7. Последните господари на Земята

Трудно му бе да повярва, че наистина е буден, че животът започва отново.

Капитан трети ранг Лорън Лоренсън знаеше, че никога няма да забрави напълно трагедията, тегнала над четиридесет земни поколения и стигнала до кулминацията си по негово време. През всички часове на първия си ден той изпитваше някакъв непрекъснат страх. Дори и обещаващата загадъчност на прекрасната лазурносиня планета, увиснала под «Магелан», не можеше да прогони мисълта: Какви ли сънища ще ме споходят, когато тази нощ затворя очи в естествен сън, за пръв път от двеста години?

Той бе видял картини, които никой никога не би могъл да забрави и които щяха да преследват Човечеството в безкрайността на времето. През телескопите на звездолета бе наблюдавал гибелта на Слънчевата система. С очите си бе видял вулканите на Марс да изригват за пръв път от милиарди години; Венера — за миг разголена, когато атмосферата й бе всмукана от бездната, малко преди тя самата да бъде погълната от нея; газовите гиганти — избухващи в нажежени огнени кълба… Но това бяха нищожни, маловажни гледки в сравнение с трагедията на Земята…

Нея той бе наблюдавал през обектива на камерите, които оцеляха няколко минути повече от преданите обречени хора, пожертвували последните мигове от живота си, за да ги включат.

Той бе видял…

… Голямата пирамида, светеща мътночервена, преди да се свлече в локва разтопен камък…

… дъното на Атлантика, за секунди спечено в скали, преди да бъде потопено отново, но в лавата, изригваща от вулканите на Централната котловина…

… Луната, изгряваща над горящата джунгла на Бразилия и блестяща в този момент почти толкова ярко, колкото Слънцето в последния му залез, минути преди…

… за миг само — сушата на Антарктида, погребана под километрите прастар лед, който сега изгаряше…

… могъщият централен свод на Гибралтарския мост, разтапящ се още в момента на свличането му в нажежения въздух.

Призраци обитаваха Земята през онова последно столетие. Призраци — не на умрелите, а на ония, които никога нямаше да се родят. В продължение на петстотин години раждаемостта бе поддържана на ниво, което щеше да намали човешкото население до няколко милиона души в момента на катастрофата. Цели градове, дори държави опустяваха, когато Човечеството се сгушваше, очаквайки последния акт на Историята.

Бе време на странни парадокси, на необуздано люшкане между отчаянието и трескавото оживление. Мнозина, разбира се, търсеха забрава по утъпканите пътеки на наркотиците, секса и опасните спортни игри, включително и такива, които всъщност представляваха миниатюрни войни, контролирани внимателно и водени с подходящи оръжия. Еднакво популярен бе целият спектър — от електронен катарзис, от безкрайни видеоигри, въображаеми драми с «интерактно» участие и пряко възбуждане на мозъчните центрове.

Поради това, че вече нямаше защо да се грижат за бъдещето на тази планета, земните богатства и събраните през всички епохи съкровища можеха да се прахосват с чиста съвест. Що се отнася до материалните блага, всички хора бяха милионери — богати много повече, отколкото дедите им, плодовете на чийто труд бяха наследили, са сънували и в най-невероятните си сънища. Те наричаха себе си иронично и все пак с известна гордост «последните господари на Земята».

Въпреки че десетки хиляди търсеха забрава, все пак повечето намираха удовлетворение — нещо обикновено за някои хора — в упорита борба за постигане на цели, недостижими през краткия човешки живот. Продължени бяха много научни изследвания, като се използуваха освободените сега огромни ресурси. Ако физик се нуждаеше от сто тона злато за някакъв експеримент, то това представляваше просто един маловажен проблем на логистиката^[4], а не на бюджета.

Преобладаваха три теми. Първата се състоеше в непрекъснато контролирано наблюдение на Слънцето — не защото имаше място за някакво съмнение, а за да се определи моментът на избухването му с точност до година, ден, час…

Втората бе търсенето на извънземни цивилизации, изоставена след векове на неуспехи, а сега възобновена с отчаяна настойчивост, ала невъзнаградена с успех до самия Край. На всеки зов на Човека Вселената даваше отрицателен отговор.

