… А после промълви почти благоговейно:

— Лед! Никога не съм виждал лед, освен в чаша!

По-късно, когато изпращаше с ръкостискане отиващите си гости, президентът почувствува, че нещо странно става с него. Почти не усещаше приятния аромат, който лъхаше от тях.

Свикна ли вече, или губеше обонянието си? И двете. Към полунощ обаче остана само второто.

Събуди се със сълзящи очи. Носът му бе толкова запушен, че едва дишаше.

— Какво има, скъпи? — надигна се госпожа президентшата тревожно.

— Повикай… апчихуу… доктора! — избърбори държавният глава. — И нашия, и техния — корабния. Знам, че с нищо не могат да ми помогнат, но ми се ще… апчихуу… да им кажа нещичко. Да се надяваме, че не си се заразила и ти, мила!

Съпругата му започна да го уверява, че не е, но и тя бе задавена от кихавица.

Спогледаха се нещастно.

— Казват, за седем дни минавало — подсмръкна президентът. — Пък може медицината и да е напреднала през последните столетия!

Надеждите му се оправдаха, макар и не съвсем. С героични усилия и без жертви епидемията бе ликвидирана за шест несретни дни.

Не би могло да се каже, че първата от хилядолетие насам среща между разлъчените от звездите братовчеди започна добре.