6. В орбита

Още преди да отвори очи, Лорън ясно съзнаваше точно къде се намира и това малко го изненадваше. Нормално е да изживяваш известно объркване, след като си спал в продължение на двеста години, но на него му се струваше, че едва вчера бе вписал последния си рапорт в корабния дневник. А и доколкото си спомняше, не бе сънувал нищо. Благодарен бе за това.

Държейки очите си все още затворени, той концентрира цялото си внимание последователно върху останалите сетива. Чуваше тих шепот на гласове, които вдъхваха увереност. Чуваше познатите въздишки на въздухообменниците, усещаше върху лицето си едва доловим полъх с приятен аромат на антисептици.

Не усещаше единствено теглото си. Повдигна дясната ръка без никакво затруднение. Тя увисна, плуваща в пространството, очаквайки следващата команда.

— Здравейте, господин Лоренсън! — обади се подканящ глас. — Значи благоволихте да се присъедините към нас. Как се чувствувате?

Лорън най-после отвори очи и се опита да се съсредоточи върху замъглената фигура, плуваща край леглото му:

— Здравейте… докторе! Добре съм. Чувствувам глад.

— Това винаги е добър признак. Можете да се облечете, но в началото не правете много резки движения! Пък по-късно ще решите дали ще си оставите брадата.

Лорън насочи все още своята плуваща в пространството ръка към лицето си. Изненада го допирът с буйната растителност, която намери там. Както и повечето други мъже, той не бе приел възможността за алопеция^[3] — тонове психология имаше изписани на тази тема. Може би бе време да помисли дали да не го направи. Странно как такива баналности му минаваха през главата дори в момент като този.

— Пристигнахме ли?

— Разбира се, в противен случай щяхте да спите още. Всичко се движи според програмата. Корабът започна да ни събужда преди един месец. Вече сме в орбита около Таласа. Екипите по поддръжката провериха всички системи. Сега е ваш ред да поработите малко. Подготвили сме ви изненада…

— Приятна, надявам се?

— И ние също. Капитан Бей е насрочил оперативка след два часа в Главната заседателна зала. Ако предпочитате да не се движите още, останете и наблюдавайте оттук.

— Ще дойда на заседанието. Бих искал да видя всички. Но може ли да хапна нещо преди това? Толкова отдавна…

Капитан Сърдар Бей, уморен, но щастлив, посрещаше радостно току-що събудените петнадесет мъже и жени и ги представяше на присъствуващите тридесет — състава на дежурните «А» и «Б» екипажи. Според корабните правила екипаж «В» трябваше да почива, но в дъното на Заседателната зала се спотайваха няколко от членовете му, криейки се зад гърбовете на другите.

— Радвам се, че се присъединявате към нас — обърна се той към влизащите. — Приятно е да видиш свежи физиономии. А още по-приятно е да видиш планета и да узнаеш, че звездолетът е изпълнил първите двеста години от плана на мисията ни без никакви сериозни произшествия. Ето я Таласа — точно според предвижданията!

Всички се обърнаха към видеоекрана, заел почти изцяло една от стените на залата. Част от него бе предназначена за изнасяне на данни и информационен бюлетин за общото състояние на кораба, но по-голямата можеше да се отваря като прозорец, открит към пространството. Сега той целият бе изпълнен от зашеметяващо прекрасния образ на едно синьо-бяло кълбо, обляно в светлина. Сигурно всички в залата забелязаха покъртителната прилика със Земята, погледната високо отгоре над Тихия океан — също такова синьо полукълбо, само с няколко изолирани островни групи сред водата.

И тук имаше земя — компактна група от три острова, отчасти забулени в облаци. Лорън се сети за Хавайските острови, които не бе имал възможността да види и… които не съществуваха вече. Но имаше една съществена разлика между двете планети — другото полукълбо на Земята бе покрито предимно със суша, а на Таласа — от безбрежен океан.