И третата — заселване на близките звездни светове, разбира се, с надеждата, че човешкият род няма да загине с гибелта на неговото Слънце.

В утрото на последното столетие кораби-разселници с автоматично пилотиране — все по-бързи и по-съвършени — бяха разпратени до петдесетина обекта. Както се очакваше, повечето не успяха, но десет изпратиха съобщения за частичен успех. Още по-големи надежди се възлагаха на по-късните, по-усъвършенствувани модели, макар че те щяха да стигнат до своите далечни местоназначения дълго след като Земята нямаше да я има вече. Последният, който изстреляха, имаше крайцерска скорост, равна на една двадесета от скоростта на светлината, и ако всичко вървеше добре, щеше да кацне на планета деветстотин и петдесет години по-късно.

Лорън още помнеше изстрелването на «Екскалибур» от стапела му, между Земята и Луната — в точката на Лагранж^[5]. Тогава той бе едва петгодишен, но знаеше, че тоя кораб-разселник щеше да бъде последният. Ала беше все още прекално малък, за да разбере защо отмениха дългосрочната програма точно в момента, когато бе достигнато технологично съвършенство. Не би могъл и да предположи как собственият му живот щеше да се промени от зашеметяващото откритие, което преобрази всичко и вдъхна на човечеството нова надежда през последните десетилетия на Земната история.

Въпреки че бяха направени безброй теоретични изследвания, никой дотогава не бе успял да осъществи в действителност междузвезден полет с човек на борда дори до най-близката звезда. Че такова пътешествие може да трае повече от столетие, не бе съществен фактор — хибернацията решаваше проблема. Една Резус маймуна спеше в орбиталната болница «Луи Пастьор» вече почти хиляда години и все още показваше нормална мозъчна дейност. Нямаше никаква причина човешки същества да не издържат на същото, макар че рекордът на пациент, страдащ от особена, непозната форма на рак, беше по-малък от две столетия. Биологичният проблем бе решен, непреодолим се оказваше техническият. Кораб, който би могъл да приюти хиляда хибернизирани пътници и всичко, което щеше да им бъде нужно за един нов живот в друг свят, трябваше да бъде голям колкото огромните презокеански лайнери, господствували някога във водите на Световния океан.

Такъв кораб би могъл много лесно да се построи отвъд орбитата на Марс, като можеше да се използува изобилието на суровини от астероидния пръстен. Невъзможно се оказа създаването на двигатели, които биха могли да го отведат до звездите за приемливо кратко време.

Дори при една десета от скоростта на светлината всички най-обещаващи обекти бяха отдалечени на повече от петстотин години. Такава скорост развиваха сондите-роботи, пронизващи като светкавици близките звездни системи, предавайки обратно сигналите за наблюденията си в продължение на няколкото трескави часа на преминаването им. Но нямаше никакъв начин те да намалят скоростта си за срещи или кацания и, ако изключим злополуките, щяха да препускат из галактиката завинаги.

Такъв бе основният проблем с ракетите и никой не бе успял да открие алтернатива за проникване в далечния Космос. Да се намали скоростта е точно толкова трудно, колкото и да се увеличи, а пренасянето на гориво, необходимо за спиране, не само удвояваше, а учетворяваше сложността на задачата.

Наистина, възможно бе да се построи пълномащабен хиперзвездолет, който да развива една десета от скоростта на светлината. За ускоряването на такъв кораб щяха да са необходими около един милион тона редки елемента — трудно, но не и невъзможно.

Ала за да може да се отнеме тази скорост при достигане на целта, корабът трябваше да стартира не с милион, а с абсурдните билиони тона гориво на борда. Това, разбира се, бе толкова невероятно, че никой не се бе замислил над проблема векове наред.

И изведнъж Човечеството се сдоби с ключовете към Вселената — една от най-големите иронии на Историята, — едва ли му оставаше и столетие, през което да ги използува.