9. Пътят към хиперпространството

От всички психологически удари, които учените на двадесетия век трябвало да понесат, най-опустошителният и напълно неочакван бил шокът от откритието, че нищо не е по-претъпкано от «празното» пространство.

Оказало се, че старата Аристотелова мисъл «Природата не търпи празно пространство» е съвършено вярна. Дори всички атоми от даден обем твърда на вид материя да се отстранят, в него остава кипящ ад от енергия, със сила и обхват, невъобразими за човешките представи. За сравнение — дори най-сгъстената форма на материята — сто милиона тона на кубически сантиметър плътност на неутронна звезда — представлява просто неуловим дух, едва доловимо отклонение от невероятно плътната и все пак пенеста структура на «хиперпростраиството».

Пространството е нещо много по-различно от наивните интуитивни представи на човека, това за пръв път е доказано, от фундаменталното откритие на Ламб и Ръдърфорд през 1947 година. Изследвайки най-простия от елементите — водорода, те открили странно явление при въртенето на самотния електрон около ядрото на атома. Вместо да следва гладката крива на орбитата си, той се държал съвсем странно, сякаш го блъскали неспирни сили на субмикровълново поле. Трудно се възприема такава истина, но… оказало се, че отклонения има даже и в празното пространство.

Още по времето на древните гърци философите се разделяли на две школи — едните вярвали, че процесите в природата следват плавно, а другите им се противопоставяли с твърдението, че това е само илюзия — в действителност всичко протичало на малки скокове или тласъци, прекалено малки, за да бъдат доловими за човека. Създаването на атомната теория било триумф за втората школа, а когато квантовата теория на Планк доказала, че дори светлината и енергията се разпространяват на малки тласъци, а не в непрекъснати течения, спорът най-сетне приключил.

Според крайния анализ светът на природата имал зърнеста структура — прекъсната. Макар че за невъоръжено човешко око водопадът и сриването на тухли от височина са явления много различни, по същество те са еднакви. Малките тухлички H2O са прекалено малки, за да бъдат сетивно възприети като такива, но уредите на физиците ги различават непогрешимо.

Оказало се, че анализът не е краен, направена била следващата крачка. Това, което правело зърнестата структура на пространството толкова трудна за възприемане, не било само субмикровълновото поле, но и абсолютната стихийност на строежа му.

В действителност никой няма реална представа какво представлява една милионна част от сантиметъра, но все пак самата цифра — хиляда хиляди — била позната, използувала се при изчисление на бюджетите, в статистиката на населението. Да се каже, че за запълване на разстояние от един линеен сантиметър са необходими един милион вируси, все пак означава нещо… Но една милион-милионна от сантиметъра? Това вече е размер, сравним е този на електроните, а те са невидими за човешкото око. Бихме могли да го възприемем с ума си, но не и със сетивата си.

А мащабността на събитията в структурата на пространството е още по-малка в сравнение с дадения пример — толкова малка, че все едно да сравниш мравката със слона. Ако можем да си я представим като кипяща пенеста маса (почти безнадеждно подвеждащо и все пак най-близко до действителността), то мехурчетата на пяната биха били…

една хилядна от милионната на милионната на милионната на милионната на милионната…

… на един сантиметър напречно сечение.

А сега, представете си ги непрекъснато избухващи в енергия, подобна на тази на атомните бомби, след това — поглъщащи я обратно, изхвърляйки я отново и така вечно!

Такава, в много опростен вид, била картината, която някой от физиците през последните години на двадесетия век създал за основната структура на пространството. И твърдението, че вътрешната му енергия би могла да се овладее по някакъв начин, по онова време звучело повече от смешно.

Но по същия начин петдесет-шестдесет години по-рано била посрещната и идеята за освобождаване на новооткритите сили на атома — а то станало действителност още в същия този период. Да се обуздаят квантовите отклонения, които обединяват силите на пространството, било задача хиляди пъти по-сложна, а наградата — съответно по-голяма.

Освен всичко друго това би могло да даде на човечеството свободата на Вселената. Един космически кораб вечно би се ускорявал, тъй като няма да има нужда от гориво. Единствената действителна граница на скоростта, колкото и парадоксално да е, би била тази, с която е трябвало да се преборят първите аероплани — триенето на околната среда. Пространството между звездите съдържа значително количество водородни и други атоми, които биха могли да причинят беда дълго преди да се достигне крайната граница, установена от скоростта на светлината.

След 2500-та година вече нямало причини да не може да се разработи квантовият двигател — и историята на човечеството щяла да бъде много по-различна. За нещастие — както често се случва в зигзагообразното развитие на науката — грешни наблюдения и неправилни теории отложили последния пробив почти с хилядолетие.

Трескавите столетия на Последните дни създали блестящи — макар нерядко упадъчни — художествени творби, но добавили много малко към фундаменталните знания на човечеството. Нещо по-вече. Дългият списък от неудачи по онова време убедил почти всички, че овладяването на космическата енергия е като перпетуум-мобиле — невъзможно на теория, та камо ли на практика. Все пак за разлика от вечното движение още не било доказано, че това е невъзможно. А докато не съществува неоспоримо доказателство… надежда има.

Само сто и петдесет години преди Края група физици от орбиталния научноизследователски институт на Лагранж-1 (нулева гравитация) обявили, че най-после са успели да открият такова доказателство; имало основателни причини тези огромни енергийни запаси на хиперпространството да не могат никога да бъдат впримчени, макар и реално съществуващи.

Никой ни най-малко не се заинтересувал от разтребването на това малко неразбираемо кътче на науката.

Една година по-късно от Лагранж-1 се чуло смутено покашляне. Малка грешка била открита в доказателството. Често се случвали такива неща в миналото, макар че никога не с толкова важни последствия.

Един знак «минус» случайно бил превърнат в «плюс». За миг само светът се променил.

Свободен бил пътят към звездите — пет минути преди полунощ.