— Ето я! — каза капитанът гордо. — Точно според предвижданията на организаторите на мисията. Но има една неочаквана подробност, която положително ще окаже влияние върху работата ни. Ще ви припомня, че Таласа е заселена от модул «Марк 3 А», петдесет хиляди отсека, който излетял от Земята през 2751 година и пристигнал тук през 3109-а. Всичко вървяло нормално. Първите предавания се получили сто и шестдесет години по-късно и продължавали без прекъсване два века. После, след кратко съобщение за вулканично изригване, изведнъж секнали. Не се получил повече никакъв сигнал и се приело, че нашата колония на Таласа е загинала или най малкото, че била върната към първобитността, каквито случаи имало вече няколко. За да са в течение и новодошлите, позволете ми да повторя какво открихме. Естествено, когато влязохме в системата, прослушахме всички честоти. Нищо. Не регистрирахме дори изпуснато от енергосистеми лъчение. Когато се приближихме повече, разбрахме, че това не доказва нищо. Таласа има много плътна йоносфера. Възможно е под нейния слой да гъмжи от средно— и късовълнови предавания, но отвън никой не би могъл да предположи. Микровълните, разбира се, биха преминали, но те може би не работят с тих или пък ние не сме имали късмет да ги засечем. Както и да е, там долу съществува една добре развита цивилизация. Ние видяхме светлините на градовете им — най-малкото на градчетата им, — когато получихме добра видимост откъм нощната страна. Имат много малки предприятия, неголяма крайбрежна пътна мрежа и нито един голям кораб. Успяхме да забележим два малки самолета, движещи се със скорост петстотин клика, която би ги отвела където и да е най-много за петнадесет минути. Очевидно те нямат нужда от мощен въздушен транспорт при тези малки разстояния, а имат и добре развита сухопътна система. При все това още не сме уловили никакви комуникации. Нямат и спътници, дори метеорологични, а всеки от нас би счел, че те са от първа необходимост… макар не всъщност за тях може и да не са, тъй като корабите им едва ли се отдалечават толкова, че да не могат да се виждат от сушата. Просто защото няма друга земя, до която биха могли да стигнат, разбира се. И така, ето къде сме! Не мислите ли, че е интересно и много приятно изненадващо! Поне надявам се да е така! А сега… Имате ли въпроси? Моля, господин Лоренсън.

— Правени ли са опити да се свържем с тях, сър?

— Още не. Решихме, че не е разумно, преди да разберем какво е равнището на развитието им. Както и да постъпим — стресът ще бъде голям.

— Знаят ли, че сме тук?

— Вероятно не.

— А звездолетът? Не може да не са го видели?

Логичен въпрос. Невъзможно бе да не се забележи квантов изтребител. В движение с пълна мощност той представляваше най-невероятната гледка, сътворена някога от човечеството. Излъчваше блясъка на атомна бомба, но в продължение на месеци вместо на милисекунди.

— Може би… но се съмнявам. Бяхме от другата страна на Слънцето през по-големия период на спирането. Не биха могли да ни видят в сиянието му.

Най-сетне някой зададе въпроса, който вълнуваше всички:

— Капитане, как ще се отрази това на мисията ни?

Сърдар Бей погледна замислено:

— На този етап все още е невъзможно да се прецени. Неколкостотин хиляди човека, каквото е населението тук, биха могли да улеснят нещата или поне да ги направят по-приятни. От друга страна обаче, ако не им се нравим…

Той повдигна рамене и продължи:

— Спомням си съвета, отправен от един стар пътешественик към негов колега: «Приеми аборигените с приятелство и те ще ти отвърнат със същото. И обратно!»

— Така че, докато не се докаже противното, ще допускаме, че са приятелски настроени? Ами ако не са?

Изражението на капитана стана сурово, а гласът му — на командир, току-що превел огромен звездолет през петдесет светлинни години космическа бездна:

— Никога не съм твърдял, че силата е право, но… успокояващо е да я притежаваш!